Има едно почти банално, но въпреки това вярно наблюдение: през ХХ век основният идеологически конфликт противопоставяше либералните демокрации, предимно капиталистически, срещу авторитарните режими, както десни, така и леви. Ами ако тази епоха е приключила?

Това е тезата на Нилс Гилман, историк на Студената война и старши консултант в Института Бергрюен. В интервю за френския всекидневник L'Express футуристът обяснява как би могъл да изглежда този "постлиберален ред", разделен по "нови линии на разлом", с преструктуриране на глобалните съюзи, основани на енергийния преход.

От едната страна са държави, ангажирани с прехода към зелена енергия, водени от Китай и Стария континент. От другата страна - държави, произвеждащи и добиващи петрол и газ, като Русия, САЩ и Саудитска Арабия, които отхвърлят зеления преход до степен да усилват дезинформацията за климата. Рецепта за "екологична Студена война", която според него, подобно на тази от миналия век, вероятно ще доведе до търкания във всеки блок...

L'EXPRESS: Според Вас светът е на прага на мащабен геополитически катаклизъм, невиждан поне от 1989 г. Обяснете ни...

НИЛС ГИЛМАН: През 90-те години на миналия век Франсис Фукуяма обяви "края на историята", тоест триумфа на либералната демокрация и капитализма в световен мащаб. Това беше краят на европейския комунизъм. Навлизахме в ерата на глобализацията, на неолиберализма...

Тезата на Фукуяма можеше да бъде оспорена, освен това имаше и дисидентски държави като Китай, който въпреки това участваше в това велико движение, като се присъедини към СТО. Факт е, че основният идеологически конфликт на 20-ти век на геополитическо ниво противопоставяше либералните режими, предимно капиталистическите, срещу авторитарните режими, независимо дали са десни или леви. Моята теза е, че тази епоха е приключила.

Първо, с финансовата криза от 2008 г., която нанесе сериозен удар върху един от основополагащите принципи на тази епоха: че чрез индустриална глобализация и свободна търговия демокрациите ще изкоренят бедността. След това - и последният удар - със завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом. Очевидно сме навлезли в ера на търговски войни, транзакционизъм и протекционизъм, невиждани поне от 1989 г.

По подобен начин много от съюзническите системи, които определяха следвоенния период, са оспорени. Защото Доналд Тръмп не само наложи тарифи на дългогодишни противници на САЩ, като Русия, Китай и Иран. Той направи същото и с най-близките си съюзници, като Европа и страните от Югоизточна Азия.

В същото време много страни сега са насочили поглед към Китай, който в много отношения се е превърнал в нещо като модел за подражание, откакто е внедрил солидна индустриална стратегия и се е издигнал до ранга на световна индустриална сила.

Всичко това показва, според мен, че ерата на свободната търговия и неолибералната глобализация, както и старата система от съюзи, свързани с нея, са приключили. И в този зараждащ се постлиберален ред светът вече няма да бъде разделен между демокрации и автокрации, а по нови линии на разлом.

L'EXPRESS: Какви ще бъдат те?

Н. ГИЛМАН: Централната разделителна линия вероятно ще бъде как да се справяме с глобалните кризи и по-специално с екологичните последици от индустриализацията, базирана на изкопаеми горива, която е гръбнакът на световната икономика през последните няколко века.

По този начин вероятно ще станем свидетели на преструктуриране на глобалните съюзи по различни линии по отношение на енергийния преход. От една страна, има страни, ангажирани с прехода към зелена енергия, предимно държави вносителки на петрол, които нямат експлоатируеми запаси от въглеводороди и следователно са силно насърчавани да се стремят към енергийна независимост в този силно конкурентен свят. Те включват Китай, който в момента доминира в зелените технологии, но също така и европейците, които, както идеологически, така и политически, са по-ангажирани с екологията от всеки друг регион в света.

От друга страна, несъмнено ще станем свидетели на обединението на страните, произвеждащи и добиващи петрол и газ, като Русия, Съединените щати и Саудитска Арабия, така наречената ос на "петродържавите". Но не ме разбирайте погрешно: ако на пръв поглед тези страни са повече или по-малко авторитарни режими - Съединените щати опасно поемат по този път с Доналд Тръмп - не това ще ги обедини, а общото им отхвърляне на зеления преход.

Защото те виждат декарбонизацията не като основно предизвикателство на века, а като екзистенциална заплаха за националния си суверенитет и икономиката си. Зеленият преход е заплаха за руските активи, точно както Саудитска Арабия зависи от износа на изкопаеми горива. За Доналд Тръмп, който прави всичко, за да забави този преход, сътрудничеството с тези страни просто ще бъде въпрос от национален интерес. В крайна сметка, можем да очакваме тази ос да извършва кибератаки срещу зелена инфраструктура, да усилва дезинформацията за климата или дори да използва енергийните пазари като оръжие.

L"EXPRESS: В тази "екологична Студена война", която описвате, все още е трудно да си представим съюз между Китай и Европа.

Н. ГИЛМАН: Вярно е, че китайската и европейската политически системи са много различни, особено по отношение на правата на човека. Но това не прави съюза невъзможен. Макар Китай да не харесва чуждестранни правителства да се намесват във вътрешните му работи, обратното също е вярно: Пекин няма навика да се намесва в начина, по който функционират други държави. Така че е напълно възможно такъв съюз да се появи от китайска страна.

Що се отнася до Европа, макар че подобна идея може да изглежда трудна за изпълнение сега, нека си спомним, че те редовно са изнудвани от Съединените щати, техния основен исторически търговски партньор. Също така започва да възниква въпросът за алтернативите за постигане на енергийна автономност.

Преди шест месеца висш служител на Ке д'Орсе ми каза: "Ако трябва да избираме между техническа база, основана на китайски технологии, и такава, управлявана от американци като Илон Мъск, Доналд Тръмп и Джей Ди Ванс, вероятно бихме предпочели да работим с Пекин, защото поне Китай няма да се опитва да се намесва в нашето управление." Всъщност, безспорното лидерство на Китай в производството на зелена енергия представлява силен аргумент в полза на китайско-европейски съюз.

Европа би осигурила пазара, докато Пекин би допринесъл със своята индустриална огнева мощ. Следователно е напълно възможно да си представим как Европа оставя настрана въпроса за правата на човека в Китай, за да се съсредоточи върху предизвикателството на изменението на климата и други глобални катаклизми. Защото трябва да е ясно: ако бедствия започнат да сполетяват правителствата по целия свят, разликата между автокрации и демокрации просто вече няма да има значение.

L'EXPRESS: Не подценявате ли мащаба на "грийнуошинга" в китайската индустрия?

Н. ГИЛМАН: През последните десетилетия Китай наистина приложи това, което енергийните анализатори наричат ​​стратегията "all-in". Той не само инвестира във възобновяеми енергийни източници като слънчева и вятърна енергия - където напълно доминира производството с 80% от слънчевите панели в света - но и се превърна във водещ производител на електрически превозни средства - с над 70% от произведените литиево-йонни батерии. Днес е факт: Пекин напълно доминира във всички тези сектори. Да не говорим за ядрената енергетика.

Вярно е, че той продължава да инвестира и във въглищни електроцентрали, защото не е готов да направи компромис с икономическия си растеж, като се откаже от изкопаемите горива. Факт е, че енергийният микс, към който се движи Китай, все повече се отдалечава от изкопаемите горива и се насочва към повече възобновяеми енергийни източници.

L'EXPRESS: Що се отнася до оста на "петродържавите", не надценявате ли дългосрочното въздействие, което Доналд Тръмп ще окаже върху позицията на Съединените щати по енергийните въпроси?

Н. ГИЛМАН: Никой не знае как ще изглежда американската демокрация в ерата след Тръмп. Особено след като планът за наследяване на Републиканската партия е напълно непрозрачен. Следователно е невъзможно да се каже дали политиките, желани или прилагани от американския президент и неговите съюзници, ще бъдат актуални след пет или десет години. Съединените щати обаче остават най-големият производител на петрол и газ в света и следователно имат огромни икономически интереси в тези сектори.

Въпреки нарастващото търсене, особено от Силициевата долина, на постоянно разширяващ се капацитет за електроенергия за инвестиции в изкуствен интелект, това може да се превърне в балон, който в крайна сметка ще се спука. Съединените щати се насочват към постоянно увеличаване на инвестициите в производството на въглеводороди. Някои от изявленията на Доналд Тръмп, по-специално желанието му да завладее Канада и да завземе петрола в други части на света, са израз на тази стратегия. По същество тази политика датира от Джими Картър през 70-те години на миналия век!

Гарантираният достъп до петрол винаги е бил централен стълб на американската стратегия. Доналд Тръмп дори заяви, че основната грешка, допусната при нахлуването в Ирак преди двадесет години, е била да не се завземе целият петрол... Следователно, ми се струва изключително малко вероятно Съединените щати внезапно да променят стратегията си, дори ако Тръмп вече не е на поста си.

L'EXPRESS: Не би ли трябвало да очакваме появата на напрежение във всеки блок, именно защото тези съюзи няма да се основават на формата на тяхното управление?

Н. ГИЛМАН: Абсолютно. Твърдението, че има два отделни блока, не означава непременно, че ще има абсолютно единодушие във всеки от тях. Tова наистина беше вярно по време на Студената война. Китай и Съветският съюз, първоначално много близки през четирите години след Китайската революция, преживяха период на дълбок идеологически разрив с десталинизацията на СССР. Това дори доведе до кратки сблъсъци между СССР и Пекин в края на 60-те години на миналия век.

По подобен начин имаше многобройни разделения в рамките на Западния блок. Де Гол, по-специално, изтегли френските ядрени сили от командването на НАТО през 1966 г., което създаде напрежение през целия този период. В ерата на екологичната Студена война, която описвам, вероятно ще станем свидетели на подобни търкания. Например, Китай и Русия в момента са тясно свързани поради историческия си антагонизъм към Съединените щати и останалата част от Западния алианс.

Но с разпадането на последния, особено под ръководството на САЩ, логиката, лежаща в основата на връзката Москва-Пекин, вероятно ще започне да отслабва. По подобен начин, въпреки че Иран в момента е напълно изолиран, е напълно възможно страната да разруши и двата блока, особено петролния, ако режимът на моллите падне и бъде заменен от правителство, не толкова враждебно настроено към западните интереси.

Точно както руско-американското геополитическо съперничество ще продължи, въпреки сближаването им по стечение на обстоятелствата. И както при Студената война през 20-ти век, ключов въпрос ще бъде как ще се позиционира Глобалният Юг.

L'EXPRESS: Каква е Вашата прогноза за "Глобалния Юг"?

Н. ГИЛМАН: Китай има убедителни аргументи. Например, той би могъл да предложи да снабдява страните в този регион с електрически превозни средства, вятърни турбини, слънчеви панели и авангардни технологии за изграждане на 5G мрежи. Ще има и стимули от "петродържавите".

Но според мен през последните 15-20 години Китай ефективно е поел контрола над Запада в голяма част от Глобалния Юг. Особено след като би могъл да гарантира и че няма да оказва натиск върху много страни по отношение на спазването на правата на човека. Това би било доста привлекателно предложение за много страни от Глобалния Юг.

L'EXPRESS: В конфигурацията, която обявявате, какво място ще остане за климатичния мултилатерализъм?

Н. ГИЛМАН: Меко казано, съм скептичен относно реалните ефекти от климатичния мултилатерализъм. Имаше много срещи, но малък напредък. Честно казано, огромните инвестиции на Китай в зелени технологии и намаляването на производствените разходи за възобновяема енергия са допринесли повече за декарбонизацията, отколкото всички срещи на Конференцията на страните (COP), провеждани някога.

Въпреки това би било добре, ако институции като COP и дори ООН третират енергийните въпроси като особено важни задачи, вместо просто да изискват целият свят да се ангажира с постигането на определени климатични цели. Говоря за многостранни преговори по споразумения за споделяне на технологии, за това как най-добре да се внедрят бързо технологии, които могат да улеснят прехода към зелена енергия... Мисля, че това би било много по-полезно, идващо от този тип организация, отколкото това, което виждаме сега.