Помислете за пуйка, която се храни всеки ден. Това ни приканва да направим американският икономист и философ от ливански произход Насим Талеб в книгата му "Черният лебед". Всяко едно хранене, продължава авторът, ще затвърди убеждението на птицата, че е общо правило на живота да бъде хранена всеки ден от приятелски настроени членове на човешката раса... В следобеда на срядата преди Деня на благодарността на пуйката ще се случи нещо неочаквано. Тя ще претърпи ревизия на вярата.

Европа е в сходна позиция. Делегирала благоденствието по отношение на сигурността си на "приятелски настроени членове на човешката раса", разбирайте САЩ, събитията преди и по време на Конференцията по сигурността в Мюнхен всъщност поставиха Стария континент в ситуация, която наподобява тази на затлачената от рутината и удобството да не носи отговорност за собственото си благополучие пуйка. Европа е едра домашна птица преди Деня на благодарността.

Ревизията на вярата, която Европа трябва да претърпи, е провокирана от ключово изменение от страна на САЩ. Това е релативизирането на принципа на солидарността на НАТО, което видяхме от страна на американската администрация, отказваща да участва, успоредно на европейците, в осигуряването на гаранции за сигурността на Украйна. Видяхме го и след това, когато САЩ изключиха Европа и Украйна от разговорите си с Русия, които ще започнат днес в Саудитска Арабия. Уверенията на държавния секретар на САЩ Марко Рубио, че Брюксел и Киев ще имат място на преговорите, дойдоха като опит за контрол на щетите, нанесени вече от Пийт Хегсет, който каза, че подкрепата за Украйна вече трябва да идва от Европа; от изказването на Джей Ди Ванс, който заяви, че "врагът отвътре", а не Русия са проблем за Европа и от това на специалния пратеник на САЩ Кийт Келог, който отхвърли роля за Европа в преговорите. Изказванията на Рубио се случват и след като явно вече Вашингтон и Москва са постигнали базово рамково споразумение спрямо казуса в Украйна, поради което на Русия се наложи да поиска допълнителни разяснения от американците, отхвърляйки, поне на този етап, както европейското участие в преговорите, така и правенето на каквито и да е отстъпки - териториални и политически - от страна на Москва.

Релативизирането на принципа на солидарността в рамките на НАТО означава, че САЩ искат да предефинират формата на сътрудничество в отбраната и сигурността между партньорите в евроатлатническото пространство. Подходът на Тръмп спрямо конфликта в Украйна всъщност е точно обратният на онзи на Барак Обама. Тогава демократът действаше на принципа "да водиш от втора линия", т.е. европейците осъществят преговорите, а американците приемат резултатите от тях. Този подход впрочем създаде и обрече на провал мъртвите Минските споразумения и рационализираната им версия в лицето на формулата на "Щайнмайер", тъй като той изключи от участие в Нормандския формат гарантите за сигурността на Украйна от Будапещенския меморандум от 1994-та г., САЩ и Великобритания, както имахме възможност да посочим преди време в текст с Иван Костов. На този фон, Тръмп обръща подхода на Обама - този път американците водят преговорите, а ролята на европейците е редуцирана до това да изпълняват постигнатите ангажименти. Оттук се провокира и правенето на аналогии с конференцията в Ялта през 1945-та година, в която континентална Европа стои като труп на масата, чийто крайници и телеса са разпределени в сферата на оперативно действие на други хирурзи. За разлика от Ялта обаче, в случая Великобритания се солидизира с Европейския съюз, като Лондон води най-активната си дипломация с Брюксел от Брекзит насам. Но така както Минските споразумения, изключващи САЩ и Великобритания, бяха неуспешни, логично е да очакваме, че и такива, които не допускат участието на Европа и Украйна, ще имат сходна съдба.

За разлика от Барак Обама, Джо Байдън демонстрира различен подход спрямо конфликта в Украйна: той не стоеше зад паравана, а излезе пред него. В допълнение, Байдън замени политиката на "водене от втора линия" с "политика на мрежата", чиято цел бе двояка - солидаризиране на САЩ с Европа, но и насърчаване на по-голямо сътрудничество в отбраната и сигурността между европейските държави от НАТО. Ако Брюксел бе оценил "меката сила" на Байдън, вероятно нямаше да изпада в ситуацията да бъде обект на твърдия подход на Тръмп при стартирането на втория мандат на републиканеца. Подходите на Байдън и Тръмп спрямо войната в Украйна обаче не са винаги и обезателно самоизключващи се. Така например, те се различават по това, че републиканецът иска да предефинира ангажимента на САЩ спрямо сигурността и отбраната на Европа и да релативизира солидарността на Вашингтон с европейската квота на НАТО. Но пък подходите им си приличат спрямо споделеното им разбиране за необходимостта Европа да инвестира повече в собствената си сигурност. Тук може да се добави и това, че администрацията на Байдън също не подкрепяше членството на Украйна в Алианса (така както то не получава одобрение и от редица европейски правителства, начело с това на текущото германско такова).

Самата Европа се озова в ситуация на тревожност (това е положение, което датският екзистенциалист Сьорен Киркегор сравнява с индивид, който стои на ръба на скалата). Ако трябва да се позовем на класификацията на американския психиатър Ървин Ялом, ЕС изпитва две базови тревоги - от своята смърт и от опасността да бъде изолирана. Разбира се, тук става дума за тревогата от политическата смърт на ЕС, която в случая на Европа означава разпадане на отделни регионални групи и допълнителното маргинализиране на влиянието й в системата на международните отношения. Това ще е състояние, в което тя все повече ще бъде обект на чужда воля, отколкото да притежава и налага своята собствена такава. В контекста на условията на руска хиперфагия (патологично преяждане, в случая с територии) и вятърничава американска подкрепа, това би означавало не европеизация на Украйна, а на украинизация на Европа. Другата тревога, изолацията, пък поражда (геополитическа) самота и асоциалност. В Саудитска Арабия, където днес преговарят делегациите на Вашингтон и Москва, Брюксел не присъства.

Руската агресия от изток и промяната в солидарността и сътрудничеството от САЩ са само поводите за тревогата на ЕС за собствената му политическа смърт и изолация. Причината е, че Брюксел твърде дълго не държа съдбата в собствените си ръце, а времето й ресурса му отиваха във воденето на малки войни от социално-културно естество, докато истинската материална такава чукаше на вратата й. Непосредствено преди Деня на благодарността, пуйката разбира, че системното й угояване всъщност не е целяло нейното благоденствие, а това на собственика й. Това е граничната ситуация на Карл Ясперс, в която субектът е сложен в рисков битиен модус, провокиращ страх и стрес.

Няма какво да спаси пуйката на Талеб преди Деня на благодарността. Но въпреки че Европа много прилича на Ерих-Фромовия съвременен човек - "добре нахранен и облечен, но не свободен", то за ЕС има обозрим шанс. Тъй като граничната ситуация при Ясперс води до катарзис, чрез който човек се еманципира от соматичната си вегетация, ражда се отново и започва да води автентично съществуване. След капитулацията пред резигнацията при Киркегор идва скокът във вярата.

Катарзис и скок във вярата. От това има нужда Европа, за да не се озове на масата на День Победы.