В сряда, след мъчително закъснение, първите тела на загиналите в катастрофата на полета на Малайзия еър MH17 пристигнаха в Холандия. Изпращането от втория по големина град на Украйна, Харков, беше достойно и благородно в сравнение с начина, по който телата на загиналите бяха третирани през последните шест дни. Приличните ковчези, кратката военна церемония и прилично облечените служители с наведени глави бяха индикация за взетите мерки за възстановяване на реда.

Тези мерки, изглежда, са в резултат на проведените сложни преговори между много страни. Имаше представители на Малайзия (защото самолетът е неин), Холандия (защото това е мястото, откъдето самолетът е тръгнал и по-голямата част от загиналите пътниците са холандски граждани), на украинското правителство (защото самолетът е паднал в рамките на нейните граници), на бунтовниците (защото те контролират територията, където се е разбил самолетът) и от Русия (тъй като има определени  връзки с бунтовниците или по-скоро влияние както мнозина още вярват).

Картината става още по сложна, като бъдат прибавени международните организации, като например ОССЕ (Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) и различните официални групи, отговорни за разследване на въздушни бедствия, както и служители от страни като Великобритания, които също са загубили граждани и които могат да предложат специални умения при разследването на трагедията.

Като се вземе в предвид този обширен списък, това, което е учудващо е не само кой присъства в него, но и кой не. Най-очевидно е отсъствието на САЩ.

В първите дни кипеше реторика от другата страна на Атлантика за вината за катастрофата на MH17, особено от страна на посланика на САЩ в ООН Саманта Пауър, която не пропуска възможност да репетира своите емблематични изказвания, в които осъжда Русия. Но президентът Обама винаги е бил по-предпазлив и сега представители на американското разузнаване изрично изключват "пряка" руска намеса в това, което се е случило и в същото време обвиняват Русия в "подпомагане за създаване на условия".

Но като цяло, САЩ остава в кулоарите, изпращайки служители на авиационната безопасност без много шум. Вместо да се втурне към Киев или Москва, или Холандия, държавният секретар на САЩ Джон Кери остана в Близкия изток, където концентрира усилията си към все по-разрушителния конфликт в Газа.

Дали интервенция на САЩ би била добре дошла или не след катастрофата на MH17 е трудно да се каже. Свалянето на малайзийския самолет се превърна по-скоро в голяма международна дипломатическа криза (с Русия на подсъдимата скамейка), тъй като това е много повече от човешка трагедия. Някак си, както се гледа от страната на Европа, се очаква присъствието и намесата на САЩ.

Може би, все пак, ние, европейците, ще трябва да свикнем с идеята, че в дипломатическо и военно, ако не и в икономическо, отношение, Европа е престанала да бъде специална за Вашингтон. Вече имаше намек, по време на първата предизборна кампания на Обама, че "Да, ние можем!", един ден може да бъде допълнено с "без Европа".

Като дете, родено след Втората световна война, възпитано отчасти в Азия и САЩ и без романтична привързаност към стария континент, Обама винаги е предвещавал перспективата за пост-атлантическа американска външна политика.

Политиката на САЩ, която се обръща в посока на Азия потвърждава това, като изключим факта,че САЩ изпрати свои дипломати в цяла Европа, които се опитаха да обяснят, че този ход не е това, което изглежда, а е по-скоро "ребалансиране" и Европа все още ще има почетно място.

Към своя пост-атлантически облик, Обама също така добави явна антипатия към световното лидерство, заради критиките, отправени към Вашингтон.

Русия и Франция от друга страна по различни начини се застъпват за "многополюсен" свят. Това е ситуацията в момента.

След като Русия незаконно анексира Крим, което бе осъдено като първата принудителна промяната на границите в Европа от 1945 г., САЩ направи официални посещения в Полша и балтийските държави. Тя предложи противоракетна отбрана и някои специални сили тук и там, но ангажиментът във финансово и военно сътрудничество е минимален.

Посланието през по-голямата част от президентството на Обама е, че ако Европа иска мир и сигурност, тя трябва да разчита повече на себе си. Когато кризата ни удари, не бихме могли да очакваме, че САЩ като бял рицар, ще ни спаси от нашите собствени разногласия.

Намесата през 2011г. в Либия може да е последният път, при който САЩ ни помогна да се справим с нашето собствено прекомерно надценяване, точно както и Ирак, и Афганистан може да са последното американско военно приключение, към което различни европейци могат да се присъединят.

От тук идва заключението, че Европа много бавно си извлича изводи. Ако искаме да упражняваме някакво дипломатическо влияние, ние ще трябва да се вземем в ръце, да идентифицираме някои общоевропейски приоритети и да решим до колко сме готови да платим за тази привилегия.

Досега ЕС е отбелязал мини-успех с договора между Сърбия и Косово и успех с трета страна, с откриването на ядрените преговори с Иран. Но ние не сме се доближили дори до най-костеливия орех - Русия.

Не само заграбването от Москва на Крим, но и катастрофалното споразумение за асоцииране на Украйна към ЕС са пример за раздора, който доведе до отказа от миналата седмица за споразумение за нов върховен представител, който да наследи баронеса Аштън (външен министър на ЕС, б.р.).

Италианският външен министър, Федерика Могерини, бе определена за прекалено мека към Русия, докато полският външен министър Радослав Шикорски се счита за твърде суров. Разделението между "стара" и "нова" Европа изведнъж стана толкова дълбока, колкото е било преди десетилетие.

Ограничаването на ядрените амбиции на Иран е важно, разбира се, че е така, но отношенията с Русия са от ключово значение за бъдещето и мира на нашия континент. В много отношения, доброволното отсъствие на САЩ следва да подтикне Европа да намери начини да се справя сама.

Това няма да бъде лесно, но без единен подход към Русия, ще бъде трудно за страните от ЕС да се споразумеят за нещо друго.