Финансирането за партиите - според държавническата им ефективност

Финансирането на политическите партии се превърна в основна тема заради скандала с надписаните и надвзети средства по партийните субсидии. Най-лесното, безпроблемно и ефективно решение на този казус бе партиите да възстановят надвзетото и нормативните документи да бъдат променени по начин, по който подобни аномалии повече да не могат да се случват. И първоначално, като че ли се тръгна точно по-този път с предложенията за промени в закона за политическите партии. Но разрастването на мащабите и интензитета на спекулациите по въпроса с партийното финансиране показа на управляващите, че ако се ограничат единствено с разумните държавнически решения, ще отнесат всички политически негативи.

А ГЕРБ не обича да допуска подобни щети. Независимо, че те са напълно естествени, дори закономерни, за държавнически мислещите и действащи управляващи партии. Емпиричния опит показва, че те са онази гюдерия, която забърсва и абсорбира общественото недоволство от действията на управляващите. Който не иска да е в тази роля, да стои в опозиция и от там да се опитва да провежда своята политика - нещо, с което ДПС се справя много успешно.

Но ГЕРБ не е ДПС. И затова предприе решителни популистки мерки, за да прехвърли поне част от негативите от разразилата се обществена дискусия върху останалите партии в парламента. Направи го като предложи промени в Закона за Държавния бюджет, с които бюджетната субсидия за партиите да бъде намалена от 11 лева на 1 лев за реално получен избирателен глас.

Дали с това свое действие ГЕРБ ще успее да отклони от себе си част от общественото недоволство или не, предстои да разберем. Но не това е важното. Важното е че предложението за промени в Закона за Държавния бюджет явно ще предизвика дебат за формите и размера на финансирането, което трябва да получат политическите партии. При една разумна дискусия въпросът дали трябва да има такова финансиране, едва ли трябва да се поставя. Първият важен въпрос е дали трябва да се допуска партиите да бъдат финансирани напълно или частично от корпоративния сектор. Лично моето мнение е, че сегашният забранителен режим за подобно финансиране трябва да остане. Нещо повече - значително трябва да бъдат ограничени финансиранията с дарения от физически лица, както и от фондации - без значение дали са чужди, или български.

Сегашният режим на отчетност - пред Сметната палата, трябва да бъде запазен и дори да бъде разширен. Струва ми се, че е редно партиите да изготвят полугодишни, годишни и извънредни - след избори, доклади за дейността си, в които подробно да описват за какви дейности са похарчили сумите по конкретни пера. И тези доклади трябва да са максимално детайлни и подробни откъм събития, суми, физически и юридически лица. Докладите е добре да се предават в Сметната палата и тя да ги качва на своя сайт. А нарушаването на това изискване да води до законово регламентирани финансови санкции, като например удръжки от полагащата се субсидия.

При целия описан до тук модел е ясно, че основното финансиране на политическите партии трябва да идва от бюджета. Въпросът за размера му е добре да бъде уточнен, след като се направи анализ на присъщите финансови нужди на политическите партии. По-важно според мен обаче е начинът за формиране на това възнаграждение.

Лично аз съм на мнение, че в едно демократично общество с пазарна икономика всеки трябва да получава възнаграждение в зависимост от ефективността и продуктивността на своята дейност. Същото трябва да важи и за партиите. И си мисля, че най-ефективният измерител на това съотношение между ефективност на дейността и получаваното възнаграждение не е твърда сума за реално получен глас. Добре е да се обсъди дали сумата за глас не трябва да бъде обвързана с някакъв независим измерител на благосъстоянието като например - да бъде процент от минималната (сега 560 лева на месец) или от средната (сега около 1200 лева на месец) работна заплата за страната. Още повече, че подобно формиране на сумата за глас вече е имало.

Ако се върнем към този модел движението на минималната или средната работна заплата ще е онзи измерител, който ще показва дали действията на политическите партии са били достатъчно държавнически отговорни, за да доведат до увеличаване един от основните доходи на хората (освен заплата хората имат и други доходи), който пък ще е базата за увеличаване на приходите на политическите партии.

Впрочем заплатите на депутатите, а чрез тях на президента, на премиера и на други високопоставени в държавата лица се формират точно по този начин. Защо и субсидиите за политическите партии да не се приложи такъв подход?

Тук може да възникне дискусия дали за основа да се вземе минималната работна заплата, защото тя се определя административно, но пък това определяне се случва след сериозно обсъждане с работодателските организации, които не могат да бъдат лесно убедени да приемат увеличение. Но ако прилагането на минималната работна заплата за основа на изчислението на субсидиите за партиите се окаже неприемливо, едва ли ще се намерят сериозни аргументи срещу приемането на средната работна заплата за основа. Тя е достатъчно обективен измерител на икономическата конюнктура, която в много голяма степен се влияе от работата на политическите партии. Особено от тези, представени в Народното събрание, а точно те ще получават най-голям дял от субсидията.