В навечерието на деня за размисъл преди така мъчително родения първи след 1989 референдум се оказва, че българите няма за какво да мислят.

Нещо повече - в мразовитата и снежна според синоптиците неделя няма нужда да си дават зор дори да ходят до урните. Защото цунамито на партокрацията безжалостно помете краткотрайната като пролетно затопляне през януари илюзия за възможната пряка демокрация в тази страна.

„Каквито и да са резултатите от референдума, нямаме пари да строим." Така премиерът Борисов мотивира наивните - които до днес сляпо вярваха в приказките за гласа народен и господния такъв - да си останат на топло вкъщи. Защото независимо от отговорите на изопачения въпрос от допитването очевидно ни предстои да видим поредната подмяна на вота на гласоподавателите.

На който му отърва, ще прочете „да"-то като „да" за площадката в Белене, друг - „не"-то като „не" на АЕЦ „Белене", но „да" за нов реактор в Козлодуй, трети - като „не" за ядрената енергия изобщо. Но в крайна сметка ще стане така, както каже Борисов. За целта премиерът си има кохорта придворни министри и послушни депутати.

Оказва се, че дори референдумът е поразен от порочния принцип на избирателната система - не е важно кой как гласува, важното е кой брои гласовете. В случая - тълкува резултатите. По всичко личи, че пак чакаме дяволско четене на евангелие.

Референдумът обаче се оказа изключително привлекателно мероприятие. Преди всичко за PR акции за мобилизация на партийните електорати. В агитацията активно се включиха дори политици с отдавна изтекъл срок на годност. Чак бившият премиер и още по-бивш цар снизходи от висините на своя Олимп на мълчанието и съобщи на нявгашните си поданици, че възнамерява да даде своя глас. Защото така повелявало развитото гражданско съзнание. Което обаче в България било кът. Но пък референдумът би му подействал насърчително.

След императивната реплика на Б.Б. обаче гражданското съзнание има един-единствен избор - или да се възмути и най-после да поиска окончателната сметка на онези, които три и половина години управляват, както намерят за добре, но от името на народа, или както винаги да си замълчи примирено.

И това ще мине, и друго ще дойде. Без това мислещите граждани в безгражданското ни общество не посрещнаха с телешки възторг идеята за референдум. На първо място мероприятието бе опорочено с подмяната на въпроса. На второ - с възможностите за изключително превратно тълкуване на резултатите (независимо от тяхното цифрово изражение). На трето - с откровено партийната окраска на агитацията по една тема, към която в никакъв случай не биваше да се подхожда партийно.

Но партийци от всички кьошета на политическия спектър се надпреварваха да зоват електоратите си към един или друг начин на гласуване, че някои дори и към бойкот на мероприятието.

Хвърляха се обвинения, размахваха се документи, спекулираше се с фантастични числа, радиационни рискове, земетръсни зони, опасно руско влияние.

Върхът на изобретателността бе изхвърлянето на „момчето за мокри поръчки" на ГЕРБ Делян Добрев, което измъкна незнайно как кашон с някакви „забравени" документи, за да затвори устите на опонентите на шефа си.
За което получи височайша премиерска похвала - бил единственият човек, на когото вярва в онова министерство. Номерът с кашона показва, че когато целта оправдава средствата, партията на Б.Б. може да използва и друг амбалаж, а не само запазената марка „чувалчèта с бюлетини в изборна нощ".

И още нещо, което съвсем не е за пренебрегване и което неизбежно би могло да сложи край на безплодните мъки по тези земи да се упражняваме в пряка демокрация. Ако в хода на вихрещите се безсмислени дебати някой си е въобразил, че неговият глас на референдума ще реши съдбата на ядрената енергетика в България, е живял в дълбок хипнотичен транс. Със същия успех можем да твърдим, че през 1946 народът е имал възможността да избере друго, алтернативно на републиката управление. Или че плебисцитът от 1971 е бил тържество на демокрацията, а не формална демонстрация за утвърждаването на и без това доброзорно утвърдената ръководна роля на БКП.

„Каквито и да са резултатите...", отсече лидерът на партията, която ỳмре да изтъква членството си в дясно-центристкото европейско семейство и своята привързаност към демократичните ценности. И приложи практики, типични за командно-административните тоталитарни режими.

Вече е ясно, че тая с референдума няма да я бъде. Защото съдбата на народния вот е предрешена във ветровитите властови коридори. Първо с непреодолимия праг участници, второ - с декларираното вече от най-високата говорилня нежелание на управляващите да се съобразят с вота.

Открай време, колчем човек пусне телевизор или радио с отворен зрителски телефон, често може да чуе реплика на поредния пациент, зажаднял мнението му да стане общонационално достояние: „Комунистите са виновни!"

Малоумието на подобно твърдение обаче е на път да придобие ново значение след референдума в неделя. Но в случая комунистите няма да са виновни за нищо - просто те ще са самоназначилите се победители в поредния експеримент с българското търпение. Децата наследници на комунистите, снахите на комунистите, бившите милиционери на комунистите.

Станишев може (той - напълно оправдано) да е доволен, че неговата партия инициира и отстоя дългоочаквания, макар и подменен, референдум и да получи шанса да стовари вината за провала му върху вечните си опоненти.

Борисов може да е доволен, защото ще направи това, което му нашепва собственият глас, а не какво му крещи народният такъв.

Кунева може да е доволна, защото бойкотът на референдума ще се е случил. Дали тя има пръст в това е отделен въпрос.

ДПС също са доволни - след миналата събота все пак още си имат пожизнен почетен председател.

За „Атака", ВМРО и други Марешки формации със затихващи функции не говорим - трябва да са доволни, че референдумът им даде повод да надигнат хилаво гласче, белким някой ги забележи.

В неделя ни чака поредна подигравка със самочувствието на българския народ. Явно политическата класа не е достигнала до мъдростта да се вслуша в гласа на плебса, но за сметка на това се изхитрява непрекъснато и доста ловко да използва гласовете му и да ги осребряват за собствена изгода. Народът не е дорасъл до силата да бъде „ковач на собствените си съдбини". Управляващите обаче са на път да се превърнат в дърводелци на политическия си ковчег.

Политиците ще накажат своя народ, като не се вслушат в неговото „да" или „не" в неделя. Народът обаче ще има своя шанс да накаже своите политици през юли. Дано и този път не го проиграе. За да трябва да чува след нови четири години разплащане за поредния несполучлив избор, презрително високомерни реплики от рода: „Каквито и да са резултатите от..."