Състоянието на глобалната сигурност поставя все повече въпроси. След 2014 г., когато Русия окупира Крим и посегна на Донбас, напрежението между държавите, участнички в системата на международните отношения започна да нараства. 90-те години обаче бяха период на демократизиране. Съветският съюз беше останал в миналото, а бившите му сателити бяха поели по трудния път на утвърждаването им като суверенни държави и превръщането им в пълноценни участници в международната политика. Дори интелектуалец като Франсис Фукуяма изрази разбирането си, че светът трайно се либерализира и този процес е необратим. Няколко години по-късно Фукуяма сам преосмисли схващанията си. Поводът затова обаче беше развихрилият се международен тероризъм. Т.е. все още агресия от легитимен субект (каквито би следвало да са всички държави) не се очакваше.

Колкото до териториите с неуреден и оспорван статут, които се появиха в процеса на разпад на Съветите, като Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, то те определено даваха знак, че представляват потенциални конфликти, които могат да бъдат разпалени. Независимо от това обаче процесите на демократизация бяха толкова силни и на национално, и на международно ниво, че "няколко дребни потенциални проблема" нямаше как да окажат каквото и да е влияние. Както се оказа в последствие въпросните замразени конфликти нямаха потенциала да станат причина за промяна на нагласите в системата на международните отношения, някои от тях обаче имаха своето място в постепенното прилагане на руската агресивна стратегия, която вече съвсем открито заяви себе си през 2014 г. и кулминира през февруари 2022 г. с началото на пълномащабната война срещу Украйна.

Авторитетният изследовател и теоретик в сферата на международните отношения Джоузеф Най говори за два основни типа международна среда. Става дума за либерализъм и реализъм в международните отношения. Когато има конструктивни отношения между основните международни фактори, международното право се спазва прецизно и мирът е гарантиран. Има обаче и периоди, в които отделни страни преследват определени интереси, без да зачитат международния правов ред и без да уважават, в достатъчна степен, правата и интересите на други от международните участници. Тези периоди Джоузеф Най определя като времена на реализъм в международните отношения. Те в по-голяма степен са характерни за минали моменти, преди появата на цялостно изградена международна система, но всичко това може да се случи и днес. И се случва, както е видно от практиката. Разбира се и двата модела имат своята богата изследователска традиция и името на Най съвсем не изчерпва теоретичния принос към който и да е от тях.

Особено важно е тук да се уточни, че либерализмът в международните отношения не бива да се бърка с либералната демокрация, съществуваща в съвременните развити държави и характеризираща тяхното вътрешно устройство. Между едното и другото невинаги има пряка връзка. Понякога може да се случи така, че определена страна, която няма нищо общо с либералната демокрация, да има интерес повече от либерализъм в международната политика, отколкото от реализъм. Един такъв пример понастоящем е Китай. Страна със солидни икономически и военни възможности, но и с тоталитарно управление, което постепенно се развива в авторитарна посока и по всяка вероятност в обозримото бъдеще в Китай ще е налице завършен авторитарен режим (като този в Русия).

Китай обаче е производител на голям асортимент и голямо разнообразие на стоки. Тези стоки се нуждаят от пазари, а колкото повече либерализъм има в международните отношения, толкова по-достъпни са и пазарите. По времето на Доналд Тръмп, като американски президент, достъпът на китайските стоки до пазара в САЩ беше доста ограничен. Подходът на Тръмп към Китай беше подход на протекционизъм, като той намираше аргументи за неговото прилагане във въпроса за авторските права и интелектуалната собственост и най-вероятно е имал основание. По отношение на някои китайски стоки (особено в сферата на високите технологии) наистина няма категорични данни, че всичко, що се отнася до авторски права и интелектуална собственост, е било надлежно уредено. Това беше своеобразен урок за Китай и сега страната е доста внимателна, когато се отнася до правенето на избор на външнополитическо поведение. За Китай евентуално изпадане в сегашното положение на Русия би означавало сериозна заплаха за неговите икономически и търговски интереси. Той не би поел рискове, които биха го поставили в подобна ситуация. Ето защо е много малко вероятно следващият военен конфликт, на който потенциално може да станем свидетели, да е в Тайван.

Китай се нуждае от достъп до добре развити и платежоспособни пазари, т.е. пазарите на Запада. Си Дзинпин може да организира събития от типа "Един пояс, един път", може и да обещава баснословни инвестиции на останалите страни, присъстващи там. Но без достъп до западните пазари Китай дори не би могъл да си помисли да инвестира, защото те са източник за него на свежи капитали. Или казано с други думи Китай може да изгради собствена международна мрежа (нещо, към което очевидно се стреми) само ако либерализмът доминира в международните отношения и страната не се намира под каквито и да било ограничения, наложени от другите основни геополитически и геоикономически играчи. Китай има и интерес от настоящата международна изолация на Русия, защото това му дава възможност да си осигурява от нея евтини суровини - енергийни и продоволствени.

Това ще рече, че бързото приключване на руската война в Украйна (независимо по какъв начин) не е точно в интересите на Китай. Разбира се, няма как това да бъде заявено като официална политика на страната. Си Дзинпин обаче казва, че войната на "Хамас" срещу Израел трябва да приключи час по-скоро. По отношение на Русия пък говори, че признава нейното право на суверенитет и независимо развитие, макар никой по никакъв начин не застрашава руската страна. Всичко, което е необходимо Кремъл да направи, е да изтегли формированията си от суверенната украинска територия в рамките на своите граници. Нека накратко припомним, че преди няколко месеца Китай предложи един "план" за прекратяване на войната в Украйна, който беше толкова половинчат и негоден, че най-вероятно и китайските дипломати са разбирали за колко безсмислено и кухо действие става въпрос.

Начинът, по който Китай се измъква, поне засега, от сложната мрежа от интереси, в която е попаднал, е като едновременно залага на активност в геоикономиката и пасивност в геополитиката. "Един пояс, един път" винаги е бил рекламиран като икономическа инициатива, свързана с инвестиции, инфраструктура, производство, търговия и пр. Но не и като инициатива с някакви политически и геополитически измерения. Не е невъзможно в Китай геополитиката да си я представят като надстройка над геоикономиката, така както Маркс си е представял държавата (политиката) като надстройка над икономиката.

В момента, въпреки всичко, не може да се каже, че реализмът може да измести либерализма и да започне да доминира в глобалните отношения. Всъщност понастоящем тези два модела съжителстват в глобалната политика и това е период, който по всяка вероятност ще продължи дълго. Завръщане към реализма определено има, но фактът, че той не може да вземе връх, означава, че светът не се намира под непосредствена заплаха от глобален военен конфликт.

Страните от Запада ще запазят либерализма в отношенията помежду си. Тази част от света има своя международна инфраструктура, която е изградена в духа на модела на либерализма. Наднационални организации като ЕС и НАТО съществуват на базата на споделени интереси, стабилни правила и ясни културни стандарти. Такъв тип наднационални организации, които са изцяло институционализирани и представителни както за страните членки, така и за техните народи, гарантират приемственост и трайност на процесите и поради тази причина е трудно те да бъдат засегнати от външни явления. Дори и ако става дума за целенасочени опити за въздействие.

Ето защо руската война в Украйна доведе много повече до още сближаване и консолидация между страните в ЕС и НАТО, отколкото до някакви явления с обратен знак, каквито опасения имаше сред определени политически и професионални среди. Като изключим Унгария, няма друга държава в ЕС, която да продължава да поддържа някакво съществено сътрудничество с руската страна.

Колкото до поведението на страни като Русия, Северна Корея и Иран, то отношенията между тях са отношения не толкова между държави, колкото между режими. Затова няма как те да бъдат разгледани през теорията на Джоузеф Най. Несъмнен факт е обаче, че сигналите, които всяка една от тях излъчва към Запада са силно агресивни, характерни много повече за периоди в международните отношения, останали далеч назад във времето. Така този тип поведение е в контекста на реалисткия модел, като дори надхвърля неговата горна граница. Особено що се отнася до поведението на Русия, водеща агресивна война срещу Украйна вече повече от 600 дни.

Събитията от последните около две седмици в Близкия изток също наливат вода в мелницата на реалисткия модел. Дори и обаче конкретно в този регион реализмът да се наложи, това само по себе си, няма да доведе до съществено увеличаване на заплахата от глобален военен конфликт. Още повече, че евентуално разрастване (дано не се случи) на войната на "Хамас" срещу Израел би означавало включване най-вече на "Хизбула" и по някакъв начин на режима в Иран. Т.е. легитимни субекти не биха участвали в това. В този смисъл то би било много повече развихряне на тероризъм, отколкото война между държавни субекти, подкрепяни от народите си.

По-скоро потенциална опасност от приближаване към световен конфликт може да възникне, ако подходът на "Хамас" срещу Израел бъде възприет и използван на друго място. За съжаление такива места има и най-забележителното от тях е Корейския полуостров. Ако режимът на Ким Чен Ун посегне на Южна Корея, това вече би направило глобалната ситуация истински сложна. Хубавото е, че разпознаваеми сигнали в този смисъл за момента няма. А и ако Северна Корея доставя въоръжение на Кремъл, то това може да се тълкува, че не възнамерява да се превръща в директен източник на агресия.

Независимо от всичко това обаче Корейският полуостров трябва да бъде внимателно наблюдаван, защото значението му за глобалната сигурност е по-голямо, отколкото изглежда. Останалото е подкрепата за Украйна, за да може тя да осигури своя суверенитет, спазването на международното право и понижаването на напрежението в Близкия изток чрез ограничаване ролята на терористичните групировки, опериращи в региона и експлоатиращи голяма част от човешките ресурси на определени народи - палестински, ливански и т.н.