9 юли трябва да бъде записан със златни букви в аналите на българския парламентаризъм. След седмица на празни обороти, 166-има депутати осигуриха кворума на Народното събрание. Разбира се, въпрос на време е да се разбере - докога ще устиска чудото...

Ясно е, че 42-ият парламент ще остане в историята като безплоден и много позорен субпродукт на представителната демокрация. Тук дори без да хиперболизираме, можем да кажем - най-лошият не от историческата 1989, от която някои кръгове обичат да летоброят, а от онова търновско Учредително събрание през далечната 1879 насам. Нито един предходен не е имал толкова нисък коефициент полезно действие, нито един не е работил при такова тотално отсъствие на обществен авторитет и подкрепа, никой не е унизявал така достойнството на парламентаризма.

За 240-те народни избраници, благословени за сградата, където съединението трябва да прави силата, с гласовете на 2 683 093 български граждани, започна дълго чаканото final countdown. Те едва ли го чакат с трепет, разбира се: след година и малко, прекарани по парламентарните банки (по-вярно - из кулоарите), за голяма част от депутатството подир извънредния вот наесен парламентарният контрол ще остане сал петъчна програма по държавния телевизор. Защото, освен, че забравиха какво обещаваха на избирателите си преди миналите избори, се оказа, че много от 240-имата изобщо не бяха в час за какво са в Народното събрание.

Не може да се отрече - представителите на народа дадоха всичко от себе си, за да превърнат парламентаризма във водевил. Така най-популярни парламентарни процедури станаха „иди ми - дойди ми", „тука има кворум, тука нèма", дебатът бе сведен до упражнението наплюй опонента и наложи силово и на високи децибели позицията си, парламентарният контрол се изроди до заядливото, „а вие защо биехте негрите, когато управлявахте".

След гласуването според зелен и червен маркер при едно предишно управление сега костюмираните изявители на волята на плебса се отракаха да се изнизват от пленарна зала като по команда „въздушна тревога".

В речника на парламентаристите се появи неписаното в правилника понятие „златен пръст", който през последните дни се оказа пък и среден. Коалиционната култура се подчиняваше на принципа „на си ти куклите - дай си ми парцалките", кафеварката се превърна в разменна монета в политическия диалог. Парламентът - когато му се случеше да поработи - заседаваше под охрана и отбрана, която затворът Алкатрас може само да сънува.

След „Батальонът се строява" любим хит на един екс премиер стана кавърът „Бял автобус ме преследва в живота". Докато нас ни „страхуваха" с перспективите за утрешния ден, те „ваканцуваха"...

Дори в очакване на предизвестения си край парламентът не успя да събере в себе си достатъчно прагматизъм и национална отговорност и да работи по приоритетите, за които уж се бяха споразумели основните политически сили на сгледата при президента. Последвалите сбирката на Дондуков 2 събития доказаха, че освен за сакралната дата 5 октомври държавниците не са се разбрали за нищо.

След като година крепеше кворума, Сидеров се направи на обиден и отказа да влиза в Народното събрание. Не е ясно, какво печели от това, но със сигурност губи последната възможност да поразходи обувките си по червените пътеки в симпатичната сграда на едноименния площад.

Борисов също го изигра сърдит. Което пък не му попречи да се възползва от виртуално-медийната банкова криза и да заеме позата на емблематична за хълма над Рио де Жанейро статуя. Спасителят отново снизходи. И докато с едната си ръка раздава благодат, с другата Б.Б. упорито клати потъващата лодка на властта. С розовата мечта да се върне в управлението. А там явно ще трябва да си търси ново Яне, което да го подпира.

Положението на Станишев е такова, че не му е до парламентаризъм - с лек финт отсвири опонентите и склони да сдаде пост №1 в БСП. Но очевидно не му се качва на Бузлуджа като редови партиец (макар и лидер на ПЕС), та си запази властта в имагенерното образувание „Коалиция за България". Еврокомисарството все повече мержелее като спасителен план „Б" пред Сергей Дмитриевич. А партията - ако се съди по резултатите от евровота - е на прага да се прости дори с позицията на вечно втора.

Даденото под аренда от Доган на Местан ДПС всячески се мъчи да оварди ролята на необходимият трети. И докато в любовта тази позиция се определя като излишна, то в политиката „BG прочит" определено е печеливша.

Неслучайно пред портата на законодателния орган вече се вие опашка кандидати - Бареков без цензура, формацията на Първанов, някакви реформатори. Пазителите на правата и свободите много трябва да си помислят - наляво ли ще търсят коалиционно съглашателство, надясно ли. Или ще го играят „пролетарии от всички страни - съединявайте се".

И докато парламентът функционира като елкрушка при режим на тока - ту свети, ту не свети, управляващите се опитват отчаяно да си гарантират максимално спокойствие след властта. Серия приети на скорост спорни закони, спешни съмнителни назначения в средните ешелони, потоп от обществени поръчки, хвърлени на тезгяха в 12 без 5 говорят за особена нервозност пред предстоящите неизбежни сътресения в статуквото.

Черешката в менюто определено е ръкополагането на съвсем нееднозначната фигура на Светлозар Лазаров за главсек на МВР за идващите 5 години. На фона на тази шетня дори правилен ход като закриването на мъртвородената и нищо не сторила за всички тези години структура БОРКОР оставя неприятен вкус в устата...

Временно постигнатото съгласие - за кой ли път - парламентарно представените партии да се опитат да работят едва ли ще роди нещо продуктивно. Със сигурност редица неотложни законодателни теми са по-скоро червивата ябълка на раздора, отколкото повода за несъстоялия се досега политически консенсус. Вероятно е да се сбъднат прогнозите на най-скептичните - поредният рестарт на това НС само ще попълни списъка с безобразия, скандали и вулгарно-натуралистични изказвания.

Този парламент на България имà твърде кратък и безсмислен живот. Правителството му също. Но дори за това време успяха да спечелят „симпатията" на българските граждани: леви и десни, бедни и богати, ранобудни и сънливи, красиви и грозни, от „паветата" и от село.

Симпатия, която най-точно се предава с думите на Оливър Кромуел към разтурения от него Дълъг парламент на Англия през 17. век: „Стояхте тук твърде дълго. Колкото и добре да сте работили, казвам ви - вървете си. И да се приключи с вас. За бога - вървете си!"

Останалото е мълчание, както е рекъл Датският принц. Чакаме избори...