България протестира. От Силистра до Симитли. Няма бели рояли, гологърди пърформънси, вувузели и доматени атаки. Няма умни, няма красиви. Няма го Босия. Има гладни, болни, ощетени, онеправдани, обидени. От управлението на държавата. Или по-точно – от неговата тотална некомпетентност при решаването на наболелите проблеми.

Протестират медиците, които един министър – отдавна пътник, но неизвестно защо и докога оставен от премиера да пътува в „кръговото” – превърна от лечители в писари и счетоводители. Гневят се пациентите, чийто живот и здраве като в нагласен хазарт се разиграват на здравна карта. Но на Борисов този „диалогичен” (цитат) ликвидатор на здравеопазването му харесва. Или му е удобен.

Протестират таксиджиите, с чието тройно облагане с налози и такси управляващите се мъчат да пълнят хазната. И които рано или късно ще бръкнат в джоба на всеки ползвател на таксиметрови услуги, за да си възмездят загубите. Но законотворците си гласуват, както са си го наумили.

Протестират тютюневите работници от „Булгартабак”, които са на прага на безработицата и глада. Заради игричките на едно голямо разглезено момче – гàлениче на всички политически сили. А да се търси от Лукарски обяснение за тютюневия сектор, означава да му се отрече пълната управленска инфантилност.

Протестират майките на деца с увреждания заради широко затворените очи и закопчаните с безопасна игла джобове на социалното ведомство пред техните неволи. Обречени до край сами да си носят кръста. Но Калфин вместо решение на техните проблеми, „хвърли на лъвовете” главния портиер на министерството – заради една просташка реплика.

Протестират семействата на загиналите при пътни инциденти деца заради безобразното правосъдие и бездарното законодателство, които се подиграват с мъката и създават реални условия за още почернени домове.

Самотен като герой на Вазов, достойно и с чест за академичното си звание, протестира и бившият вече зам.-министър на образованието проф. Денков. Защото очевидно приоритетите на министър „Интелектуално бижу” са ориентирани предимно към насочване на едни пари към едни хора, а не към преодоляването на драматичната криза в системата.

Протестират производителите на домашна ракия.

Столичани скоро ще протестират срещу новите цени на возенето.

Млекопроизводителите и те протестираха. Полицаите също. Пак.

Като че ли обаче нищо не е в състояние на разклати монолитно стабилното управление на Борисов. Тук-там - с височайше премиерско благоволение - управляващите дават заден ход на поредното си неумно решение.

Както се случи с дивото къмпингуване, оспорено с няколкодневно питомно палаткуване под прозорците на министър-председателя. Никой да не се заблуждава, че протестът е принудил Борисов да разпореди отстъпление без бой. Просто жест на властелина към плебса. И то – до време, както се разбра.

Бламирането на реформите на Бъчварова в МВР с активното участие на герберите е друго кино. Във вълната протести в цялата страна подновяването и на полицейското пушене и пиене на вода не са желателни. Не че униформените са по-гръмогласни от таксиметровите шофьори, но ако последните решат да парализират държавата, управляващите все пак ще разчитат полицейските щитове и палки да ги пазят.

Вероятно поправеният закон за МВР ще мине. Така пожела Той – за да покаже, че е загрижен за някога любимата си система. Едва ли редакциите ще са по-смислени, щом ще ги пишат същите „експерти”, които освен в орязване на средства виждат реформата само в преименуване на една дирекция в агенция. Ще бъдат пожертвани „чантаджиите” (изричайки обидната квалификация Б.Б. забравя, че преди да поеме трънливия път в политиката и замът му Цветанов спадаше към тази категория във ведомството), за да има мир. Подарен, разбира се, от щатния миротворец.

Борисов още няма основание за нарастваща тревожност. Затова си позволява да заплашва с предсрочни избори. И непослушни съпартийци, и несговорчиви съуправляващи. Протестите все още са симптом за хипотетична криза, но не и за драматична криза на управлението. Затова и д-р министър Москов продължава да си обитава кабинета. Затова в просветното ведомство се подмени персоната, но не и моделът. Затова и Московски едва ли ще си го отнесе заради безобразията в подчинената му ДАИ. Нищо че знаково четири месеца не е бил дори уведомен, че там се провежда разработка на службите. Колкото и гафа да направи, не с гранатомет – с гаубици да се стреля по софийските улици, Бъчварова ще продължи да е „свещената крава” на кабинета. Миризмата откъм фонд „Земеделие” ще посмърди, ще посмърди и ще се разнесе. Най-много отново да изгори някой бушон.

Премиерът ще трябва да започне да се безпокои, едва когато протестите от малки, разпилени и индивидуалистични, се превърнат в масови, национални, а не браншови, насочени не срещу последствията, а срещу главната причина за неблагополучията на държавата – начина на управление, олицетворяван от ГЕРБ и присъдружие.

Но у нас, когато протестират лекарите, учителите ги ругаят. Когато се вдигнат железничарите, недоволстват ватманите. Ако на улицата са зърнопроизводителите, срещу тях надигат глас животновъдите. Учителските стачки са трън в родителските очи. Когато таксиджиите надуят клаксони, полицаите вардят властта. Полицаите блокират Орлов мост - псуват ги шофьорите на жълтите коли. Еколозите и „зелените” никой не ги разбира, тютюнопроизводителите – никой не ги чува.

Синдикатите отдавна не са онази обединителна сила, която може да събере под овехтелите си знамена хиляди, маса, народ. Стойността на политическите субекти е толкова девалвирала, че определени професионални съсловия (медиците в случая) са готови дори да прекратят протестите, щом им замирише на опит за политическа (зло)употреба със справедливите им искания.

Затова властта спи спокойно. И – разделени – ни управлява според професионалната си компетентност. Което е по-страшно – според моралните си критерии и степента на обикновена човешка почтеност. Протестите ще си лаят, управляващите ще я карат по старому. Премиерът ще диктува правилата на непочтената игра. И единствено спорадични сърдити скандирания на една или друга групичка под прозорците на властовите крепости ще смущават стабилността. В повечето случаи нечути.

Но винаги ли така ще бъде? Или най-после овчедушието и търпението българско ще достигне онази критична маса, когато на площада няма да има само един луд, който да се осмели да протестира.

Тогава сметката за годините умишлен разпад на държавата ще стане предсрочно изискуема. И някои отново ще имат нужда от „белия автобус”...