Президентът пак разбуни духовете. Но ако се замислим – какво толкова каза? Твърденията за „хибридната война” са клише, от което и реакционните кръгове във Вашингтон се поотдръпнаха. Само триото Плевнелиев-Митов-Ненчев го повтаря като латерна. Обвинението, че едва ли не Путин лично е „хакнал” сайта на ЦИК е толкова нелепо, че подлежи на медицински анализ.

Но за определени политически сили от всичко става повод за импийчмънт. Или оставка. Според прочита.

Естествено е БСП да се възползва от ситуацията и да демонстрира пред собствения си електорат, че е единствена реална опозиционна сила. Което – ако се съди по изборните резултати – убягва на червения избирател. Но това едва ли ще има ефект, защото в подобни случаи народът ни е рекъл: на умряло куче – нож вади.

Хвърлянето на камък по Плевнелиев не ще замести левите политики, за които говори Илияна Йотова: през тази зима нито един възрастен човек да не е гладен и да не е на студено, всяко дете да има достъп до училище, не само първолаците… когато управляваш семейната си фирма, никой да не те рекетира, а да можеш да храниш и себе си, и служителите си, да имаш достъп до еврофинансиране, без да си плащаш за това; да стигат линейките в най-затънтените краища на страната. Стъпки към подобни социални практики евентуално биха извадили БСП от дълбоката криза и биха върнали усещането за опозиционност и алтернатива на управлението. А импийчмънт-оставката – не.

Колкото до втория мотив на Миков – удостояването от президента на вселенския патриарх Вартоломей с орден „Стара планина” - налага се да поровим из паметта. И да се сетим за друг президент, който връчи същия орден на български политик с определено значим принос в развитието на държавата, но в подходяща посока ли. А също го окачи на един оръжеен търговец с участие във финансирането на една партия и на един виден спортен деец, чиито заслуги към международното олимпийско движение не останаха незабелязан от света. И т.н. Някой нещо да каза?

И докато БСП определено се чуди от кой ръкав да извади зайче, играта на АБВ е двойна. И затова двойно рискована. Азбукарите се опитват да поклащат лекичко лодката на управляващите (в която са се настанили доста удобно) в стил „сърдит реформатор”. Напомнят за себе си на главния разпределител на ролите защото ще искат нещо?

Не може да се отрече – правят го по-интелигентно от Радан. Плевнелиев така или иначе е политически пътник. И да мине, и да не мине номера с оставката му – пораженията са минимални. Хората на Първанов не рискуват да замахват към коалиционната стабилност дори на думи.

И в същото време дават сигнал, че протегнатата ръка към бившите съпартийци от „Позитано” 20 (увиснала безответно на местния вот в национален план) може да бъде подкрепена и с конкретни действия: вижте ние сме за мир и дружба, за Русия, ние сме много леви, нищо, че сме накиснати до ушите в това неолиберално дясно управление. Избори пак идват.

Самочувствие на (екс)президентското войнство дава и това, че самият Борисов нежно, но категорично смъмри държавния глава, като се разграничи от родното ято ястреби и призова да си мерим думите с оглед крехкия световен баланс. Тук идва интересният въпрос – защо самият Първанов хитро не взе отношение по темата, след като обикновено не пропуска. А избута на амбразурата „импийчмънт” Петков? Да не би да улови тънката разлика.

Борисов може колкото си иска да мъмри изваяния от самия него политически Пинокио. Но ще погледне ли с добро око, ако някой друг го прави. Лидерът на управляващата партия е наясно, че Плевнелиев повече не му е обходим. Той бе поредна изборна победа в колекцията на Б.Б., доказателство, че каквото и където да издигне – ще го изберат. Президентът изигра ролята си – от двете страни на бул. „Дондуков” четири години цареше мир. Ала едва ли Борисов ще го хвърли на вълците. Все пак не е добре да признаеш, че си сбъркал в избора си – ти, който нивга не грешиш.

Ако въобще се стигне до процедура на импийчмънт – а и това е под въпрос – няма да мине. Историята с бламирането на ветото за военното разузнаване не е лакмус. Все пак главата на Плевнелиев си е наша глава, главата на Бакалов – реформаторска. Разлика има. Президентът пък със зъби ще се държи за последните часове в голямата власт.

А докато ние се занимаваме с изказвания, които докарват до телешки възторг само пещерни русофоби, които още живеят в годините на скандирането „Червени боклуци!” (и двама министри), през пленарна зала минават едни договори за ремонт на едни самолети. Очаква се реакция на френската молба за помощ в борбата с тероризма, която може и да не е военна, а може и да е. Готви се един бюджет, който със стъпки бързи ни води към повторение на 1997. Бежанската криза си е тук. Заплахата от тероризъм също. Само държавата никаква я няма. Дори малко по-силен есенен ветрец се превръща в стихийно бедствие…

Но защо да не разлаем кучетата по един политик, който така и така си отива. Много удобно, нали.