На пръв поглед изглежда така, че двамата преживяват нещо сходно. Александър Лукашенко и Касъм-Жормат Токаев успяват да преодолеят протестите, съответно в Беларус през 2020-та и в Казахстан в началото на тази година. Макар и не решаваща, държавните глави на въпросните държави получават подкрепата на техния колега, руският президент Владимир Путин. Властта и в Минск, и в Нур Султан оцелява. Но ако подкрепата от Русия за Беларус да намали допълнително възможността за лавиране на Лукашенко, компрометирайки още повече суверенитета на Минск, то към днешна дата нещата в Казахстан изглеждат по-различни.

В рамките на няколко дни, Токаев участва на два международни икономически форума: в Санкт Петербург и в Доха. И на двете места казахският президент бе последователен в позиционирането си спрямо войната в Украйна. Първо, Токаев заяви, че Нур Султан няма да признае руските квази-държави в Източна Украйна. Второ, че принципът на суверенитет и интегритет на националната държава трябва да е приоритетен пред този на самоопределението на народите.

Лукашенко обаче вече няма подобна свобода на изказване. Това, че Москва му помогна да остане на власт, не означава, че руснаците са го направили на цената на отношенията им с белоруската опозиция. Да, Кремъл може да жонглира между нея и Лукашенко, ако последният не се държи дисциплинирано, и президентът на Беларус знае това чудесно. За първи път миналата година, седем след анексирането на Крим, белоруският държавен глава най-сетне заяви в чист вид, че полуостровът е руски.

Междувременно силата на "прегръдката" на Кремъл се увеличи още повече, доколкото в Беларус бяха дислоцирани руски въоръжени сили, откъдето част от тях нахлува в Украйна в началото на военната кампания срещу последната. Следваща потенциална стъпка е разполагана на руско ядрено оръжие отново на територията на Беларус. Последното вече е възможно след конституционните промени в Беларус, иначе предназначени да увеличат властта на Лукашенко в страната. Но дали те ще се осъществят на практика днес зависи колкото от белоруския президент, толкова и от руския му колега. Възможността за "интеграция" между Русия и Беларус продължава да е актуална опция, още повече, че след споменатите протести в Минск през 2020-та година, съпротивителните сили на белоруския държавен глава срещу подобен сюжет са компрометирани окончателно. Путин държи Лукашенко в перманентен шах, но умишлено няма да го матира, защото руският президент все още предпочита текущия си белоруски колега пред неговата опозиция.

Въпреки меката позиция към онзи момент на президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев спрямо анексията на Крим от Русия, то Нур Султан (а преди това Астана) нито тогава, нито сега признават полуострова за руски. Същата линия се държи и от наследника на Назарбаев, Токаев, спрямо т.нар. Луганска и Донецка народни републики в Донбас. Казахстан, въпреки че е член на Евразийския икономически съюз (нещо повече, Нур Султан е в митнически съюз с Москва и Минск) и на Организацията на договора за колективна сигурност (който дислоцира военни за потушаването на казахските протести в началото на годината страната), има сериозни съображения спрямо реставрирането на съветския експанзионизъм от страна на Владимир Путин. Най-малкото, защото милитаристичната външна политика на Русия все повече се базира на лингвистично-етнически категории, а не на такива като национални граници и национален суверенитет, което предполага, че руският езиково-славянски "мир" трябва да съвпада с политическия. Затова реставрацията на съветския експанзионизъм се случи вече в Кавказ (Южна Осетия и Абхазия) и се реализира в момента и спрямо Украйна (чрез военни средства), и спрямо Беларус (чрез политико-икономически инструменти).

Наличието на стабилно руско малцинство (поне 20% от населението), концентрирано предимно в северната част на страната, е основна причина Нур Султан да вижда себе си от потенциално губещите субекти на международната сцена при продължаваща екстраполация на руската държава извън собствените й граници. Казано простичко, Казахстан не желае да участва нито в белоруския сюжет (политико-икономически "интегритет" с Русия), нито в украинския (насилствено заграбване на територии и начертаване на нови граници).

Въпреки че Казахстан се опитва да не се превърне в колатерална жертва на санкциите, наложени от ЕС на Русия, Нур Султан не може да си позволи да води политика, която икономически изолира своя по-голям съсед, тъй като Русия по традиция е един от най-големите търговски партньори на Казахстан. Именно в последното се крие и другият основен инструмент, наред с руското население в Казахстан, който е на разположение на Москва, когато тя иска да санкционира поведението на Нур Султан.

Става дума за това, че изключително голяма част от износна на петрол, добиван в Казахстан, се изнася през територията на Русия (чрез тръбата на Каспийския тръбопроводен консорциум, доставяща казахските въглеводороди от находището Тенгиз до пристанището Новоросийск на Черно Море). През тази тръба от началото на 2022-та година е преминал почти 86% от целия петрол, който Казахстан е експортирал. След споменатите изказвания на Токаев на икономическия форум в Санкт Петербург, според които Нур Султан няма да признае руските квази-държави в Източна Украйна, износът на казахското черно злато през Новоросийск бе преустановен. Като официална причина за това бе посочено установяването на неизбухнали морски мини от Втората световна война в близост до пристанището, което би застрашило дейността на танкерите (в същото време обаче руски петрол продължава да бъде изнасян оттам). Но всъщност с този ход Владимир Путин наказва и Токаев, и ЕС, който е основният получател на казахския петрол, транспортиран през тръбата на Каспийския консорциум.

Но за това, че Казахстан е в наказателното полезрение на Русия, има и други причини. Така например, Москва забелязва нарастващата роля на Нур Султан в Съвета за сътрудничество на тюркскоговорещите страни, лидиран от Турция. Именно Анкара, посредством концепцията си за Среден коридор, свързващ Китай с ЕС, е основен маршрутен конкурент на Русия при съединението на европейския потребител и китайските стоки и услуги. Турция утилитарно настоява, че предвид войната в Украйна, северният руски маршрут между Китай и ЕС е компрометиран, за разлика от южния, който преминава през турска територия. Именно Казахстан е страната, в която руският и турският коридор се разделят, поемайки над или под Черно море.

Увеличаващият се обем на търговски отношения между Нур Султан и Пекин също прави впечатление на Кремъл (за 2021-ва година той, според казахските данни, е на стойност 18.1 млрд долара, а според китайските - 25 млрд. долара). Към тях се добавя и това, че именно Китай може да финансира стратегията на Нур Султан "Nurly Zhol" (Светъл път) за развиване на енергийния сектор, логистиката и инфраструктурата на Казахстан (до 2019-та година, китайските инвестиции в Казахстан са на стойност 27 млрд. долара). В същото време ЕС съвкупно продължава да бъде най-големият инвеститор и търговски партньор на Нур Султан.

Разбира се, самата Москва е наясно, че икономически не може да се конкурира с Китай в Казахстан (и в Централна Азия по принцип). Пекин обаче действа далновидно, като не иска да рискува отношенията си с Русия заради Казахстан, поради което Китай оставя Москва да бъде основният водещ партньор на Нур Султан спрямо сътрудничеството в отбраната и сигурността. Макар че и тук нещата не са особено гладки, предвид това, че Казахстан закупи преди години китайския дрон Wing-Loong, a тази сключи споразумение с Турция за локално произвеждане на безпилотния самолет ANKA.

Самите казахски власти, които в голямата си част продължават да бъдат школувани в съветските и руските образователни институции, нито могат, нито желаят да "скъсат" отношенията си с Русия (защото те не искат да заменят руската зависимост с китайска). Но обострените геополитически апетити на Москва, имащи и териториални измерения, правят така че Нур Султан определено да реагира резервирано на авантюрите в международните отношения на "homo putinus". А обувките на Лукашенко са тесни за Токаев.