Две девойки се обиждат, плюят една срещу друга, скубят си фризираните коси и екстеншъните, хвърлят си по някой ритник, шамарчето с моден маникюр изплющява звучно, виждаме понякога и сериозно круше. Около тях сериозна сеирджийска тълпа ги окуражава. Един - двама снимат, така е - редно е да има различни перспективи. На мястото на девойките може да има и момчета, тогава обаче видеото не е толкова занимателно, тъй като по-често боят протича по-бързо и по-качествено. След това мълниеносно кадрите се разпространяват - социални мрежи колкото щеш, групи отворени и затворени. Някоя майка попада случайно на него и... настава вой. Обикновено тази майка е от страната на набитата/набитият. Да сте чули майка на агресора? Аз не съм.

През последните седмици отново нашумяха няколко случая, а от оня ден е последният: Агресия и насилие между деца. Агресията е по-широко понятие, което от своя страна поглъща насилието. Физическо насилие е всяко "причиняване на телесна повреда, включително причиняване на болка и страдание без разстройство на здравето" (§1, т. 2 от ДР на ППЗЗД). В периода на израстване почти всяко дете е участвало в сбиване. Навярно няма юноша с по-буйна кръв, който да не е влизал във физическа схватка заради момиче. И това е абсолютно нормално, дори от това има нужда детството, нормалното детство, това от улицата, а не дигиталното на днешните деца.

Действително проблемът се явява в преплитането на минало и модерно. Докато децата от 90-те се биеха и после с окървавени колена и лакти продължаваха своите игри, бързо забравили нелепия спор, то днес между малолетни и непълнолетни се наблюдава агресия, която надминава границите на нормалното. Вече е налице неприятната тенденция ученици да се бият, а някой техен връстник отстрани да заснема случващото се с мобилен телефон и впоследствие да публикува видеото в интернет, като навярно цели популярност и малко повече лайквания. Подобен случай имаше в началото на март в Бургас, където непълнолетен и малолетен се биха заради вниманието на момиче. Малките лъвчета станаха "герои" след появата им в интернет. И ако за по-консервативните родители детето им да участва в сбиване е недопустимо, то какво остава за публикуването на подобен унизителен видеоматериал в социалните мрежи.

Ежегодно ставаме свидетели на десетки подобни случаи и проблемът, вместо да се решава, се задълбочава. През декември миналата година в Пловдив представителки и на нежния пол, на 13 и 14 години, си спретнаха жесток бой, а причината беше обида в интернет. Така интернет пространството освен за "възхваляване" на насилието често се явява и причина за физическо насилие вследствие на осъществяван кибертормоз. След жестокостта, отново заснета и публикувана, Агенцията за закрила на детето, социалните и полицейските власти се заеха да работят с децата и родителите им.

По-лошият вариант от това да се бият деца и да се снимат е... и да се стрелят. Такова "забавление" си организираха непълнолетни от с. Яхиново, община Дупница, на 15 март, като Районната прокуратура в Кюстендил е започнала разследване за извършване на непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред, или на прост език - хулиганство.

Мащабите на детското насилие се простират из цялата страна, като обхващат различни възрасти. Чия обаче е тежката задача след прекрачването на обществено допустимите граници детето да бъде "вкарано отново в правия път"?

Разбира се, на фона на цялостната престъпност едно сбиване между деца изглежда донякъде нелеп проблем, но границата е тънка. Насилието между деца е сериозен проблем, което се обосновава както от широкото му разпространение, така и от последиците, които може да окаже върху детското развитие, а впоследствие да еволюира до трайно престъпно поведение. Причините за насилието сред децата са най-различни - от семейната среда до масово разпространеното показно насилие в медиите, от там, че децата не умеят да разрешават конфликти, по-емоционални са, подражават на поведенческите модели на възрастните и т.н. Преодоляването на проблема, свързан с детското насилие, е предпоставка за запазване на моралните устои на обществото и ограничаване на насилието въобще. Действително съществуват множество специалисти и институции, които работят по проблема, но къде се къса нишката, за да бъде отново и отново актуална тази тема?

Първият основен проблем е липсата на комуникация. Благодарение на видеоматериалите обществеността, в това число и родители и педагогически специалисти, разбира за проблем и насилие между децата. Действително обаче самите деца, жертви на побои, по-често потискат и премълчават случилото се. Когато все пак е известно, че се случват подобни неща, мерките, които се предприемат, като че ли не са от най-работещите. При подобна проява на учениците може да бъдат налагани санкции от самото училище, доколкото то прецени, че само ще се справи с проблема - забележки, преместване в друга паралелка в същото училище, предупреждения за преместване в друго училище и т.н., като това се предприема едва "след изчерпване на останалите механизми за въздействие върху вътрешната мотивация и за преодоляване на проблемното поведение на учениците" (чл. 199, ал. 1 от Закона за предучилищното и училищното образование). Законът още казва, че санкциите се налагат за тежки или системни нарушения. Психофизическата зрелост на малолетните изключва наказателната им отговорност, но при непълнолетните не е така и в случаи на нанесена сериозна телесна повреда те ще отговарят за извършеното съгласно законите на Република България. Вън от компетентността на училището и когато не са налице условия за търсене на наказателна отговорност по реда и условията на Наказателния кодекс, Законът за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните предвижда налагането на санкции и предприемането на възпитателни мерки от съответните комисии. Противообществена проява е всяко деяние, което е общественоопасно и противоправно или противоречи на морала и добрите нрави, а детските побоища, станали обществено достояние в социалните мрежи, несъмнено попадат в тази категория. Законът предвижда най-разнообразни мерки, като започва с предупреждение, задължаване да се извини на пострадалия, задължаване на извършителя да участва в консултации, обучения и програми за преодоляване на отклоненията в поведението и стига до настаняването в социално-педагогически интернат или във възпитателно училище интернат (чл. 13 от ЗБППМН). Също така в законите са предвидени мерки както за извършителя, така и в полза на жертвата на насилие, но...

Съществен пропуск в практиката като че ли се забелязва по отношение на снимащия, чиято дейност унижава честта и достойнството на биещите се. Фокусът попада върху биещите се, а детето, снимащо непристойното деяние и непредприемащо никакви действия по предотвратяването му, остава настрана. Често снимащият е и провокатор на самата агресия, като окуражава биещите се и поради това неглижирането му от страна на органите е неправилно. При това положение с оглед бъдещи промени в практиката, той също трябва да понесе възпитателни мерки за извършеното. Едва ли някой се съмнява в това, че за побой не се налагат най-тежките мерки, ако изобщо се стигне по-далеч от училищната "саморазправа" с проблемното дете. И ако при еднократен случай е разбираемо да не се прилагат сериозни мерки, то при повтарящо се девиантно поведение се изисква по-сериозната намеса на специални органи, практиката обаче като че ли показва, че училищата предпочитат да работят сами. Това спомага у децата, които така или иначе не разбират особеността на извършеното, да се изгради едно чувство за безнаказаност и най-лошото - да се възприеме нормалност в ненормалното.

Особено сега, когато дистанционното обучение е преобладаващо, идеята за едностранно превантивно действие от училището е невъзможна. За преодоляването на насилието сред децата е по-целеугодно да се използва ранна, а не постпревенция, макар и българите да не обичаме да "слагаме каруцата пред коня".

Във връзка с актуалността и същността на проблематиката беше потърсено професионалното съдействие на хората, които понасят най-тежката задача, когато вече е твърде късно - сектор "Детска престъпност" към Главна дирекция "Национална полиция". Инспектор Десислава Цанкова, експерт с дългогодишен опит в областта, коментира най-съществените пропуски в преодоляването на проблема. Според нея има няколко основни момента, които водят до крайния негативен резултат. В никакъв случай не може да се търси индивидуална вина, тъй като процесът по възпитание на децата е комплексен и сложен и в него вземат участие всички. Следователно, щом има проблем, вината е обща, а отговорността и последиците са за цялото общество.

Първият сложен и проблематичен въпрос е по отношение на комуникацията въобще. От една страна, живеем в твърде забързано ежедневие и ангажиментите не спират. В повечето случаи родителите доверчиво се отнасят към децата си, като общуват с тях само по отношение на злободневни теми и всъщност нямат представа за голяма част от техните проблеми, смятайки, че децата им нямат такива. Подобни недоразумения поставят вечната вражда между учители и родители, като последните често гордо заявяват "Моето дете не е такова!" и дори частично не вникват в проблематиката. Част от родителската отговорност е да осъществяват контрол над децата си, а по отношение поне на интернет пространството това е що-годе лесно.

Аналогичен е и проблемът с учителите. За съжаление, все повече се губи личната връзка учител - ученик, като образователният процес се свежда до предаването на урока. Но училището е институция, където детето трябва да бъде възпитано, да израсне не само умствено с наизустяването на уроците си, но и психически, и емоционално. Училището трябва да бъде "втори дом" за учениците, място, където те се възпитават и израстват духовно. В този аспект подобряването на условията и по-усърдната подготовка на учителите за превенция на насилието са необходимото парче от пъзела.

Най-важно за инспекторите от Детска педагогическа стая при постъпване на работа е да се информират за обстановката и проблемите в района, който поемат, и да посетят училищата, да се запознаят с директорите и педагогическите съветници, за да се осъществи по-успешно бъдещата им съвместна дейност, коментира инспектор Цанкова.

От 2000 г. в България действа Национална програма "Работа на полицията в училищата", чиято основна цел е подобряване на закрилата на детето и осъществяване на превенция на детската престъпност, като в училищата се изнасят уроци и беседи по различни теми, свързани с престъпността и сигурността, предадени на достъпен за децата език от компетентни, предварително подготвени служители. Ежегодно се организират игри и викторини, в които децата вземат участие и печелят награди. Темите обхващат структурата и ролята на полицията, различни видове престъпления, безопасността, въведение в елементарни правни понятия и отговорното поведение в обществото.

В тази посока е насочена и разработената от български специалисти (служители в структурите на МВР - в партньорство с МОН, БЧК и други организации) програма "Детско полицейско управление". Предназначена за децата от начален и прогимназиален етап на обучение, идеята е децата, забавлявайки се, да получават знания и умения за опазване на своя живот и този на околните, за преодоляване на трудни ситуации, за своите права и отговорности, както и за изграждането на социални компетентности и толерантно поведение.

Разбира се, колкото и усилия да се приложат на официално равнище, ако децата в семейната среда стават свидетели на безправие и насилие, то превенцията ще е трудна. Изграждането на антипрестъпно и законосъобразно самосъзнание у децата е съвместен, сложен и дълъг процес, в който особено съществена роля имат и родителите. Повишаването на отговорността на родителите, създаването на синхрон в работата и взаимно доверие между родители, учители и полицейски служители биха дали положителен резултат върху развитието на децата и предотвратяване на насилието сред тях. Отговорността за децата е обща, също както липсата ѝ е вредна за обществото като цяло.

Тоест всички трябва да се научим да работим в екип.