Етническата карта винаги е била резервна в тестето на политическите сили по време на избори. Едни обичат да посочват "другия" като враг, друговерец, заплаха, с която се борят с възрожденски плам. Други - да се бият по космати гърди като пазители на етническия мир. Мръсна карта в мръсна игра. И чест за българското нехомогенно етнически и религиозно общество, че вече 27 години успява да балансира на тънката граница на зòрлем търпимост и фалшиво прикритата неприязън.

Сега един призрак с пълна сила крачи из Европа и не може да не остави своята следа и у нас. Призракът на ердоганизма. И докато кандидатът за султан на южната ни съседка размахва пръст към Западна Европа, то неговите емисари се грижат за интересите му в "бившите османски земи". И главният проводник на тези интереси у нас си има име.

Когато преди по-малко от две години в една дъждовна нощ като в роман от Чандлър Местан потърси сигурност в турската ембасада, едва ли е предполагал с какво се захваща. Знаел ли е, че срещу "закрилата" ще му се иска услуга, която не може отказа? Алтернатива на ДПС, коалиционна целувка от довчерашните душмани Корман (Орхан, няма значение) и Касим, да прокарва колкото се може повече интересите на Анкара, да замени благообразния си лик на блестящ ритор, познавач на нюансите на българската лексика, с образа на пръскащ слюнка крещящ радикален проповедник от анадолски тип?

Учителят в Угърчин, съпругът на дъщерята на БКП-активист в Момчилград, един от основателите на СДС в същия град, влязъл в листите през 1990 като Владимир Зидаров - може и да допуснем, че не е знаел. Но агент "Павел" от Трето управление (ВКР) на ДС не може да не се е досещал какво води след себе си среднощно посещение в чужда дипломатическа мисия.

И дясната ръка на Доган, която Сокола за кратко коронова за свой официален наследник, а след това като Гай Муций Сцевола изгори в огъня на политическите борби, прие поканата за танц, наричана на професионален език прозаично "вербовка" и се превърна в самостоятелен политически играч.

Когато си обвързан с проект за могъща империя, самостоятелността е нещо относително. Което си пролича при учредяването на партията на Местан-Павел. Под взора на любимия министър на президента-султан - забрадената Фатма Бетюн Сеянкайъ (Партия на справедливостта и развитието) - недопусната да агитира в Холандия, и Семир Ялчън (Партия "Девлет бахчели"), чиято мантра "Където и да се говори турски език, за нас това е част от нашата родина" се чува все по-често. И къде без вездесъщият амбасадор, който се изявява като валия, превъзходителството Гьокче. И който благодарение на българската кротост бе само смъмрен в МВнР, вместо отдавна да е persona non grata...

А че към Анкара и нейните неоосманистки щения ще завие Местан имаше индикации и в битността му на народен представител на Доган и председател на образователната комисия на НС. Нали тогава поиска отмяна на задължителния български език в ДОИ. Нали и агитацията на майчин език се превърна в негова кауза - за щастие perduta.

Доколко попълзновенията на комшиите са опасни? Заявленията, че от юг гледат на нас като бивши територии на османската империя са по-скоро исторически реминисценции, отколкото проекции за бъдещето. И биха останали такива, ако в т. нар. смесени райони не се обособяваха цели анклави, където български почти не се говори, където поминъкът и оцеляването довчера зависеха от ДПС, а в бъдеще техният Аллах знае от кого, където шансовете за образование на младите мъже е в медресетата на Саудитска Арабия и Йордания. Това е тревожният факт, пред който българската държава 27 години си затваря очите.

Нашите бивши сънародници в Турция ще гласуват под строй за един или друг лидер на етническа партия, техните бивши сънародници из Лудогорието и Кърджали - също. Малък проблем (за плюсовете - по-късно). Така е било, така ще бъде.

Съвсем нямаше да е тревожно, ако Анкара се грижеше за "своите" зад граница, респективно в България. Но още в епохата на ДПС станахме свидетели, че за турските официални власти и за застъпниците на техните интереси това е просто маса, която осигурява с гласовете си прокарването на определени политики. Нито права, нито свободи донесе партията на Доган в тези региони. Няма да донесе достлук и Местан.

У нас има податливо на влияние (икономическо и социално) население с турско етническо самосъзнание (има ли умишлено маргинализираната група самосъзнание или ползва натрапеното му?). Изселниците ни в Турция също са пределно зависими в своето битие. Освен купуване на гласове и ДПС, и ДОСТ очевидно работят и за "страхуване" (по определението на един едър отново кандидат за депутат) на гласове.

Нищо страшно няма да се случи. Единствената полза, която българският политически живот може да има от Местан е, че съвсем не е изключено, крадейки гласове от ДПС, да минимизира вечното присъствие на вечния "балансьор". В най-щастливия вариант - и двете откровено етнически формации да гледат парламента по телевизора.

Но все пак разпъването на втора разделителна линия (паралелно или кръстосано с традиционната "българи-турци") между "наши"-турци и "ваши"-турци е опасна. Защото говорим за народ, затаил в себе си много историческа обида, много тегоби, много зависимости, познал в живота си единствено труд и бедност. Научен да мълчи - когато се иска от него, да крещи екзалтирано - когато му наредят. Дългото търпение и мълчание обаче в един момент може да доведе до необратима реакция. И да експлодира неконтролируемо.

Призивите да се забрани партията на Местан от устата на политици, които две десетилетия използваха съществуването на партията Доган за свои цели, е лицемерие. И двете формации се напълниха с българи-колаборационисти, за да замажат етническия си характер. Ще ги търпим. Щом не можахме да направим нищо, за да накараме подвластния им електорат да обърне гръб на феодалните им забежки.

Но може би преди да се страхуваме един от друг, е време да се научим да се разбираме. Защото обидно права е отишлата си, но не напуснала ни акад. Вера Мутафчиева, която коментира междуетническите отношения така: "При относително двустранна търпимост чак до днес сме изправени пред също рядък исторически феномен: въпросните две общности сякаш изобщо не са съжителствали в течение на 600 години. Те взаимно не се познават и то много категорично".

А това е благодатна почва не само за псевдовойводи, псевдокърсердари, фалшиви православни и менте правоверни, а и за всеки мераклия политик, който обича да си играе със страха от непознатото. Не е рисково като купуването на гласове - не е престъпление, а и е безплатно... Кой му пука, че е бомба, а фитилът - къс?