Пред полезрението на поне три хиляди репортери от цял свят, севернокорейският вожд Ким Чен-ун прекрачи демилитаризационната линия, отделяща двете държави на полуострова от 1953 г. насам. Ако имаше нещо, което да изпреварва изобщо вниманието, насочено към тази уникална среща, то това бе ентусиазмът, който вече се излива като водопад от медиите.

Логичният резултат на пиянството обаче е махмурлукът. Критичното мислене е полезно, за да си спестим главоболието на другия ден. Същото важи и за провелата се среща между Ким Чен-ун и южнокорейския президент Муун Дже-ин.

Да изпием превантивно хапчето за глава, така че ентусиазмът на деня да не рикошира в дискомфорт на последващата заран. А и още днес е полезно да придружим коктейла от ентусиазъм с гарнитура от съображения.

Ким Чен-ун не отиде доброволно на тази среща, а по-скоро бе принуден от обстоятелствата. А те бяха повече от неблагоприятни за него: САЩ увеличиха военното си присъствие в и около Южна Корея, а Китай изпълняваше повече от всякога икономическите санкции, наложени от ООН спрямо режима в Пхенян. На практика, Ким Чен-ун бе пресиран икономически и военно в ускорен порядък. Т.е тук възниква въпросът: колко време Ким Чен-ун би правил нещо, което всъщност да не иска?

Добавете към това и информацията, която се появи тези дни: в края на миналата година основният оперативен ядрен полигон на Северна Корея в планината Мантап е претърпял невъзстановимо разрушение. Последното, ако е вярно, на практика стопира провеждането на нови ядрени тестове от страна на режима в Пхенян в близко бъдеще. Може би това обяснява защо толкова щедро преди седмици Ким Чен-ун реши да се откаже от нови ядрени опити.

Голямата заслуга за мотивирането на северно-корейския водач да промени курса на политиката си - от противопоставяне към търсене на сътрудничество - обаче е най-вече на американския президент Доналд Тръмп, а не толкова на неговия южнокорейски президент Муун Дже-ин. Ким Чен-ун прекрачи демилитаризационната зона между двете държави не защото бе очарован от концепцията за диалог и сътрудничество, предлагана му от южнокорейския държавен глава, а понеже бе стреснат от несдържаността и импровизираното поведение на Доналд Тръмп.

А това е важна поука, която касае успешната методика, с която трябва да се адресират тоталитарния тип държави. И може би, без да изчерпва, но поне подсказва защо например Барак Обама не успя да постигне подобен успех (не само спрямо Северна Корея).

Съображение от друг вид, насочено срещу изпреварващия оптимизъм на срещата е, че ситуацията на корейския полуостров не зависи в същата степен от двустранните отношения между Сеул и Пхенян, колкото от интересите на САЩ и Китай. И тук вече влизаме в една много по-деликатна материя, която не може да се "побере" в обектива на камерата, "хванала" в полезрението си прегръдката между Муун Дже-ин и Ким Чен-ун.

Стратегическият интерес на САЩ не предвижда трайно разрешаване на конфликта на корейския полуостров. Поради три взаимосвързани причини.

Първата е, че подобно развитие на нещата би отнело алибито на Вашингтон да присъства военно в Южна Корея и Япония. А тези войски, разположени там, имат много по-голяма цел от Пхенян: и това е сдържането на Китай.

Втората, наличието на режима в Пхенян и неговото невротично поведение бе чудесен аргумент на държавите около Северна Корея да търсят американското присъствие и сътрудничество (без Китай и Русия). В основата на сравнително проамериканската политика на Япония и Южна Корея стои отново страхът от експанзията на Китай, а Северна Корея бе по-скоро вторичен феномен.

Третата, доколкото САЩ не оценяваха сериозно заплахата от Северна Корея, последната бе използвана като аргумент за конструирането на военни и икономически "арки", насочени срещу Китай.

Именно поради това китайската държава ревизира силно своята политика спрямо Ким Чен-ун - от такава на подкрепяща режима в Пхенян, към онази, която започна да го санкционира. Пекин чудесно знаеше, че наличието на Ким Чен-ун просто допринася за нарастващото "сглобяване" на американско-японското и американско-южно-корейското военно и икономическо сътрудничество в региона на Източна Азия.

Да добавим също така, че е трудно да говорим за единна американска позиция по въпроса. От една страна, има политическата такава, групирана около американския президент Доналд Тръмп. Последният е по-скоро заинтересован от сключването на сделка със севернокорейския режим, тъй като това ще допринесе за утвърждаването на лансирания от него имидж на президента като deal-maker.

Друга, но и конкурентната американска позиция, която можем да наречем по-скоро експертна, мисли обаче в друга посока. Логиката й вече бе загатната в текста: Ким Чен-ун, въпреки публичните и реторическите си изблици срещу САЩ, всъщност беше в услуга на Вашингтон. Ако приемем, че американското присъствие в региона се крепеше на два "крака" - икономически и военен - то след като американският президент "извади" страната си от Транстихоокаенското споразумение (ТТП), остана само другата опора - военната. Сега и тя може да се окаже компрометирана, ако Северна и Южна Корея вземат, че изненадващо се разберат. Разбира се, има резервни варианти - статутът на Тайван и милитаризацията на южнокитайското море от страна на Пекин.

Последващо съображение срещу преждевременния оптимизъм е, че от срещата между Ким Чен-ун и Муун Дже-ин не зависи толкова, колкото от евентуалната такава между севернокорейския водач и американския президент. В този смисъл, с оглед на това, че Сеул и Вашингтон са били в режим на съгласуваност, провелата се днес среща е само уводна спрямо тази, от която действително ще разберем накъде отиват нещата в корейския полуостров.

Не на последно място: вижте какво "излезе" от срещата и какво се разбраха на нея двамата корейски лидери. А именно: работа в посока на денуклеаризация на корейския полуостров, редуциране на оръжейното "струпване", спиране на враждебните актове.

Вероятно предстои да видим и други "жестове" на добрата воля от страна на човека от Пхенян: допускане на срещи между разделени роднини и семейства от Северна и Южна Корея, така както и премахването от конституцията на държавата разпоредбата тя обезателно да притежава ядрено оръжие.

Има обаче много съображения спрямо всичко това. Повечето от споменатите посоки на действие са от предимно символен характер (война в класическия смисъл на думата така или иначе не се водеше от 1953 г. насам).

Внимание заслужава само съгласието, изразено от Ким Чен-ун, за денуклеаризацията на страната си. Но тук големият проблем е, че съществува разлика между това, което севернокорейската държава казва, и това, което прави. Да изостави ядрените опити (и тестовете с интерконтинентални ракети), както вече се ангажира Ким Чен-ун, е едно. Да се лиши от наличните му ядрени оръжия и ракетен арсенал обаче е друго. Това е все едно да даде на чужда ръка ключовете от покоите на спътницата в живота му. Но ако последната може да бъде прежалена, то физическото оцеляване на севернокорейския лидер зависи именно от ядрената му колекция.

С други думи, тук въпросът допира до това какви механизми за гаранции ще има цивилизованият свят, че Ким Чен-ун ще унищожи ядрените си оръжия (впоследствие, от срещата с американската страна, вероятно ще изникнат и допълнителни изисквания срещу химическите такива и ракетната му програма). Пхенян, на свой ред, също ще поиска изтеглянето на американските сили, разположени в Южна Корея. И тук се сблъскваме с отколешната причина, поради която този конфликт там е толкова траен във времето: нито една от двете страни няма да предприеме първата стъпка доброволно. Защото освен гаранции и механизми за контрол, те нямат и доверие помежду си.

Когато Нийл Армстронг прави онази прословута крачка на луната, заяви добре известните думи, че това е малка стъпка за човека, но огромен скок за човечеството. Когато прекоси "границата" между двете държави, севернокорейският водач Ким Чен-ун също направи своята малка стъпка. Но за скок за човечеството е рано да говорим и той изглежда по-скоро отложен.