Трудно роденото преди 9 месеца правителство може и да не продължи да съществува. През последните две седмици и малко повече дори имаше сигнали в тази посока. Те бяха отчетени и от анализаторите, и от самите политици. Възприятията на тези сигнали обаче останаха на равнището на политическото говорене. Изглеждаше като по-вероятно целта им да е осигуряване на тактическо предимство пред (не)коалиционния партньор и по-добро позициониране за предстоящите 9 месеца както от гледна точка на предлагането и реализирането на политики, така и що се отнася до осъществяването на персонални промени в кабинета при извършването на ротацията.

Не без значение е и отношението на електората. Дори и все пак предсрочните избори да бъдат предотвратени, предстоят евроизбори през юни и съвсем естествено всяка от формациите търси начин да си осигури колкото се може повече мандати в Европейския парламент. Както ПП/ДБ, така и ГЕРБ/СДС трябва да изглеждат добре пред избирателите си и всяка една от двете коалиции би искала да може да обяснява в публичното пространство, че компромисите, които е направила и които прави са по-малко от тези на другата страна. Това съвсем естествено би означавало формиране на по-стабилна визия и очакването е, че така би се стигнало до повече електорална устойчивост.

Тези опити за надиграване на равнището на политическото говорене обаче не доведоха до резултат нито в полза на ПП/ДБ, нито в полза на ГЕРБ, а доведоха до паритет. Тук въобще не става дума за нещо неочаквано. И постиженията (те бяха повече), и недостатъците в управлението през последните 9 месеца в еднаква степен принадлежат на ПП/ДБ и на ГЕРБ. Изпълнителната власт може и да е била доминирана от представители на ПП/ДБ, но кабинетът почива върху парламентарно мнозинство, което задава посоката на управлението и формира законодателната база за неговото осъществяване.

Това че постиженията и слабостите не могат да бъдат разделени, а следва да се поемат съвместно, трябваше да бъде осъзнато колкото се може по-бързо и така политическият процес щеше да се върне в коловоза, чието начало беше поставено преди 9 месеца. Вместо това обаче се случи точно обратното - опитите за надиграване между ПП/ДБ и ГЕРБ продължиха и от политическото говорене навлязоха в полето на процедурите. По този начин се стигна до спираловидно развиваща се кризисна ситуация, за която нямаше никакви обективни предпоставки. Т.е. става дума за напълно изкуствена криза, настъпила в резултат на незряло политическо поведение от страна на основните партийни формации в държавата. За кризата допринесоха и опитите конституционните срокове да бъдат заменяни с други, по-кратки, нещо за което настояваха най-вече представители на ГЕРБ.

Първоначално беше заявено и то от самия Бойко Борисов, че мандатът трябва да бъде върнат изпълнен още в момента на неговото връчване от президента. След това беше взето решение за отлагане с 24 часа и точно тогава дойде върнатият изпълнен мандат от Мария Габриел, който предизвика мащабен политически скандал и постави под огромен въпрос продължаването на живота на правителството.

Дори във вторник вечерта и през следващите дни изглеждаше, че връщане назад няма и преминаването през нови предсрочни избори се оформя като единствен възможен вариант. Времевият натиск в случая не беше полезен. Той може да е бил знак към партийните симпатизанти, знак че ГЕРБ изпълнява водеща роля в политическия процес. Що се отнася до преговорите обаче, ефектът върху тях не беше положителен. Показателно за това е фактът, че сега преговорите около първия мандат ще отнемат повече от седемте дни, които са предвидени в Конституцията. След внасянето на президентския указ с предложение за избор на премиер в Народното събрание няма дефиниран срок, в който предложението да бъде гласувано или оттеглено. Изглежда, че се отваря една вероятност, при която съставът на кабинета, предложен от Габриел, да бъде променен и след това да се пристъпи към гласуване.

Дори и да се намери изход от сегашната кризисна ситуация, фактът, че се е стигнало да разпад на процедурата не може да бъде подминат. Би било редно преговорите да са приключили преди връщането на мандата, а гласуването в парламента да е във възможно най-кратък срок и то последователно за премиер и за структура и състав на Министерския съвет. Де факто въз основа на сегашния прецедент партиите в бъдеще ще могат да си осигуряват неограничено време за преговори, а това въобще не е логиката на процедурата и няма нищо общо с философията и духа на Конституцията, където е описан редът за излъчване на премиер и формиране на правителство. Няма да е изненада, ако след известен период от време се наложи реформа на тази процедура, тъй като, ако прецедентът бъде вкарван често в употреба, то тя ще се изроди и ще спре да функционира.

Всичко това обаче може да се превърне във въпрос за обсъждане в неопределеното бъдеше. Сега болната тема остава продължаването или прекратяването на живота на правителството "Денков - Габриел". Очевидно е, че нито ПП/ДБ, нито ГЕРБ желаят да поемат отговорност за евентуално стигане до нови предсрочни парламентарни избори. И двете страни осъзнават, че ако правителството не продължи съществуването си, всички резултати от последните 9 месеца ще бъдат заличени и страната ни ще бъде отново там, където беше пролетта на миналата година. Тогава в условията на служебно управление България беше в периферията на Европа без изгледи за придвижване към центъра. Шенген изглеждаше като непостижима цел, еврозоната - също. Нека е ясно, че установената логика предполага влизането в Шенген да предхожда членството в еврозоната. Т.е. дори и всички критерии за въвеждане на еврото да са изпълнени, това едва ли би станало, ако преди това не е осигурено влизането в Шенген. Също така страната ни нямаше ясна позиция по отношение на руската война в Украйна. Служебната власт сякаш трудно се ориентираше относно това кой е агресорът и кой е жертвата.

За да затвърди и развие резултатите от изминалите 9 месеца България се нуждае не от предсрочни избори, а от легитимно управление със законодателна програма и ясно изведени приоритети. Ако първите девет месеца бяха време за активност на европейско ниво, то вторите девет (ако правителството остане) трябва да бъдат период за работа най-вече вътре в страната. Период за промени на ръководствата на регулаторите и за реформа на службите. Това е важно както за подобряване на икономическата и социалната среда в страната, така и за надграждането на постиженията на европейско равнище.

Много е възможно предстоящите девет месеца да са по-трудни и по-напрегнати от изминалите. Шенген и еврозоната са желани цели от всички в парламентарното мнозинство. Докато що се отнася до регулатори и служби, то може би ПП/ДБ и ГЕРБ имат различни разбирания за промени и реформи там. Дори и да е така обаче в интерес на самите формации е да намерят общ език. Иначе трудно биха могли да обяснят на електоратите си защо преди 9 месеца направиха компромиси, а сега вместо да продължат тази линия, пропиляват всичко, постигнато като резултат точно от направените компромиси. Прекратяването на правителството сега би означавало електорални щети и за ПП/ДБ, и за ГЕРБ. Продължаването му пък ще носи електорални ползи и за двете страни. По-добре би било хората да те харесват повече и да не ти е проблем, че и другият може да бъде харесван повече. Това разбиране е далеч по-приемливо от огледалното му с обратен знак - да си по-малко харесван и другият също да е по-малко харесван.

В ситуация като настоящата българската политика има особено остра нужда от рационални идеи и прагматично мислене. Ако страната бъде тласната към предсрочни избори, то те ще бъдат предхождани от управлението на служебно правителство. И точно тук може да се появи такава криза, която да бъде определена като дълбаене на дъното.

С конституционните промени, за назначаването на служебно правителство, беше въведена рамка, с която президентът е длъжен да се съобрази. Той може да избере служебния премиер от ограничен кръг лица, заемащи определени публични длъжности. А след това служебният премиер избира министрите. Тази рамка е нова, няма натрупан капацитет в прилагането й и ако се появят проблеми, Радев най-вероятно няма да потърси причините в себе си, а ще ги обясни с конституционните промени, които той така и така не одобрява. Засега президентът е доста въздържан в позициите си спрямо политическите партии и това най-вероятно се дължи на новата ситуация, в която Конституцията го поставя.

Опасността от конституционна криза би следвало да е още един аргумент за формациите от парламентарното мнозинство да намерят разум и воля в себе си и да продължат заедно пътя, по който вървят от 9 месеца насам. Вариантът със служебно правителство и предсрочни избори носи рискове и опасности, които нищо не може да оправдае.