Европейският съд съди България за 700 млн. евро за нарушени права на български църковни служители. Бизнесът иска намаляване на осигурителните вноски, но за пенсиите са нужни 7,5 млрд. лв.

За мен няма съмнение, че църковният ни проблем не може да се решава от съда по правата на човека в Страсбург. Също така не виждам как точно проблемите на нашия бизнес ще се разрешат чрез загубата на 1 млрд. лв. в НОИ, вместо чрез съкращаване на производствените разходи, по добър маркетинг и дори чрез разумно редуциране на печалбите.

Все пак добре е, че пенсионерите ни не ходят до Страсбург, за да съдят държавата и не смеят да се обадят за разпределяне на бюджетния излишък.

Въпросът със застаряването на населението е проблем на цяла Европа. Демографското остаряване на европейското население се дължи на:

  • ниската фертилност (коефициент под 1,2);
  • промяната в профила на възрастите на населението и оттам в пирамидалната структура (заради следвоенния бейби-бум и намаляване на раждаемостта, което прогресивно увеличава квотата на възрастните в настоящия момент);
  • увеличеното очакване за продължителност на живота над 80 години. Очакванията са към 2050 г. всеки трети гражданин на ЕС да е на възраст над 65 години.

Ако сега делът на хората на възраст 55-64 години е около 17 % от хората на възраст 15-64 години, то през 2050 той ще е 22 %.

В същото време делът на хората над 65 години по отношение на същата група (15-64-годишни) - ще бъде 53 % средно за ЕС, а в България -- 61%.

С други думи, дори да уморим сегашните пенсионери с политиката си към тях, днешните млади хора на възраст между 24-35 години ги чака още по-тежка съдба, ако и те се поставят в състояние на зависимост от експериментатори-законодатели, в каквато ситуация се намират днешните пенсионери.

Например прогнозата е, публичните разходи за пенсии, да бъдат около 7,3% от БВП през 2050 г. макар разходопокривният тип на фондовете на обществената система за задължително пенсионно осигуряване да остане отрицателен (4% през 2030 г. и 9% през 2050 г.).

Прогнозите за коефициента на заместване от 2005 г. показват, че средният нетен коефициент на заместване за пенсиите от обществената система за задължително пенсионно осигуряване от разходопокривен тип (І стълб) ще възлиза на 44% през 2030 г. и на около 42% през 2050 г. като със  схемите за допълнително пенсионно осигуряване биха имали положително въздействие върху доходите на пенсионерите като увеличат общия нетен коефициент на заместване на 52% през 2030 г. и 57% през 2050 г. Но допълнителното пенсионно осигуряване все още е с неясно бъдеще.

Ще се спра на няколко фрапантни случая и при представянето им ще пропусна да говоря с модните днес термини за косвена, скрита или деликатна дискриминация, за сегрегация и т.н., запазена марка за обяснение на потъпканите права на малцинствените етнически групи в България.

Приемам, че намирането на примери за „сексизъм" или „етноцентризъм" изглежда много по-съвременно и интелектуално от разкриването на факти за „ейджизмът". Още повече, че „ейджизмът" е държавната политика на прехода, докато останалите „изми" са обявени за грехове на интелектуалния ни растеж.

Ще започна с това, че мнозинството граждани у нас нямат негативно отношение към пенсионерите. По данни на НЦИОМ, проучващи отношението на хората към сферата на социалната политика, проведено през септември 2008 г., като ранжират приоритетите на МТСП, респондентите поставят на първо място повишаването на пенсиите, на второ - заетостта, на трето - подкрепата на майчинството, а повече от половината са съгласни, че приоритетие на МТСП не съответстват на обществените проблеми.

Защо? Защото акцентът в реалните политики е обратен - заетост, майчинство, и най-слабо и едва напоследък - пенсионери. Общественото мнение стои зад повишаване на пенсиите, макар да отхвърля инциативата на МТСП за „безплатно море за пенсионери", защото подозира, че всъщност тази инициатива е вид политика преди всичко за заетост в туризма, и чак тогава - рехабилитационна политика за пенсионерите. Хората съвсем не са глупави.

Първи факт. В Кодекса за социално осигуряване в чл. 11 (2) се казва: „При смърт на осигуреното лице, съпругът (съпругата), децата и родителите имат право на еднократна помощ в размер на две минимални работни заплати".

Това право цели да подпомогне семейството на починалия да извърши ритуала на погребението и да им осигури някакъв приход, докато извършват разходи, свързани със загубата на член на семейството. От писма на пенсионери се разбира, че те не могат да се ползват от това право и че нерядко към организациите на пенсионерите се обръщат синове и дъщери, с молба за помощ за осигуряване на погребение.

Основанието да не се изплащат тези средства е чл. 4 от КСО, който опроделя кои лица са осигурени и по-точно, че сред изброените пенсионерите просто ги няма. Това противоречи на чл.1, КСО урежда обществените отношения, свързани с държавното обществено осигуряване при общо заболяване, трудова злополука, професионална болест, майчинство, безработица, старост и смърт; както и чл.3 т.1-3. че „държавното обществено осигуряване се осъществява въз основа на задължителност и всеобщност на осигуряването, на солидарност на осигурените лица, на принципите на равнопоставеност на осигурените лица".

Втори факт. Във чл. 100 на КСО четем: „Пенсиите отпуснати до 31 декември на предходната година, се осъвременяват ежегодно от 1 юли с решение на НС на НОИ с процент равен на сбора от 50 на сто от нарастването на осигурителния доход и 50 на сто от индекса на потребителските цени през предходната календарна година".

А защо не „от 1 януари"? Осъвременяването на пенсиите навсякъде по света е процес, който се провежда веднъж годишно. Този срок не може да бъде обект на спекулация. Пенсии, които са отпуснати до 31 декември на предходната година се осъвременяват от началото на следващата година. Няма аргументи за защита на въведеното нарочно закъснение, което за отделни пенсионерски групи означава 3, 6, 12 дори 18 месеца фактическо кредитиране от тяхна страна.

Трети факт. За двадесет години повече от 10 000 пенсионерски клубове са закрити, макар те да са създадени с Указа за обществено подпомагане от 1951 г. и реално от 1964-65 насам да са провеждали смислена политика за социално включване на възрастните хора в развитието на общността или квартала.

Към 90-та година тези клубове вече имат сериозно влияние върху организацията на свободното време на пенсионерите и инвалидите, а от 2002-2003 година, когато в закона за държавния бюджет се "орязват" средствата  за клубовете, и се оставя само наименованието, съдбата на клубовете е оставена изключително в ръцете на общинските съвети.

Някъде благодарение на добрите отношения с кмета, пенсионерите ползват клубовете, другаде - биват атакувани и карани да създават организации и да се регистрират по закона за юридически лица с нестопанска цел само защото не е регламентирано правото им на ползване на тази общинска собственост.

Има действително неуточнени и некоординирани отношения между социалното осигуряване и социалното подпомагане - например с промените в закона за инвалидите, с което броят на инвалидите се увеличава от около 200 000 на 800 000, поради промяна в концепцията за инвалидност като не/работоспособност, която довежда до влизане в тази категория на деца и пенсионери. С други думи, пенсионният фонд изплаща и пенсии, които са несвързани с трудови отношения, като социални пенсии, пенсии на военни, т.н.

Въпросът на деня е, как да се постигне споразумение за качество, ефективност и солидарност в условията на застаряващо население, неработеща икономика и под влияние на постоянен натиск за внедряване на технологични иновации.

Но по-големият въпрос е, как да се внуши на младежите и хората на средна възраст, че идеята за солидарност между поколенията е от жизнено значение за обществото като цяло.