През последните години основа на политическия дебат в рамките на Европейския съюз се явява конфликтът между две водещи визии за бъдещото развитие на съюза. Едната, все още доминираща сред европейския политически елит, е визията за все по-тясна интеграция и превръщането на ЕС в свръхдържава със столица Брюксел. Другата, набираща сили и самочувствие позиция, залага на повече национален суверенитет и по-малко евробюрокрация. "Еврофедерализъм" срещу "Европа на Отечествата". Две различни визии, които ще се сблъскат на изборите за Европейски парламент през май 2019 г., като дебатът между техните поддръжници вече се е превърнал в своеобразна битка за (бъдещето на) Европейския съюз.

Един по-задълбочен поглед обаче би разкрил, че тази битка далеч не се ограничава само до противопоставянето между федералистките настроения и обратната тяга към националната идентичност. Битката, в действителност, е многопластова, макар в доста случаи двата враждуващи политически лагера да са със сходен състав.

На първо място, битката е цивилизационна, ценностна

Трябва ли ние, европейците, да отстояваме и развиваме нашата европейска цивилизационна идентичност (в чиято основа е християнството) или напротив - да приемем външни за нея влияния паралелно с имиграцията от външни за Европа култури? Изходът от тази битка до голяма степен ще предопредели бъдещето на Европа - дали ще излезе тя по-силна и най-накрая ще заеме полагаемото й се водещо място в световната политика (съответстващо на нейните икономическа мощ и човешки потенциал) или ще повтори съдбата на късната Римска империя (формално превзета от варварите, но в действителност удавила се в собствените си пороци)?

Битката за Европа е същевременно и идеологическа

Новата консервативна вълна срещу пробития и пълнещ се с вода "либерален консенсус" между левицата, либералите и по-голямата част от християндемократите. С течение на времето редица европейски християндемократически партии отстъпиха от десните ценности и се превърнаха в леви по икономическите въпроси и либерални по ценностните. Това улесни спойката им с европейските социалисти, социалдемократи и либерали и доведе до налагане на европейски консенсус на либерални основи. Разочарованието на десните избиратели обаче отвори ниша за консервативна реакция. А това вещае доста интересни резултати на евроизборите догодина.

Освен това битката за Европа е битка между обществено-икономически модели

На мнозина може да им звучи невероятно, но днес немалко държави от Западна и Северна Европа все повече започват да приличат на държавите от Източния блок преди падането на Берлинската стена. Социализмът рухна на изток от Желязната завеса, но изглежда впоследствие е победил на запад от нея. Не ви се вярва? Ето няколко примера за притеснително сходство между ситуацията в соцлагера тогава и в някои по-стари членки на ЕС сега:

- Цензурата на комунистическите режими е пренесена като цензура на "политическата коректност" (тук мнозина ще възразят, че според годишните класации на "Репортери без граници" в Западна и Северна Европа има далеч по-голяма свобода на словото, отколкото в Централна и Източна Европа, но за да се обясни несъстоятелността на тези класации, е необходим отделен текст - сега само ще напомня къде се случи цензурата относно престъпленията в Кьолн и Телфорд, а също и че арестите за статуси в социалните мрежи не са масово явление в бившия соцлагер);

- трудовата демотивация от комунизма (уравниловка на заплащането независимо кой, колко и как работи) е пренесена като трудова демотивация вследствие на разгул от социални помощи, благодарение на които може да се живее сносно и без да се работи (което обяснява защо "бежанците" от 2015 г. не се задържаха в Източна Европа, а драпаха към Западна);

- ограничаването (или направо смазването) на частната инициатива и свободния пазар (основополагаща ценност на Обединена Европа!) е пренесено като безброй регулации, които спъват бизнеса (по правило, идеите за най-безумните регулации идват от еврочиновници, които произхождат от Западна Европа, а да не забравяме и планът на френския президент Еманюел Макрон за налагане на социализъм в транспортния бранш);

- задължителните манифестации от социализма са пренесени като на практика задължително одобрение на гей-парадите и други прояви на "културен марксизъм".

Излиза, че днес Западна Европа (с благословията на брюкселската бюрокрация) строи социализъм, а бившият соцлагер е крепост на свободите, пазара и християнските ценности. Засега от Брюксел не успяват да ни наложат техния модел, въпросът е дали ние ще успеем да наложим нашия (който реално е много по-близо до първоначалната идея - общ пазар, въглища, стомана...) за целия ЕС.

Битката за Европа е и междунационална

Кой ще задава дневния ред на ЕС - германо-френският тандем, традиционно подкрепян от други държави в Западна и Северна Европа, или Вишеградската група с подкрепата на държавите от Триморието (територията между Балтийско, Адриатическо и Черно море)? Пред вид самата структура на ЕС, нито една държава няма мнозинство и не може сама да налага своите интереси като всеобщи. За постигането им всеки път са необходими тематични коалиции, но с времето се създадоха трайни връзки между отделни страни, които могат да се разглеждат и като малки съюзи в рамките на големия съюз.

И последно, но не по важност - битката за Европа е и лидерска

Европа на Меркел, Юнкер и Макрон срещу Европа на Орбан, Курц и Качински. За вас не знам, но аз съм за втората...

*Текстът е провокиран от дискусия на тема "Битката за Европа", организирана от политическата група на Европейските консерватори и реформисти (ЕКР) в Европейския парламент, Младежки консервативен клуб и Дясна платформа "Мисъль". Лектори в тази дискусия бяха проф. Ришард Легутко (професор по философия в Ягелонския университет и съпредседател на ЕКР), доц. Огнян Минчев, Иван Стамболов и д-р Любомир Канов.
Видеозапис от събитието можете да гледате тук (https://www.facebook.com/diasnaplatforma/videos/2053289221665316/?fref=mentions)