От десетилетия - може би и съвсем умишлено - политическият дневен ред степенува като по-належащо все нещо друго. Най-централният въпрос за съжителството ни като народ обаче остава неизяснен. Бива по-скоро табуизиран, замитан и държан далеч от обществения дебат. Въпросът, който всеки български гражданин, респектиращ "обществения договор", си задава: чия е България днес? На всички по равно или на малцина избрани? Не чия е по конституция, а в действителност. Кой има възможност да наложи интереса си? Да си осигурява обществен ресурс? Kой същевременно е обречен да слугува - да съществува в ефективно малоправие?

Повеждайки протеста срещу похитената държава, президентът Радев заговори за справедливост и равнопоставеност в отношението на държавата към гражданите. Или по-точно за липса на справедливост и равнопоставеност. Заговори за нерегламентирано облагодетелстване на приближени до властта чрез похищение на обществен ресурс. Намекна, че генезисът на новите капиталисти нерядко е захранван с корупция - или, в прав текст, с кражба от държавата. А понеже държавата не е нищо друго освен всички нас, живеещите тук, окрадените сме всички ние. Всички правителства след падането на тоталитарната власт през 1989 г. имат вина. През последните 12 години обаче - по време на управлението на вожда от Банкя, нещата съвсем излязоха от контрол. До такава степен излязоха от контрол, че немалко българи окончателно се обезсърчиха. Спряха да вярват, че въобще има смисъл от съвестни бизнес инициативи. Или не стартираха етично издържани бизнес начинания. Или много скоро опасенията им биваха потвърдени, виждайки как корумпираната администрация се превръща за тях в улица без изход. Успех обикновено жънеха посредствените, но корупционно вещи. Състоянието на държавата показва какво означава това. Анализаторите заговориха за неофеодализъм. Чуждите инвеститори за кретенизъм. Индексът на "Трансперънси интернешънъл" за 2021 и този път показва, че България е най-корумпирана в ЕС. Именно поради това и най-бедна.

Смисълът на свободната пазарна икономика е пазарът да излъчи капиталистически елит според заслуги към обществото - според принос за задоволяване на потребителските нужди. Теорията на цивилизования капитализъм изисква капиталистическият елит да е доказал качества и стойност в условия на свободна конкуренция. Да се е доказал като приносител на блага пред потребителя, който е и избирател. На държавата в тази теория е отредена единствено ролята да гарантира равнопоставеност, свободна конкуренция и правосъдие. От нея се очаква и нещо, което след четири десетилетия неолиберализъм става все по-важно: да коригира етично неприемливи диспропорции в разпределението на доходите. У нас корупцията изроди генезиса на висшата прослойка. До голяма степен не позволи новата капиталистическа класа да бъде селектирана на пазарен принцип. Не позволи да бъде утвърдена според обществена заслуга. Надделяха не най-добрите, а най-вещите в корупция. Олигарсите са само драстичен нагледен пример. Президентът Радев не без основание нарече управлението на държавата, облагодетелстващо този генезис, мафия. Служебните правителства извадиха доказателства, че е прав.

Призивите на президента за равнопоставеност и справедливост създадоха очакване, че принципът на държавно управление може и да се промени. Че най-сетне ще се върви към условия, в които голямото почтено мнозинство невъзпрепятствано ще започне да осъществява идеите и талантите си. Тази надежда доведе на власт правителството на Кирил Петков. То обещава да пресече корупцията - резултати предстои да видим. Обеща да изсветли работата на държавната администрация - най-вече възлагането на обществени поръчки, така че погазването на закони и етика да бъде затруднено, като стане видимо за всеки. Така че обществото да влезе в полагащата му се контролна функция. И тук ще следим за резултати. Новото правителство обаче не казва достатъчно ясно, възнамерява ли и как ще върне на обществото откраднатите от държавата десетки милиарди - резултатите на КПКОНПИ са подигравка с всички нас. Тези милиарди, които липсват на България, за да догони в развитието си поне бившите социалистически страни, членки на ЕС. С тях преди 30 г. имахме равен старт. Новото правителство не взима отношение и по проблема с израждането на съвременния капитализъм, без чиято корекция едва ли някога ще има равнопоставеност на гражданите във властта, както и пълноценната демокрация, за която говори президента Румен Радев. Повлечено от неолибералната инерция на времето, правителството на Кирил Петков сякаш не отчита системните изкривявания, заложени в самия неолиберален модел. Не отчита социалния дисбаланс в натрупването на власт и богатство, видим не само у нас, а по целия свят. У нас дисбалансът е просто най-стряскащ - България освен най-корумпирана е и държавата в ЕС с най-големи разлики в доходите. Докато това е така, масата на населението ще продължи да бъде изключена от реално влияние във властта. Това пък от своя страна допълнително ще задълбочава разликата в доходите. Рано или късно неолибералният омагьосан кръг, в който съществуваме, ще ерозира социалния мир. А може ли някой да предвиди последствията? Отново ли ни предстоят фашисоидните турболенции от 20-те до 40-те години на миналия век? Или - не дай си боже, нов 9.IX.?

Ето само един пример за израждането на неолибералния капитализъм. Създадената в британския град Оксфорд международна организация Oxfam се е посветила на борбата срещу бедността по света. Наскоро тя оповести статистическите си заключения за 2021 г. По време на пандемията - след март 2020 г. - богатството на десетте най-богати жители на планетата се е увеличило повече от два пъти. Същевременно липсата на средства при най-бедните е причинявала смъртта на 21.000 души дневно. Изпълнителният директор на Oxfam Дхананджаян Срискандараджа пояснява: "Това, което се случва тази година, надминава всичко, което сме виждали досега. Почти всеки ден по време на пандемията някой е ставал милиардер, а финансовото състояние на 99% от световното население се е влошавало поради локдауни, свиване на международната търговия, ограничаване на туризма. В резултат от това, още 160 милиона души са изпаднали в крайна бедност."

Учудващо ли е тогава, че доверието в (капиталистическите) демокрации намалява? The Edelman Trust Barometer, който от 20 години изследва доверието на гражданите в техните правителства, медии, бизнес и неправителствени организации, показва през последните години тревожни резултати. "Наистина наблюдаваме срив на доверието в демокрациите", коментира Ричард Едълмен резултатите от допитването на агенцията си Едълмен комюникейшънс груп. В периода 1-24.11.2021 г. тя се е допитала до 36.000 респонденти в 28 държави. Същевременно установява, че доверието на гражданите в институциите на автократично управлявани общества - особено в Китай - се покачва... Претърпелите най-голям срив в общественото доверие държави са все утвърдени демокрации. Все такива, които до преди 10-15 години служеха за пример. Най-голям е спадът в Германия, следвана от Австралия, Холандия, Южна Корея и САЩ. Кризата на доверието в демокрацията се дължи до голяма степен на "загубата на социална справедливост (social fairness)". А тя е последица от неолиберализма. След като демокрацията като управленски модел на западната цивилизация губи основните си предимства пред автокрациите - по-добра гаранция на граждански свободи и по-висока социална справедливост, значи е време сериозно да се замислим. Преди да е станало късно...

Нека видим сега какво мисли доайенът в критиката на неолибералния капитализъм Ноам Чомски. Бидейки на достолепната възраст от 93 години, професорът от MIT има едно неоспоримо предимство. Лично е наблюдавал и преживявал развитието на западния капитализъм от 30-те години на миналия век до наши дни. През 1979 г. New York Times нарече Чомски "най-влиятелния жив интелектуалец". Немалко личности по света считат, че това е валидно и до днес. През 1992 г. индексът Arts and Humanities Citation Index обяви, че в периода от 1980 г. до 1992 г. Чомски е най-цитираният измежду живите хора на планетата. След като през 50-те години на миналия век прави революция в лингвистиката, от 60-те насам той е и политически активист. Един от най-задълбочените критици както на американската външна, така и на американската вътрешна политика. Една от основните цели на дейността му като политически активист е освобождаване на личността от икономическо потисничество и зависимост. "От 40 години", казва Чомски в скорошно интервю, "неолиберализмът защитава предимно интересите на свръхбогатите и големите корпорации."

Във връзка с медийно напомпаната ковид пандемия, която допълнително задуши правата и свободите, интересен е и разработеният от него в сътрудничество с Едуард Хърман "Пропаганден модел". Той показва, как масмедиите в САЩ формулират новините си така, че негласно интересите на висшата класа и поддържащата я власт да са винаги защитени. У нас като държава с ниска степен на медийна свобода и медийна обективност, си заслужава по-отблизо да се запознаем с "Пропагандния модел" на Чомски. Той е пореден симптом за израждане на демокрацията в условия на неолиберален капитализъм, за прогресивно увеличаване на дисбаланса във властта в полза на богатите. Моделът показва как се манипулира общественото мнение във формално демократични общества. Как на обществеността се създава впечатление, че съществува обществен консенсус, на базата на който се вземат икономически, социални и политически решения. Всъщност внушението за консенсус позволява да бъдат налагани интересите на икономическия и политическия елити.

Запитан как може да бъде реформиран модерният капитализъм, така че стремежът за печалба да не съсипва човека и света, Чомски отговаря: "Миналото ни дава достатъчно примери. Нека се върнем към времето на моето детство, към 30-те години на миналия век. Това беше времето на Голямата депресия - тежка икономическа криза, причинила бедност по-голяма дори от днешната. ... Имаше обаче усещане за надежда. През 20-те години работническото движение (в САЩ, б. а.) бе разгромено, но започваше възстановяването му. Профсъюзите укрепнаха. Появиха се нови партии. В края на 30-те в САЩ вече се бе наложила социалдемокрацията, която след Втората Световна война се разпространи и в Европа. До 60-те години капитализмът изживя Златна ера, която се отличаваше с голям и справедливо разпределен икономически ръст." И продължава: "Трябва да се върнем към здравословния и порядъчен модел на държавно контролиран капитализъм. Това обаче ще е само началото. Зад нас ще останат 40 години на яростна класова борба, което всъщност е неолиберализмът. Той е гаранция, че много богатите и големите предприятия непременно имат възможност да наложат на обществото интересите си."

Когато му обръщат внимание, че Германия например е представяна като демократично общество, в което няма класова борба, а шансовете за успех се предполага, че са равни за всички, Чомски отговаря: "Съветвам ви да отворите очите си. Има една точно определена класа, която много добре знае, че има класи. Тази класа се възползва от всички средства, за да защити интересите си. Това не е нещо ново. Можем да видим, че дори Адам Смит (важен теоретик на капитализма, б. а.) още през 1767 г. е наблюдавал същото. Аналогично описанието можеше да бъде направено и днес. Властелините на човечеството според него тогава са английските търговци и фабриканти. Те винаги са се старали да имат достатъчно влияние върху правителството, за да защитава то интересите им, независимо колко зле ощетява това останалите. Това е класова борба."

Осъзнавам, че терминът "класова борба" у нас и в други бивши социалистически страни е до известна степен компрометиран поради пропагандистката му (зло)употреба по времето на тоталитаризма до 1989 г. Не бива обаче стари предразсъдъци да замъгляват разсъдъка днес. Нужно е трезв поглед към неолибералната проблематика. В Западния свят там, където комунистически режими не е имало, терминът "класова борба" е запазил неутралното си социо-икономическо значение. Ако у нас той дразни слуха на възрастното поколение, можем да го заменим със синоним. За младите "класова борба" така или иначе вече няма конотации от предходния строй. Както на Запад, терминът просто неутрално описва структурата на социалните противоречия в капиталистическото общество.

Стряскаща е прогнозата на Чомски: "Ако сегашният неолиберален тренд продължи, на американската демокрация предстои срамен крах." Всъщност и лидерите на глобалните концерни отдавна са наясно. В "Доклада за глобалните рискове през 2022 г." на Световния икономически форум, публикуван само преди две седмици, те посочват социалното неравенство като един от основните рискове в световен мащаб.

Нашумелите през последните години изследвания на французина Томас Пикети, който е професор в елитния университет École des hautes études en sciences sociales, потвърждават анализа на Чомски. При това без двамата да имат нещо общо. Пикети проверява огромни масиви от статистически данни от 19 в. до днес. Това което установява е следното. В годините след Втората Световна война много хора в капиталистическите общества постигат високо благосъстояние. Високи данъци гарантират справедливо преразпределение на блага от богатите към по-бедните. С настъпването на неолиберализма и глобализацията обаче се понижават както данъчните ставки, така и делът, който наетите получават от брутния вътрешен продукт. Отново се появява огромно неравенството, съпоставимо с това от преди сто години. Пикети призовава за преразпределение на БВП отгоре надолу и по-високи данъци за капиталистите.

До тук разгледах само материалните поражения от неолиберализма за широките прослойки на населението. Неолибералният капитализъм промени обаче и ценностната система. Заличи идеалите и общите каузи. Предизвика свръхиндивидуализъм и свръхегоизъм. Тласна към осамотяване. Всеки е призван да се осъзнае като самостойна, самотна единица и да поведе борба за оцеляване срещу всички останали. Разбираемо етиката и респектът един към друг губят значение, както и готовността за взаимопомощ. Въобще усещането за принадлежност към общност чезне. Взаимовръзките в общността се разпадат.

Дали правителството на Кирил Петков ще дръзне да постави за дискусия въпроса чия реално е България днес? Дали ще успее да стане министър-председател на всички българи? Дали наистина ще прекъсне гигантското разграбване на държавата, предизвикано от корупция? Дали ще осъзнае и противостои и на неолибералните поражения за обществото? Или ще продължим да се залъгваме с "велики" постижения, нови инвестиции и невиждан напредък, докато нацията ни чезне? Докато демографската катастрофа я лишава от бъдеще? Много скоро няма да има кой да работи на капиталистите, няма да има кой да плаща данъци, кой да плаща за пенсии и т. н. За 30 г. сме загубили близо 30% от българското население. Липсва обединителната национална кауза, която отново да ни накара да се почувстваме единен народ, да върне надеждите, да вдъхнови за създаване на бъдеще.