България преживя две изключително напрегнати години във вътрешнополитически план. Интензивните протести през 2020 г. и трите последователни парламентарни избора през 2021 г. няма как да не оставят трайна следа в българската политическа система и модела на публичното управление. Разбира се, това съвсем не означава, че в предходните около 10 г., когато политическият живот в страната беше доминиран от ГЕРБ, не е имало динамика в политическата система.

Тази динамика се определяше основно от фактори като интегрирането на ГЕРБ като част от Европейската народна партия (ЕНП), както и от интересите на коалиционните партньори и степента, в която те намираха или не намираха начин за налагането им върху голямата политическа формация. В този смисъл следва да се вземе под внимание обстоятелството, че функционирането на политическата система досега имаше една ясна отправна точка, а именно ПП ГЕРБ, резултатите, с които тя печелеше изборите и решенията, които вземаше за подбор на коалиционни партньори. Естествено в рамките на възможното, съобразно наличието на по-малки парламентарно представени формации с готовност да участват в дясно или дясно-консервативно управление.

В резултат на случилото се през 2020 и 2021 г. начинът на функциониране на политическата система започна да се променя. Именно тук е и причината, която може да обясни загубите, които ПП ГЕРБ претърпя. Основната от тях е свързана със загубата на положението, което формацията си беше осигурила в политическата система в продължение на един период от цяло десетилетие. Още с появата си ГЕРБ започна да се идеологизира. Независимо, че подобно на други формации и ГЕРБ възникна на вълната на необходимостта от борба срещу корупцията, тази партия съвсем не се задоволи единствено с този тип идентификация. Заяви се като десен субект, потърси и намери своето място сред европейската десница - ЕНП и изгради цялостна мрежа от местни и регионални структури. Именно във всичко това се корени дълголетието на ГЕРБ, прекарал повече от 90% от времето на съществуването си дотук във властта.

С промяната на начина на функциониране на политическата система, проличаха и недостатъците, които е съдържал в себе си предишният модел на функциониране. Функционирането с ГЕРБ като водещ фактор доведе до това обстоятелство, че успоредно със спада на доверието към водещата формация се случваше и спад в доверието към политическата система като цяло, т.е. към абсолютно всичко, което принадлежи към нея - политически партии, публични институции, та дори и конституционни регламенти и нормативни механизми. Именно поради тази причина основният опонент на ГЕРБ по време на кабинетите на Борисов - БСП нямаше как да се възползва от изпадането на продължително управлявалата формация в криза на доверието. Нещо повече - същата криза на доверие обхвана и БСП, обхвана я отвътре и създаде напрежение в самата формация, което очевидно ще се окаже трайно, защото все още нито е преодоляно, нито има изгледи как би могло да се преодолее. Дори може да се каже, че ГЕРБ излезе по по-безболезнен начин от ситуацията в сравнение с БСП, макар че беше трайно управляващ субект. Формацията на Борисов загуби доста от доверието към себе си, но не допусна кризата, предизвикана от това да навлезе вътре в партията и да започне да я разрушава структурно и организационно. Точно това, от което БСП не успя да се предпази и сега независимо, че е част от управляващата коалиция, се намира пред сериозни предизвикателства, свързани със своето бъдеще, пък и с настоящето.

Загубата на доверие като цяло в политическата система породи необходимостта от промени, които би трябвало да доведат до реорганизиране на системата, изпълването й с нова енергия и появата на субекти, способни да генерират идеи и да осигурят модернизация на публичното управление. На практика тази ситуация създаде условия за навлизането в политиката на авторитети извън нея. Това по принцип носи риск, но една съществена част от активното гражданско общество показа през летните месеци на 2020 г., че е готова да го поеме. В български контекст щом се появи дефицит на доверие в политическата среда, то незабавно в политическия дискурс се появяват темите за борба с корупцията, ремонт на конституцията и реформа в прокуратурата или съдебната система като цяло.

Специфичното в конкретната ситуация беше, че традиционните формации като ГЕРБ, БСП или ДПС бяха лишени от възможността да предложат работещи варианти за преодоляване на дефицита на доверие. ГЕРБ направи опит да предложи нова конституция, но нито активното гражданско общество, нито парламентарните формации (към онзи момент) не показаха никакво положително отношение към идеята. Освен това управляващата тогава партия беше поставена в положение да се обяснява, че не се намира в непублични отношения с други субекти. Подобно беше и положението на ДПС, а БСП беше изпаднала във вътрешно разделение - дали да се бори за позицията на ГЕРБ в политическата система или да се солидаризира с гражданските настроения, ориентирани към търсенето на нов тип доверие и нови отношения в рамките на политическата среда.

При тези обстоятелства единствено новите авторитети, възпроизведени в политиката бяха тези, които легитимно можеха да поемат управлението на държавата. Именно тук някъде започна новото нормално в българската политика. Новите авторитети обаче имаха различен произход, което обясняваше и несъвместимостта между тях. "Има такъв народ" (ИТН) произлязоха от шоубизнеса и телевизията. Един корпоративен проект се възпроизведе в политиката и без да се приспособи към нейните особености реши, че може да поеме самостоятелно управлението на страната. Не се получи, нямаше как да се получи и ако въобще е имало изненадани от това, то те са били най-вече в ръководството на самата партия. Всъщност ако ИТН преди година изглеждаше като субект между системността и антисистемността и не беше съвсем ясно накъде ще поеме, то причината за това бе именно обстоятелството, че партията трудно се ориентираше от корпоративния свят към политиката. Един корпоративен и неприспособен към политиката субект съвсем логично не би могъл да бъде системен. Настоящият коалиционен формат е много полезен за партията на Трифонов, защото я поставя в системна среда и й дава шанс да се развива като субект, който би могъл да има принос към намирането на решения за проблемите, с които публичното управление се сблъсква в момента.

Друг субект с претенция за нов авторитет бе "Демократична България". Тук съмнения от гледна точка на системността нямаше. Дори напротив, лидерите на тази формация смятаха, че могат да осигурят повече системност в модела на публичното управление в България. Чрез критичното си отношение към работата на съдената система и най-вече на прокуратурата, те на практика ни казваха, че желаят да подобрят приложението на идеята за разделението на властите у нас и така да развият гаранциите за гражданските права, както и да повишат ефективността в управлението на държавата. Що се отнася до микроскопичните формации около Мая Манолова - там също имаше определени претенции, които обаче значително надхвърляха възможностите - идейни, организационни и т.н. В крайна сметка тази политическа група логично остана извън народното събрание. За пореден път се потвърди фактът, така характерен за българската политика, че антикорупционната реторика може да те вкара в парламента, но не може да те задържи там. Необходимо е значително надграждане, за да бъде осигурен продължителен институционален живот.

И така стигаме до гвоздея в програмата - "Продължаваме промяната". Формацията, която получи шанса да постави реално новото начало, така да се каже, по отношение на функционирането на политическата система у нас. С "Продължаваме промяната" се появи крайъгълният камък, около който стана възможно консолидирането на новите авторитети в политиката. В тази формация няма нещо ново, което да не е било срещано до този момент у нас, с изключение на обстоятелството, че Кирил Петков и Асен Василев бяха промотирани от президента Румен Радев чрез инструмента на служебното правителство. Иначе млади хора с авторитетно образование и постижения в личния и професионалния живот е разказ, който българската публика познава отпреди 20 г., когато се състоя появата на Симеон Сакскобургготски в родната политика.

Около "Продължаваме промяната" се обединиха останалите нови авторитети (или възприемани като нови) в политиката. Именно така се стигна до новото функциониране на българската политическа система. ГЕРБ загуби доминиращата си роля в нея, като обаче тази роля не беше поета от друг субект. Спокойно можем да кажем, че поне засега тази роля е закрита. Тя де факто е заменена от един специфичен прагматизъм, навлязъл в българската политика заедно с Кирил Петков и Асен Василев. Новите авторитетите в политиката очертаха целите, които желаят да постигнат чрез механизмите за функциониране на политическата система - борба срещу корупцията, съдебна реформа и конституционни промени. И с поведението си изключиха ГЕРБ и ДПС от тези цели, поставяйки ги не просто в опозиция, но и изключвайки ги от възможност да участват активно и да бъдат функционални в рамките, на вече почиващата върху нова логика, политическа система.

Прагматизмът обаче представлява и сериозно предизвикателство. Управляващата коалиция и особено "Продължаваме промяната" като водещ субект в нея ще трябва да намери пътя към постигането на очертаните цели. За част от тях е необходима парламентарна подкрепа в размер на 2/3 от мандатите. В този смисъл ако правителството искрено възнамерява да постигне целите си в пълен обем, ще се наложи да потърси път към опозиционните формации - ГЕРБ, ДПС или антисистемното "Възраждане".

Всичко това обаче на този етап остава като хипотеза за бъдещето. Руската пълномащабна война срещу Украйна постави правителствата в Европа и САЩ пред търсенето на решения за проблеми, много различни от текущите, с които те са свикнали да се занимават и към които са приспособени съвременните политически системи като начин на функциониране. България, разбира се, не прави изключение от това. Интегративните процеси вътре в ЕС станаха изключително силни само за броени дни. Това на практика означава и засилена интеграция в рамките на НАТО, защото 21 държави членуват едновременно и в двете организации, а САЩ и Великобритания са близки партньори на страните от ЕС. Може да се каже, че премиерът Кирил Петков започна да се ориентира правилно в новата международна ситуация. Активното участие на България в интегративните процеси може да бъде от полза включително и за постигане на вътрешнополитическите цели. Това е свързано с определена цена, която обаче Кирил Петков и Асен Василев сякаш вече са готови да платят. Първата раздяла с министър (Стефан Янев) и цялостното еманципиране от президента Радев ясно показват, че лидерите на "Продължаваме промяната" са преценили, че цената е напълно по силите им. Относно геополитическата ситуация за премиера няма да е проблем да взаимодейства с ГЕРБ. Сигналите в този смисъл и от двете страни са доста ясни. В един бъдещ момент това може да стане основа за договаряне на различни подобрения на националната политическа система, свързани с конституционни промени и други реформи срещу корупционните потенции, в полза на административната ефективност и междуинституционалното взаимодействие. Искането и получаването на различни видове подкрепа от съюзниците придобива далеч повече легитимност и това явление не може да подмине дори българското общество. На лице е ситуация, в която поне засега Кирил Петков и Асен Василев дават положителни сигнали. Можем да очакваме, че след нормализирането на международната среда, политическата система у нас ще е придобила повече потенциал, който ще може да се трансформира в подобрения и напредък. Очакването почива върху решенията, които ще трябва да се вземат от българските власти по въпросите за противодействие на агресията и стабилизиране на системата за международна сигурност. Това би дало шанс на националните институции да станат по-оперативни, а на политическата класа (системната част от нея) да израсне като институционална култура и умения за преценка на риска. Важно е тук да се направи и уговорката, че в момента говоренето за нормализиране на международната среда е условно. Независимо от опита за преговори или по-скоро просто за установяване на контакт между Русия и Украйна, яснота относно излизането от военната ситуация няма и е много трудно, дори на този етап невъзможно да се предположи как би могла да се появи такава.

Така че на първо време българката политическа система заедно с политическите системи на съюзниците ще се приспособява към вземането на необходимите решения в новата среда. А за повече конкретика по нашите вътрешни недъзи ще трябва да поизчакаме. За момента това е въпрос на неопределеното бъдеще.