ООН с много вратички за ракетите срещу Сирия

"Идеята, която никога няма да умре". Така определи Ню Йорк таймс" в своя брой от 15 октомври 1944г. споразумението от Дъмбъртън Оукс, което изгради сърцевината на Организацията на обединените нации.

Близо 70 години след това част от международната общност смята, че идеята не може да се впише в днешните реалности и по-специално най-важният орган на организацията - Съветът за сигурност на ООН - е парализиран, неефективен поради налаганото вето от Русия и Китай за намеса в Сирия.

Въпреки че през годините този проблем е съществувал, сирийската криза е може би едно от най-големите изпитания за основата на Хартата на ООН: „...запазване на общия мир, чрез необходимо единодушие сред постоянните членове" и „справедливост за всички членове на Организацията", както и „...принципът на единогласието на великите държави й осигурява такъв ред, при който е изключена възможността една държава - постоянна членка на Съвета за сигурност при ООН, да натрапи волята си на други държави по въпроси, които са от  принципно значение за нейните интереси".

Заплахата от военна операция на САЩ срещу Сирия (Вашингтон е ясно подкрепян за военен удар от Австралия, Албания, Косово, Канада, Дания, Франция, Полша, Румъния, а Саудитска Арабия, Турция и Франция са за удар дори без мандат на ООН) заради „недоказано пред международната общност" използване на химически оръжия от страна на режима на президента Башар Асад, именно поставя под въпрос легитимността на ООН като „ единствения полицай" на световната сигурност и ред, както и принципа на единогласието на великите държави.

През изминалите повече от две години от началото на войната в Сирия великите сили имаха редица възможности да намерят изход от катастрофата чрез мирни средства. Планът на Арабската лига от 30 ноември 2011 г.; мисията от наблюдатели на Арабската лига за Сирия от декември 2011 година; блокираната от Русия и Китай резолюция на ООН от 4 февруари 2012 година; руското мирно предложение от януари 2012; ролята на Кофи Анан като специален посланик на ООН за Сирия; миротворческата мисия на ООН за Сирия от средата на 2012; ролята на новия посланик за Сирия Лахдар Брахими; руско-американското предложение от май-юни 2013 година и предложената мирна конференция за Сирия „Женева 2", предшествана от Женевското комюнике от 30 юни 2012, бяха част от многото опити на ООН да изпълни ролята си на стожер на мира, които завършиха с провал.

Сега тази роля се опитват отново да изземат САЩ, след като президентът Обама едва ли не заяви, че Вашингтон не може да се съобразява с единствения легитимен орган в света, който може да предостави мандат за нарушаване на суверенитета на друга държава. Далеч повече, думите на Обама, че използваните химически оръжия в Сирия са заплаха за националната сигурност на САЩ и че трябва да се използва сила, са нищо повече от претекст при положение, че САЩ могат да използват сила само с мандат на Съвета или при самозащита, която в този случай липсва.

Но като при всички закони на национално ниво, така и в международните правила има вратички, които могат да легитимират дадено действие и да го изместят в посока морална страна. Без да изчакат доклада на инспекторите на ООН по химически оръжия за Сирия, дали е използван на 21 август отровен газ срещу мирни граждани в Дамаск, без да представят ясни доказателства пред Съвета за сигурност на ООН, че правителството на Асад е извършил този нехуманен акт, САЩ и Франция побързаха да обявят и последния си коз за легитимна военна интервенция.

Не включвам Великобритания в тази група, след като лейбъристите и някои консерватори „натриха носа" на Камерън в парламента, като го отрязаха за военна интервенция в Сирия.

Според Вашингтон и Париж международната норма, подчертавам норма, за международна сигурност и човешки права Responsibility to protect (R2P or RtoP) или „Отговорността да защитиш" дава ясни правни основания за „хуманитарна" намеса с ракети и бомби в Сирия.

Важно е да се вметне, че САЩ и съюзниците им използваха подобен претекст за Косово, тъй като нормата е от началото на ХХI век и тя беше изготвена именно заради Косово и кризата в Руанда. През 1999 година НАТО проведе така наречената „хуманитарна война". Намесата на САЩ и Алианса в Югославия все още е поставяна под критика, след като международна комисия за Косово определи военната интервенция като незаконна, но като основателна и морална. Някои критици смятат пък, че НАТО не е получил одобрението на Съвета за сигурност и че интервенцията не е имала правна основа. Други правни експерти твърдят, че „действията са не са законни, но справедливи".

САЩ нарушиха и Устава на ООН с войната в Ирак (дори и според тогавашния генерален секретар на ООН Кофи Анан), след като подведоха международната общност, че Садам Хюсейн притежава оръжия за масово поразяване, което кара и много държави в момента да бъдат по предпазливи с доказателствата на Вашингтон, че Асад е използвал химически оръжия.

Макар и да бе гласувана тогава резолюция, Вашингтон отново се показа като „защитник и радетел" на мира. На всички им е ясно какво се случва в момента в Ирак след намесата - религиозна война между сунити и шиити, придружена с всекидневни атентати от терористите на Ал Кайда. Не е изключено в Сирия в бъдеще да бъде още по-тежко, при положение, че близкоизточната страна се водеше като най-пъстрата и най-толерантната в региона от етническа и религиозна точка.

Операцията на НАТО в Либия през 2011 година също е ясен пример за неефективната работа на Съвета за сигурност на ООН и за така наречената намеса за предотвратяване на „хуманитарна криза". На 17 март Съветът за сигурност прие резолюция 1973, предоставяща „предприемане на всички мерки...да се защитят цивилните граждани и гражданските райони" от силите на Муамар Кадафи. Русия и Китай с право обвиниха НАТО, че е превишил мандата на ООН, като допринесе за свалянето на Кадафи. Дори и Франция призна за това.

Личните интереси на НАТО и шепа страни в този случай са в ясно противопоставяне с идеята на ООН., още повече монополът на световната организация за използване на сила, определен в Член 51 от Хартата, е частично иззет от доктрината на НАТО от 1999.

Последните примери ясно подсказват, че една от причините най-вероятно за интервенциите е промяна на режима и прокарване на нечии чужди икономически интереси в района. Уставът на ООН не предоставя власт на Съвета за сигурност на ООН да настоява за промяна на режима в дадена страна.

Не е лоша инвестиция, когато разрушиш една страна и предложиш щедри възможности за възстановяване. Не е изключено същото да се случи и със Сирия, която остава предпоследна цел от  така наречения „златен пояс", включващ Ирак, Афганистан, Сирия и ИРАН.

Само да вметна, Русия също е нарушавала Хартата и примерът с Грузия го доказва, въпреки че Москва, без да имам пристрастия и да съм русофил, имаше по-голямо основание да обяви, че е за самозащита, тъй като националните интереси бяха под заплаха.

Нормата Responsibility to protect, която най-вероятно ще бъде използвана при евентуален военен удар от САЩ срещу Сирия следващата седмица, ако Конгресът подкрепи Обама, трябва да легитимира намесата пред световната общност. Малко вероятно е Русия и Китай да променят позицията си, освен, както каза самият руски президент Владимир Путин, се представят неопровержими доказателства в Съвета за сигурност, че Асад е използвал химически оръжия.

Нормата съответства и на реториката на западните лидери, които непрестанно твърдят, че Съветът за сигурност на ООН е „неспособен да поеме отговорност". Може би донякъде са прави, но да се твърди, че „хуманитарната криза" в Сирия може да се повлияе в положителна насока с ракети и бомби е пълна глупост. Ясно е за всички, че международните правила по отношения на Сирия бяха нарушени още в началото й с вкарването на оръжия от Запада и Монархиите от една страна и от друга - от Русия и Иран. Но заобикалянето на Съвета за сигурност с Responsibility to protect (R2P или RtoP) е „повтарящ се прецедент", който може да стане незаконно правило.

Документът UN Outcome от 2005 г. потвърждава принципите на R2P, инициирани от канадското правителство през 2000 година и поверява отговорността на Съвета за сигурност на ООН да действа с цел защита на жертвите при геноцид, военни престъпления, престъпления срещу човечеството и етническо прочистване. Но при бездействие Съветът не може да направи престъпленията законни, тоест да са в нарушение на международното права. Важно е да се отбележи, че нормата или принципът се базира на твърдението, че суверенитета не е право, а отговорност. Доктрината Responsibility to protect  не предоставя правна рамка за интервенция без одобрението на Съвета за сигурност, a точно в този контекст САЩ и съюзниците й искат да накажат Асад за използването на химически оръжия.

САЩ също могат да използват Член 51 от Хартата, за да си легитимират удара в Сирия. На теория Турция и Израел мога да се обърнат с молба към Вашингтон и съюзниците й да им помогнат заради нарушенията по границата със Сирия по време на конфликта.

Има вратичка и с резолюцията „Обединение за мир" от 1950 година, когато има блокаж в Съвета за сигурност на ООН. САЩ също могат да поискат от Общото събрание на организацията да гласува необвързваща резолюция, за да се легитимират действията в Сирия.

Различни гледни точки представят експертите по международно право.

Според някои не е нужна резолюция на Съвета за сигурност, за да спреш или предотвратиш престъпления срещу човечеството. Но въпросът е защо това не се отнася и за сирийската опозиция, която също може да се обвини в престъпления срещу човечеството, а и не е изключено терористичните елементи в нея да са използвали химически оръжия. За това най-добрият вариант е да се изчака докладът на химическите инспектори.

Други експерти са на мнение, че е най-добре да се представят доказателства за химическите оръжия пред международен съд, особено след като доказателствата на САЩ са на много съмнителна основа.

Трети смятат, че ако са извършвани военни престъпления от силите на Асад, международната общност е задължена да предприеме действия на основата на Responsibility to Protect без правно положение, но да се минимизира човешкото страдание, което е малко вероятно да се предотврати с ракети.

Западните сили могат да използват за извинение, че сирийската власт ще извърши още престъпления, които ще предизвикат допълнително страдание.

Някои са на мнение, че САЩ могат да използват сила заради това, че използването на химически оръжия е забранено още с Женевския протокол от 1925 година, но след като се докаже, че случилото се на 21 август в Дамаск не е провокация от сирийската опозиция.

Като цяло сирийската криза е вътрешен проблем по своето естество, тъй като Сирия няма спор със съседни страни и не е използвала сила срещу тях. Следователно въпросът трябва да бъде обсъждан в рамката на Съвета за сигурност на ООН, а не да се провежда военна интервенция, която в този случай ще облагодетелства опозицията и тероризмът. Единственият вариант е политическо решение, чрез намиране на консенсус между великите сили, като се изоставят двойните стандарти и се насочи вниманието към възстановяване на мира.

А от друга страна, за да продължи да действа ООН в днешните реалности, организацията трябва да се върне към основните принципи; да подсигури човешката сигурност, да действа в пълно съответствие с международното право и Хартата, да поеме политическа отговорност; да приеме незабавна декларация срещу двойните стандарти, да  премахне специалните права за съюзници или определени групи, да се дискутира и промени броя на постоянните членове на Съвета за сигурност и Общото събрание да има по-тежка роля при вземане на решения, свързани с мира и други.

Без нужните промени, идеята от 40-те години на ХХ век е пред бавна и неизбежна смърт.