Репресиите срещу протестните лагери в Египет от силите за сигурност, които започнаха в сряда бяха мрачно предсказание.

Това, което не бе предвидено, бе жестокостта на репресиите и факта, че политическият и конституционен процес, който първоначално бе насърчаван от Запада достигна до точка на почти оглушително мълчание от западните столици.

Отговорът от страна на Европейския съюз и Съединените американски щати за третата голяма сеч, извършена от новото египетското правителство след преврата, показва, че западните лидери залагат на военния режим, като на най-голям шанс да се върне стабилността в Египет дори, ако това бъде стабилност, обляна в кръв.

Тези кървави събития отбелязват затваряне на кръга за „Мюсюлманското братство" и за самия Египет. След като се появи от сенките и участва в един мирен политически процес, и получи 37 процента от гласовете на парламентарните избори и неговият кандидат получи повече от 50 на сто от гласовете в изборите, движението сега установи пълната тежест на състоянието на положението в Египет.

След като неотдавнашният преврат бе посрещнат с отказ от страна на „Мюсюлмански братя"да се разделят със своя дял във властта, египетската армия отговори със старите добре известни инструменти, поставяйки своите военни като отговорници на местната власт в цялата страна и стартира кървави репресии срещу Братството, обявявайки извънредно положение.

Това едва ли бе приятно за противниците на военния режим и даде повод за размисъл, след като за първи път в страната беше наложено извънредно положение от повече от четиридесет и пет години.

Тези събития принудиха западните правителства да дадат една мъчителна преоценка. Тяхната реакция показва, че това, което се случва в Египет, може да бъде отбелязано като връщане към стария ред в Близкия Изток.

В продължение на десетилетия западните правителства и Израел имаха тесни контакти с арабските правителства, които имаха репресивна политика у дома, но това избягваше дестабилизиране на международните действия.

Египетските военни бяха близък партньор на САЩ и наблюдател на мирния договор с Израел в продължение на десетилетия. По същия начин има няколко западни дипломати, които не биха се съгласили, че в ретроспекция Сирия е била розова градина под управлението на Башар Асад в сравнение с регионалната дестабилизация в момента, причинена от сирийската гражданска война.

Ползата да бъде запазен мирът в размирния регион по време на западните съкращения в отбраната е очевидна и обяснява защо администрацията на Обама бе принудена да избягва думата „преврат" в коментарите си за събитията през юли в Египет.

Докато началото на Арабската пролет бе посрещнато от Запада, като общоприето отношение към чудесата на демокрацията, става все по-очевидно за западните правителства, че демократичните развития на събитията в Близкия Изток могат в действителност да доведат до отваряне на кутията на Пандора за пореден път.

Към това може да бъде добавен фактът, че „Мюсюлманско братство" се дискредитира с некомпетентно манипулиране на властта, което определя пътя за възстановяването на военния режим по модела от ерата на Мубарак.

Това винаги е бил най-вероятният резултат на египетската революция. Революциите неизбежно следват периоди на хаос и в толкова дълбоко поляризирано обществото като в Египет е малко вероятно демократичният процес да може да се постигне чрез помирение.

Военните с хитър подход дадоха на други организирани политически сили - на либералите и на Братството, достатъчно „въже", за да се обесят преди армията да изплува като единствена сила, която може да обещае да донесе някаква стабилност и предвидимост за вътрешното положение на Египет и международните отношения.

Но за старата гвардия на Египет, както и за Запада, рисковете от пресъздаване на симбиозата, която предхождаше Арабската пролет са очевидни.

Дори, ако „прахът слегне" от последното насилие, малко е направено, за да се разрешат икономическите проблеми, които до голяма степен доведоха до революцията срещу управлението на Мубарак. Страната също така е по-поляризирана от всякога, с още по-малък шанс за помирение и някаква форма на траен социален мир.

Посоката на ислямисткото движение в Египет, и в по-широкия Близък Изток, също ще бъде тежко засегната от тези събития. Надеждата за ислямистки "среден път", при който може да се види политическия ислям, помирен с демокрацията, изчезва.

Дори ако тези надежди винаги са били мираж, най-голямата маса от египтяните, които гласуваха първо за „Мюсюлманското братство" и след това за Мохамед Морси ще отбележат, че египетската армия ползва финансиране от страна на Запада и само малка част от действията й са изобличени.

В бъдеще ще бъде невъзможно да се убедят ислямистите в Египет, че всеки демократичен политически процес не е безнадеждно насочен срещу тях, а опитите на военните да отстранят „Мюсюлманските братя" изцяло от политиката ще доведе до повече бунтове.

Поставянето на капака на кутията на Пандора не винаги е толкова лесно, колкото някои от нас може би се надяват.