Паметниците на държавното безхаберие

Не мога да си обясня защо паметниците предизвикват толкова разгорещени дискусии в началото и в края на съществуването си. А иначе никой не вдига поглед към тях и не им обръща внимание, защото са се превърнали в част от градския пейзаж. Обикновен фон, на който се случва животът. Разгорещеният дебат за и против паметника "1300 години България" пред НДК направо е изумителен. Около съдбата на този паметник сили впрегнаха фейсбук групи, граждански организации и сдружения с петиции и отворени писма до общината. Стигна се и до коктейли Молотов, с които бе запален кранът-разрушител.

Усетихте ли и как се измества дискусията? Има ли право Петър Волгин - журналист от БНР да изказва личната си позиция по въпроса за паметника "1300 години България" във фейсбук или не? Той смята, че палежът на крана е "легитимен акт на съпротива срещу престъпните действия на властите в София". Стигна се и до специално изявление на ръководството на радиото, че това действително е лична позиция и БНР няма нищо общо с нея.

Цялостната концепция ми е ясна - защо да рушим, ако можем да превърнем пространството в по-добро, паметникът напомня важна годишнина. Другата гледна точка също ми е ясна - паметникът се руши, опасен е и ще глътне много повече ресурс за ремонт и обновяване, отколкото ако се демонтира. А може би е на твърде апетитно място, на което може да се извисява мол или бизнесцентър, например. Смятам, че трябва да се гледа концептуално по въпроса със съдбата на паметниците на едни отминали времена и преди да посегнем към тях, да помислим какво ни носят те и за какво ни напомнят. Можем ли и без тях?

Аз съм от едно поколение, което никога не е виждало мавзолея на Георги Димитров. Било ми е интересно да разбера какво има вътре, как е изглеждал и защо е бил там, преди да бъде разрушен. Питала съм, търсила съм снимки и съм открила информацията, която ме е интересувала. Опредлено не ми липсва, макар че не съм го виждала никога на живо. И определено смятам , че центърът на столицата днес няма нужда от него. Вероятно защото щеше да остане занемарен и да тъне в забвение. Чудя се колко хора днес си спомнят изобщо за мавзолея всеки път, когато минат по жълтите павета. И колко от тях биха влезли днес в него, ако все още стоеше запазен. Впрочем, от този мавзолей вероятно щеше да се получи добър музей на социалистическото изкуство.

В София такъв музей има. Ходила съм там точно веднъж. За един ден успях да разгледам подробно всички статуи, бюстове и платна на художници от онзи период на историята на България. Образовах се на практика, разходих се един следобед и даже дадох пари за вход. Принципно едва ли е толкова трудно да се изгради комплекс с паметници, които вече не са желани в центъра на столицата. Има стотици малки скулптури, разхвърляни из града. Концепцията на много от тях остава неясна за мен. Никой не ги забелязва и не пречат на никого, вероятно заради това не предизвикват толкова бурни дискусии и скандали.

Интересно ми е и колко столичани, които яростно се противопоставяха на паметника на цар Самуил в София, днес му обръщат внимание. Спомням си истерията около този монумент при откриването му през 2015 г. Умишлено изчаках страстите да се успокоят и отидох да го видя. На фона на всички останали паметници в София, този ми се стори почти красив. Но пък друго ме втрещи. Късно вечерта само едното око на Самуил светеше, което буквално си е гавра с историята, ако си припомним ослепената му армия. Диодът не работел както трябва, но можело да се оправи с наместване на жичка в главата?!?

Всъщност, слепите сме всички ние. Нима без паметник на Самуил, няма да знаем за него? Все още не мога да си обясня защо беше нужно изграждането му.

Паметникът на Бузлуджа предизвиква подобен род дискусии, макар и от друг калибър. Там се вихрят други апетити, които се дъвчат и разтягат от години. Влизала съм вътре и знам колко красиви мозайки е имало. Вероятно за времето си Бузлуджа е покривал критериите за естетика и функционалност. Днес обаче този паметник е символ на миналото, на разрухата, на историята, оставена да потъне в забрава. Днес там има само разтрошен бетон и желязна арматура, грозни и опасни при това. Когато културата, историята и паметта на един народ се свеждат до бетон и желязо, по-добре ми се струва изобщо да ги няма. Ако не бъде спасена много скоро "летящата чиния" ще последва съдбата на "1300 години България".

Аз съм убедена, че това е сграда с огромен потенциал да се превърне в изложбена зала, която позволява провеждането на форуми или културни събития. Всеки ден от там минават десетки посетители - и българи, и чужденци, което значи, че все пак от паметника могат да се изкарат някакви дивиденти, макар и след основен ремонт. Тези паметници са строени с пари от джоба на българите - и "Бузлуджа", и "1300 години България". После държавата оставя на времето да свърши своето и сега резултатът е налице - те се извисяват като грозно напомняне за това какво ни е взела държавата и колко малко ни е дала. И колко малко я интересува. А всъщност държавата трябва да се погрижи за паметника, а не една партия. Но, ако държавата продължава да абдикира, по-добре е за монумента да се погрижи някой, който има интерес от това. Желателно - надпартиен интерес.

Това са паметници от непознати, отминали времена, които трябва да помним, за да знаем миналото си и за да се учим от грешките. Ако не съумеем да осъзнаем и приемем миналото си, няма как да се справим и с паметниците. Може би като нация не сме израснали толкова, че да можем спокойно да погледнем назад и да продължим напред без комплекси от миналото и да съумеем да го претворим в нещо ново. Но, ако стъпваме върху разруха, по която непрестанно плюем, нямаме особено бъдеще и може би е по-добре да започнем съвсем на чисто. Държавата построи "1300 години България", държавата ще си го разруши. Решението е взето и коктейли "Молотов" или палежи могат само за отложат неизбежното. Но какво от това? Скоро ще го забравите. До следващия паметник.