Процесите в Реформаторския блок все повече заприличват на надпревара по теглене на въже. От една страна яко дърпат Радан и малобройната му свита, от другата опъват гражданите, на които е България. А въженцето е вързано на врата на Лукарски.

Защото, ако ДСБ и ДБГ на мъка, но се крепят около зоната на изпадащите – казано на спортен, или в рамките на статистическата грешка – на социологически език, то за т. нар. „сини” последният валс звучи като траурен марш. И ако автентичният седесар Бакърджиев не бе избързал със събарянето на мавзолея, сега той можеше достойно да приюти крехкото трупче на последното СДС в политическата ни история.

Далеч преди Радан Кънев да започне да гризе упорито като дървояд крехката конструкция на невъзможния Блок, реформаторите сами си подписаха смъртната присъда. И всички следващи действия бяха насочени единствено към отлагане на изпълнението й във времето.

Какво постигна РБ като присъдружна, послушна, но не лошо представена в изпълнителната власт формация?

Доведе съдебната реформа до такава задънена улица, че в момента положението е – ни напред, ни назад. Реформите в просветата затънаха в такъв хаос, че премиерът бе принуден да изкара на предна линия „интелектуалното бижу” в ролята на чистач на Авгиеви обори. Което крие риск не само нещата да не тръгнат към по-добро, ами да се забатачат окончателно.

Сигурно Фукушима е изглеждала по-подредена след цунамито, отколкото здравната система след неистовите усилия на д-р реформатор Москов.

Законодателните реформи за дивото къмпингуване на Зеленогорски освен че предизвикаха недоволството на Големия шеф, изкараха и хората на улицата.

„Реформите” на земеделеца-реформатор Ненчев и неговата прекомерна инициативност са като пушка в първо действие на Чехова пиеса. Кога ще гръмнат – не е ясно, но че ще гърмят е сигурно. Ако не вярва – да пита колегата си социолог на вътрешните работи.

Не може да не отбележим приноса на РБ и на Радан в лично качество към световната политическа практика. Досега никъде – от Горната камара на Британския парламент до племенния съвет на остров Борнео – никой не бе чувал за управляваща опозиция или за опозиция в управлението. Е – ние го постигнахме, добре ще е да го патентоваме, може някой лев да изкараме от това.

Но ако в най-старата демокрация на подобна изцепка биха погледнали като на психиатричен феномен – раздвоение на политическата личност, то на другия остров опозиционерът на власт просто ще се превърне във вечеря. И понеже нашите политически нрави са по близки до първобитните, то съдбата на Радан е почти решена.

Но той определено има амбицията – като сектантски пастор – да извърши групово ритуално самоубийство. И освен себе, си да положи на жертвеника ДСБ като партия и РБ като формация. И затова – цамбуркайки се между двата бряга – призова съпартийците си да изберат правилния: десния. Но залата на Националното събрание бурно аплодира гост-пропагандатора Татяна Дончева, която заяви – няма ляво, няма дясно. Обаче нейното откровено левичарство не може да се прикрие. И сега членовете на създадената от Лаборанта от Драгалевци партия се чудят – наляво ли, надясно ли, или заедно с Радан в средата на реката. С камък на шията.

Защото и без Радановите усилия реформаторите са се насочили към онзи Рубикон, след който оставането им в управлението няма да е исторически компромис, а протегната за милостиня ръка – приемането на антикорупционния закон „Кунева”. Докато Кънев се бори за лично издигане във властовата хранителна верига, евровицепремиерът и просветен министър се сражава упорито за завземането на все по-големи управленски територии. И тук важното за нея не е толкова дали законът ще бъде приет, а какви позиции ще получи партията й в суперантикорупционното бюро. Защото – това не подлежи на съмнение – който владее този съвършен по своя замисъл инструмент за политическа, юридическа и икономическа репресия срещу политическия противник, ще накара Цветанов (като министър) и покорната му прокуратура да изглеждат наивни като другарски съд в средно училище.

И определено – Кунева иска да държи тези лостове. Ако не в собствените си, поне в ръце, които може да контролира. Но защо ли са опасенията, че Борисов има същите амбиции. И за разлика от вицепремиерът на гражданите – има и възможността, и безпардонността да си го осигури. И това ще е онзи непреодолим препъни камък в отношенията РБ – ГЕРБ, след който мирната им колаборация няма да бъде възможна. Ако Кунева не бъде допусната до антикорупционната святая святих, присъствието й в управлението ще е унижение от подхвърления кокал.

За Радан пък ще остане удовлетворението, че пръв е хвърлил камъка. Прав е в едно – РБ е изчерпан политически проект. Всъщност той бе мъртво роден – от партия, която не би могла да съществува без властта (ДСБ), от движение, създадено само за да консумира власт (ДБГ), от съюз, който с носталгия си спомня за дните, когато бе във властта (СДС). И останалите, които спокойно попадат в графата „други”. РБ влезе в политическия живот с амбицията за власт. Борисов му подари великодушно тази възможност. Помежду си те не успяха да я поделят поравно, делиха я „по братски”. И по-малките „братя” винаги оставаха недохранени.

Нищо в действията на Радан, на Кунева, на Исмаилов, на Зеленогорски, не бе продиктувано от принципи, от идеи, от желание за радикални промени. От стремеж към реформи. Както се казваше някога: всичко в името на човека. И следва списък имена.

Нещо остана скрито от погледа на Кънев. Нито един реформатор през времето на съучастието си в управлението не си спомни за обещанията, дадени на избирателите. И защо тогава се учудваме, че Националното събрание на партията, чиято емблема е пещерният антикомунизъм, аплодира по-бурно „червената” Дончева, отколкото председателя си и освирква коалиционния Зеленогорски (автентичен някога).

Не е доказано, че има живот след смъртта. За РБ е сигурно, че живот след властта няма. Оптимистите биха казали, че останките на реформаторите могат да се превърнат в добра наторена почва за израстване на така необходимия за нормалния политически процес десен проект. С десни идеи, десни политики, а не дясна фразеология. Но засега на хоризонта подобен не се задава. Дончева е права – няма дясно, няма ляво. Днес няма. Не защото няма необходимост и предпоставки, а защото няма кой да ги направи. Другото е популизъм.