Едно от най-важните геополитически събития не само за изминалата седмица, а и от началото на годината досега, бе посещението на президента на САЩ Доналд Тръмп във Великобритания. И няма как да бъде иначе, когато се срещат лидерите на първата и петата икономика в света.

Какво се случи по време на това посещение, отвъд някои протоколни гафове пред Кралицата и левичерската протестна шумотевица в Лондон? Ето акцентите от съвместната пресконференция на американския президент Доналд Тръмп и британския министър-председател Тереза Мей:

  • Двамата са постигнали съгласие, че Великобритания и САЩ ще преговарят за амбициозно търговско споразумение след Брекзит;
  • Тръмп призова страните членки на НАТО да увеличат парите за отбрана;
  • Тръмп очаква САЩ и Великобритания да сключат "феноменално" търговско споразумение;
  • Американският лидер отказа разговори с лидера на Лейбъристката партия Джереми Корбин;
  • Президентът на САЩ вярва, че Обединеното кралство трябва да напусне ЕС;
  • Тръмп заплаши Мексико с още мита;
  • Държавният глава одобри Борис Джонсън и Джереми Хънт за бъдещи лидери на Консервативната партия.

Дори повърхностен прочит на тези послания показва ясно и недвусмислено желание за сближаване между двете държави. Сближаване, което има своята историческа логика. Или както се казва, "старата любов ръжда не хваща"...

Едва ли е случайно, че заявката на Тръмп дойде два дни преди годишнината от десанта в Нормандия - един от ключовите моменти през Втората световна война, довел до ускоряване на нейния край в Европа. На 6 юни 1944 г. САЩ, Великобритания и Канада стоварват на европейския атлантически бряг над 150 хиляди войници, 7 хиляди военноморски съда и 11 хиляди самолета, които пробиват германския Атлантически вал и осигуряват решително превъзходство на Антихитлеристката коалиция над силите на Оста. D-Day се отбелязва като решаваща битка в освобождаването на Европа от нацизма (макар че "окупираната от нацистите Европа" включва всичко на всичко части от Франция, Италия и Чехословакия, плюс Полша, Югославия, Гърция, Дания, Норвегия и страните от Бенелюкс; към онзи момент немската армия е почти изтласкана от територията на Съветския съюз, а редица други европейски държави са или неутрални, или съюзници на Германия), но един друг прочит може да го разглежда и като начало на американското влияние на Стария континент. При всички случаи обаче, десантът е емблематичен за бойната дружба между англосаксонците от двете страни на Атлантическия океан. Дружба, която прераства и в политическо сътрудничество през годините на Студената война, когато САЩ и Великобритания са двете водещи сили на "свободния свят" в битката с комунистическия лагер. Особено ясно това проличава през 80-те години на миналия век, когато техните лидери Роналд Рейгън и Маргарет Тачър довеждат Студената война до успешен край, имайки основен принос за рухването на комунизма. След което американското влияние в Европа започва да се разпростира и отвъд някогашната "Желязна завеса".

Сега, в навечерието на Брекзит (макар да не е съвсем ясно кога ще се случи), Тръмп отправя към "добрата стара Англия" покана за танц. Президентът на САЩ окуражава островитяните да напуснат ЕС и същевременно ги изкушава с "феноменално" търговско споразумение, чрез което британската икономика да минимизира щетите от излизането си от Евросъюза. Показва също и с кого от британските политици би желал да си партнира. Последното си е своего рода натиск и опит за вмешателство във вътрешните работи на Обединеното кралство, но Съединените щати имат дълга традиция в това отношение.

От своя страна Великобритания изглежда, че е оставена без избор. Разривът с Брюксел вече носи икономически и финансови негативи, които е наложително да бъдат компенсирани по някакъв начин. Най-вероятно, "феноменалното" търговско споразумение ще е по-изгодно за Вашингтон, отколкото за Лондон, но на Албиона трябва да се сърдят единствено на себе си. Не бива да се забравя също, че геополитически Великобритания през последните 70-ина години сякаш стоеше по-близо до САЩ, отколкото до континентална Европа (дори и след приемането й в Европейската икономическа общност през 1973г.). Така че, "добрата стара Англия" едва ли ще се дърпа много...

Срещу кого ще бъде насочен този (нов) англо-американски блок?

  • Срещу Европейския съюз - силна и единна Европа винаги е била заплаха за световната хемегомия на САЩ. Привличайки Великобритания на своя страна, Съединените щати се оказват в много по-силна позиция спрямо ЕС. При това не само икономически, а и военно (неслучайно в Лондон Тръмп отново напомни на европейските страни членки на НАТО да увеличат парите за отбрана, т.е. най-накрая да изпълнят ангажиментите, поети в Уелс през 2014 г. за минимум 2% от БВП). Няма да е изненадващо, ако Вашингтон започне да отстъпва от съюзническите си ангажименти или поне да блъфира с това;
  • Срещу Русия - Великобритания продължава да е в обтегнати отношения с Руската федерация заради случая "Скрипал", но досега не срещаше очакваната подкрепа от ЕС, където едни планират изграждането на "Северен поток-2", други лобират за отпадането на санкциите срещу Кремъл, и единствено Полша, Румъния и прибалтийските държави държат твърда линия спрямо Москва. С подкрепата на САЩ обаче нещата започват да изглеждат другояче;
  • Срещу Китай - динамично развиващият се "азиатски тигър" вече започва да оспорва световната икономическа доминация на САЩ. Пекин тихомълком, но последователно извършава икономическа експанзия зад граница, основно в субсахарска Африка - там, където се преплитат и интересите на Великобритания чрез Общността на нациите (бившите британски колонии). За "търговската война" между САЩ и Китай дори не е нужно да се напомня.

И сякаш като отговор на всичко това почти веднага се състоя и срещата между президентите на Русия и Китай Владимир Путин и Си Дзинпин, Която даде два резултата: Москва и Пекин се разбраха да използват местните си валути, вместо долара, в двустранната търговия и китайската Huawei да участва в разработването на 5G мрежата в Русия.

По всичко личи, че настъпват интересни времена. Впрочем, те май не са преставали...