Много рано в кампанията за президент на САЩ стана ясно, че предизборното състезание не е между Доналд Тръмп и Джо Байдън. По-скоро действащият президент се състезаваше сам със себе си, а демократическият му опонент бе закупил билет за първия ред на така развиващата се динамика между Доналд и Тръмп.

На избора за президент американските граждани имаха две основни опции пред себе си и нито една от тях не касаеше кандидата за президент на Демократическата партия.

Едната опция: да накажат с гласа си видимите дефицити в характера на действащия президент, придружени с липсата му на професионализъм и прилична некомпетентност. За последното просто попитайте Беняним Нетянаху или норвежкото правителство, което, според ръководителя на Белия дом, внася американски изтребители F-52s (каквито не съществуват). Полемизиращото с реалността поведение на Доналд Тръмп в рамките на изборната нощ, когато той се обяви за преустановяването на броенето на бюлетините, е пък най-пресният етюд в тази посока.

Другата опция: да подкрепят с гласа си рационалните икономически политики на Доналд Тръмп, които доведоха до най-ниската безработица и системен растеж на БВП-то на САЩ (преди Ковид - 19), както и бързо възстановяване на американската икономика след китайския автограф. Емпиричната формулата на президента тук по-скоро произтичаше от личния му опит като бизнесмен: смъкването на данъците и максималното редуциране на регулациите. Това че Тръмп имаше успешен мандат, когато става дума за икономиката на страната, дори не е въпрос на субективно мнение, а на статистика.

Т.е. изборът на американците по време на кампанията бе редуциран до проста антиномия: "против" личността или "за" политиката на все още действащия президент.

Ако изборите се бяха провели в нормална ситуация (без кризата, причинена от т.нар. коронавирус, и в година, която да не опъваше расовите жилки по улиците на САЩ), то възможността американските граждани да гласуват рационално, а оттук - и в по-голяма степен в полза на Доналд Тръмп - щеше да бъде по-голяма.

Но 2020-та година, както знаем, не е нормална. Коронавирусът и организираните сблъсъци в някои урбанизирани центрове на САЩ направиха така, че и без това силно разделеното американско общество да се радикализира политически по вече начертаните разломни линии. Изборите за президент бяха клечката с кибрит.

В такава гореща ситуация разумът е първата жертва. Но за да се стигне до подобна антагонистична атмосфера, Доналд Тръмп също носи своята вина. Макар той да не е отговорен за организираните криминални прояви през годината и при все че Ковид-19 не бе доведен от него за ръка в САЩ, то Доналд Тръмп не успя да адресира адекватно нито един от тези два проблема, така че ситуацията да деескалира. Т.е. президентът не бе част от проблема, но не бе и част от решението.

А съучаствайки в допълнителното политизиране на ситуацията в САЩ, той се оказа най-значимата жертва на този процес. Един път, защото рационалните аргументи в полза на политиката му започваха да се заглушават от пасионарните такива срещу личността му. Втори път, колкото повече се вдигаше избирателната активност в страната, толкова повече намаляваха шансовете му да бъде преизбран.

В този смисъл в предизборния период бе много по-лесно да се видят недостатъците на Доналд Тръмп, отколкото позитивите на неговия опонент Джо Байдън. Демократът умишлено спазваше не само социална, но и политическа дистанция от актуалните събития, така че да не бъде завъртян от тях по примера на републиканеца. Затова и динамиката в кампанията за президент на САЩ се изчерпваше с боричкането между плюсовете и минусите на Доналд Тръмп.

На този фон Джо Байдън води една по-скоро анемична кампания, която имаше "вкус" на пържола от целина. Към последното добавете и незапомнящото се присъствие на демократа в двата дебата с действащия президент. Когато изобщо Джо Байдън попадаше в полезрението на електората, то това се случваше с дискусионни тези (от съпротивата срещу добива на шистов газ до Зелената нова сделка).

Именно липсата на ентусиазъм в електората спрямо кандидатурата на демократа бе един от основните проблеми за Джо Байдън, които социолозите в САЩ регистрираха по време на кампанията. Последното се репродуцира и в изборния ден: между 40 и 54% (в зависимост от изследването) от хората, заявили, че са подкрепили демократа с гласа си, са го направили не заради самия Байдън, а просто защото са искали да гласуват срещу действащия президент. Т.е. внушителна част от избралите демократа американци са гласували не "за", а "срещу". Последното, разбира се, не трябва да омаловажава факта, че Джо Байдън задмина по гласове дори и регистрираните такива за Барак Обама през 2008-ма година.

Този внушителен резултат - макар и лишен от ентусиазъм спрямо титуляря му - е една от причините Джо Байдън да се намира вече с единия крак в Белия дом. В своето изявление тази нощ българско време, Доналд Тръмп видимо изглеждаше като човек, който знае, че е въпрос на часове да загуби изборите.

И отново действащият ръководител на Белия дом си е виновен сам за този развой на събитията. Доналд Тръмп просто допусна прекалено много хора да се обединят срещу него. Богати и бедни, бели и афроамериканци, образовани и необразовани - гласуваха срещу Тръмп. Пропорциите на тези сегменти в електоралната коалиция на Джо Байдън все още не са ясни - поради липсата на коректни данни, но е отчетлива мотивацията им - споделеното нехаресване на действащия президент.

За четири години Доналд Тръмп не успя да се превърне в президент на мнозинството от американците. Той се появи като профилиран кандидат и управлява като профилиран президент. Вместо усилие в посока на разширяване на посланието си, той остана заложник на кратерите в характера си и позволи да бъде лидиран от гласувалите за него през 2016-та година, вместо той да води тях. От популистка гледна точка последното сигурно изглежда прилично. Но от тази на битката за Белия дом през 2020-та година, това ограничено поведение просто не му бе достатъчно. Понеже Джо Байдън не е Хилари Клинтън, той спечели споменатите гласове "против" (гласовете срещу Тръмп), каквито широко асоциираната с негативни конотации Клинтън нямаше как да получи преди четири години.

Въпреки очертаващата му се загуба на президентските избори, Доналд Тръмп за Републиканската партия бе успешна симбиоза от антиелитаризма на Бари Голдуотър, бизнес профила на Рос Перо и изолационизма на Пат Бюканън. Но не успя да бъде за независимите избиратели това, което бе за тях Роналд Рейгън.

Макар че все още действащият президент ще управлява само един мандат, Доналд Тръмп ще окаже дългосрочен ефект в три базови насоки.

Първата е свързана с кадровата му политика спрямо Върховния съд на САЩ, където президентът ще остави едно консервативното мнозинство (от шест на три гласа), което ще има значение за страната години напред. Това консервативно мнозинство ще възпре социалното инженерство на Демократическата партия, която все по-интензивно се опитва да наруши неутралитета на американското законодателството, инжектирайки го с идеология.

Втората, Доналд Тръмп свали табуто от теми, към които естаблишмънтът на Републиканската партия гледаше някак срамежливо преди появата му. Става дума за политики, свързани с емиграцията, политическата коректност и мултикултурализма.

Третата, но вече в евроатлантически мащаб: Доналд Тръмп бе като чук, който удари по доминиращото либерално статукво в социално-културните и политически порядки. Разгащеният либерализъм със социалистическите му украшения ще продължи да бъде основна референция в САЩ и ЕС, но поне вече няма да бъде единствената.

В крайна сметка един мандат не стигна на Доналд Тръмп, за да построи стената по границата с Мексико. Но републиканецът успя да разруши една друга такава.

Тази на либералния комфорт.