Беше преди три години. В нощта на 15-16 юли 2016 г. беше направен опит за държавен преврат, ръководен от фракция на турските въоръжени сили, който според пучистите имаше за цел "възстановяване на демокрацията". Пучът, който ще бъде отбелязан днес в Турция, завърши с неуспех и с официален рекорд от над 290 смъртни случая.

Турските власти обвиниха ислямския проповедник Фетхуллах Гюлен, базиран в Съединените щати, за насърчаване на неуспешния преврат, което той отрича. Повече от 150 000 държавни служители бяха уволнени по време на извънредното положение, наложено в резултат на неуспешния преврат - чистки, предназначени според Анкара за да "се прочистят" институциите, включително армията и поддръжниците на Гюлен.

В допълнение към този лов на вещици, Анкара се дистанцира от западния лагер, особено след като европейците остро разкритикуваха визията на Ердоган, чийто режим става все по-автократичен. Със Съединените щати отношенията са се охладили значително, тъй като турските власти смятат, че дори американската администрация да не участва в този опит, тя трябва поне да е наясно с подготовката за преврата. Да не говорим, че Вашингтон категорично отказва да екстрадира Фетхуллах Гюлен, коментира ливанското издание L'Orient-Le Jour.

В същото време отношенията между Русия и Турция са се затоплили драстично. И двете страни обаче бяха на ръба на колапса през ноември 2015 г., когато турски бойци свалиха руски бомбардировач над сирийско-турската граница, след което постепенно нормализираха отношенията си. Руският президент Владимир Путин беше един от първите чуждестранни лидери, които позвъниха на турския си колега след неуспешния пуч, за да му пожелаят "бързо завръщане към стабилността".

Някои наблюдатели смятат също, че сближаването между двамата лидери се поддържа от еднаквата политическа визия и авторитарен характер, които и двамата споделят. Путин никога не е критикувал чистките и масовите арести, предприети от турския режим след неуспешния преврат. По време на визитата си в Истанбул през октомври 2016 г. той заяви, че на дневен ред е "възстановяване на икономическото и търговско сътрудничество" между двете страни с подписването на мащабния проект за тръбопровода "Турски поток".

"Истинско партньорство"

На 10 март 2017 г. Ердоган и Путин се поздравяват, че напълно са нормализирали отношенията си. "Ние виждаме Турция като наш най-важен партньор", каза Путин след среща с турския президент в Москва. Двамата лидери подписват план за сътрудничество до 2020 г., за да стимулират търговията. През септември същата година двете страни подписват договор за закупуване на системи за въздушна отбрана С-400, въпреки загрижеността на партньорите на Анкара в НАТО. Началото на доставката на тази система миналата седмица бележи връх в затоплянето на отношенията между Русия и Турция, което дразни в по-голяма степен САЩ.

Няколко американски конгресмени, както републиканци, така и демократи, призоваха за отмяна на доставките на изтребители F-35 в Анкара и призоваха за санкции срещу турски служители, участващи в сделката с Русия. "Това, че член на НАТО избира да се съюзи с Русия и Владимир Путин за сметка на Атлантическия съюз и по-тясното сътрудничество със САЩ е трудно за разбиране", се казва в съвместно изявление на Елиът Енгел и Майкъл Макфол, най-високопоставените представители на демократите и републиканците в комисията по външни работи към Камарата на представителите.

Сирийският конфликт и кюрдите

Друга пряка последица от този дипломатически завой беше промяната на позицията на Анкара в сирийския конфликт. Анкара подкрепяше сирийското сунитско въстание срещу режима на Башар Асад, особено "Мюсюлмански братя" и други ислямистки групи, като част от турската политика за възобновяване на "арабската пролет" , и всичко това заради идеологически съображения, свързани с неоосманизма, подкрепяни от управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган. От 2016 г. доктрината за "стратегическа дълбочина", разработена от Ахмет Давутоглу (бивш министър-председател и бивш външен министър на Турция), постепенно започна да изчезва и настъпва връщане към националистическите и секуритарни кемалистки догми. В приоритет за Ердоган се превръща единството на турската национална държава, което минава през защитата на нейната териториална цялост и границата, особено срещу кюрдите. Вследствие на държавния преврат и други промени в сирийския конфликт, включително затоплянето на отношенията с Москва, Анкара най-напред изостави бунтовниците от Алепо, позволявайки на сирийския режим и неговите съюзници да постигнат първата си голяма победа през декември 2016 г.

В същото време турските войски преминаха северната сирийска граница като част от операцията "Щитът на Ефрат" през август 2016 г., само няколко дни след неуспешния преврат, за да изгонят джихадистите от Ислямска държава и най-вече кюрдските бойци от "Сили за защита на народа" (YPG), подкрепяни от американците, но считани за терористи от Анкара. Следва друга турска офанзива на сирийска почва през 2018 г. Операцията "Маслинова клонка" в региона на Африн беше насочена срещу кюрдските бойци и мечтата им за автономна Рожава на южната граница на Турция. Тази операция беше предприета с дискретното съгласие на Русия, която оттегли войските си от въпросната област.

Турция остава дълбоко засегната от западната (американска и европейска) подкрепа за кюрдските милиции в борбата им срещу ИС, разглеждайки YPG като сирийския партньор на ПКК, черната овца на Анкара. В същото време европейците не са доволни от хлабавия подход на турските власти към преминаването на джихадисти и сирийски бежанци в Европа. Въпросът с американския пастор Андрю Брънсън, задържан под домашен арест в Турция и обвинен в "терористични" дейности и шпионаж, в условията на силно търговско напрежение по въпроса за повишаване на митата, без да се забравя политиката на произраелската администрация на Тръмп с преместването на американското посолство в Йерусалим... накрая хвърли още повече Ердоган в ръцете на руснаците.

Автономна политика

По всички тези обтегнати въпроси Турция на Ердоган изглежда е по-заинтересована да демонстрира желанието си за автономия от западните си партньори, без обаче окончателно да скъса връзките с тях. В крайна сметка Анкара се счита за незаменима регионална сила за американците и европейците. В резултат на това турците, когато могат, упражняват някакъв вид изнудване, за да извлекат колкото се може повече дивиденти от конфликтните досиета, без непременно да разглеждат Запада като враг. Освен това, турците също така допускат свобода в отношенията си с други регионални сили, дори когато не угодят на американците, особено когато става дума за Саудитска Арабия и Израел, главните съюзници на САЩ в региона. По този начин Анкара е много близка до Катар и е начело на борбата за палестинската кауза.

От друга страна Турция знае, че историческият враг, който стои на прага й, не може да се промени за една нощ, за да стане съюзник. Многобройните различия, които Анкара може да има със своите западни партньори, не изглеждат достатъчно основателни за големия катаклизъм на оттеглянето на Турция от НАТО и последващото сближаване с Москва. Сега се очаква САЩ да реагират на първите доставки на руски ракети С-400 към Анкара.

Твърди американски санкции биха могли още повече да вкарат турския им партньор в ръцете на руснаците. Или напротив, по-символичните санкции ще дадат основание за политиката на Ердоган, който досега е играл на съперничество между двете суперсили, за да се позиционира на регионалната шахматна дъска. Остава да видим дали голямото отклонение, което турският президент иска да направи и което предполага намиране на баланс между отношенията с Русия от една страна и Съединените щати и европейците от друга, може да продължи дълго или залогът на турският президент ще се провали.