„Нищо не ми обещавай за утре... Защото утре започва от днес..."

Едва ли този рефрен говори нещо на лидерите на мнòжеството, което се разхожда петнайсетина дни между Президентството и Орлов мост, свиркайки попътно под прозорците на парламента. И което се лута като сляпо коте из безкрайния лабиринт на исканията си - и справедливи, и трудно осъществими, и невъзможни, че и откровено налудни.

Утре започва от днес? Живелите този рефрен няма да го забравят, незабравилите - трудно ще искат да го повторят. Та под неговите звуци се наливаха основите на несвършващия преход и на политическия модел, срещу който днешните протестират. Но не са в състояние да предложат умен и полезен, още по-важно - безболезнен заместител.

Не само куплетите, но и лозунгите от далечните 1989-1990, види се, са покрити с характерното безпаметие за поколението, което търси сред химерите на незнанието си възмездие за потъпкани права и възстановяване на справедливостта. Над бодро крачещите протестиращи - издание '2013, се разнася дружно "Много сме, силни сме!" - гърмящо в онези далечни години под червените знамена на новопокръстените социалисти, надвиквано от „Всеки ден ще е така до победата!" - което пък скандираше нявга екзалтираната от лъжовното усещане за свобода синя вълна под влюбения поглед на самопровъзгласилите се бащи на демокрацията с рунтави бради и домашно плетени пуловерчета.

Днес формàта „Кръгла маса" се продава на площадния пазар на демокрацията като топъл хляб, като панацея на всяко зло - от монополите до партийната корупция и ишиаса. Тя е мантра в устата на въстаналата улицата. Лидерите на тази улица обаче - с колоритни лица и оскъдна политическа грамотност, скудословни и далечни от правната просветеност - упорито се саморекламират от телевизор в телевизор, но като дявол от тамян бягат от поемане на „горещия картоф" на отговорността. Вече се гледат един-друг кръвнишки, макар че житото за брашното на баницата, която (може би) някой ден ще делят, още дори не е засято. Всеки носител на различно от тяхното мнение приемат за марионетка в ръцете на вечните кукловоди, за по-шизоидните - на енергийната мафия.

Това ги отличава от основополагателите на демокрацията през 1989. Със своите непримирими различия онези седнаха зад сакралната маса от името на повярвалите им хора с всички произтичащи последици.

По-късно истината излезе наяве - в лошия случай някои от тях се оказаха достойни наследници на Остап Сюлейман Берта Мария Бендер, в по-добрия - обикновени сътрудници на ДС. Имаше, разбира се, и честни и достойни. И тези, и онези понесоха своя кръст - едни потънаха в Лета, други завинаги останаха в българската политическа история: като зли гении, спасители на нацията или морални стожери в неморална политическа среда, трети се превърнаха в безлични професионални депутати от мандат в мандат. Това е история. Но именно превъзнасяната от днешните (не)лидери Кръгла маса пусна в ход машината, довела до всичко онова, срещу което днес улицата изригна.

Протестиращите - и най-паче техните медийни глашатаи - обичат паралелите между днешния ден, 1989 и 1997. И в същия момент яростно отричат мястото на партиите в бъдещото управление. Искат народовластие (лозунг, типичен за анархистите, между другото!). Само че, преди да четат с апломб възвания и прокламации, писани на коляно, преди организатори и организации да се роят с просто клетъчно деление на формат „Орлов мост", група от хотел еди-кой си, инициатори от Сливен, не е лошо да надникнат в историята. Защото и в зората на демокрацията, и в най-кризисния за нейното битуване миг преди 16 години зад спонтанните (спонтанно организираните) народни волеизявления, мирни или каменохвърлящи, стояха партии и техните лидери - къде подготвени, къде недотам, но готови да поемат властта от името на народа.

Защото Клио (богиня на историята) не обича да забравя, ала си пада да наказва тези, които не я четат с молив в ръка: един от най-кървавите епизоди на 20. век започва в Русия именно под лозунга „Властта на съветите, не на партиите!". И хронологически продължава: Февруарска революция (случайно съвпадение в месеца) - Временно правителство - Октомврийска революция (кръв) - Гражданска война (море от кръв) - 70 години Съветска власт. Готвачките управляват държавата. Но, български съвети, рано се радвате - отново с партия. Една.

Събитията от последните дни показаха, че освен в дълбока социална, икономическа и политическа криза България се намира и в тежка, трудноизлечима криза на идентичността. Протестиращата улица тръгна от бунт срещу монополите, мина през тотално антисистемно говорене, до отричане на всяка форма на легитимна политическа власт. За да падне в молителна стойка пред сегашния девалвирал, безавторитетен, омразен парламент - остани, остани.

По мотиви от популярен шлагер химн на този протест вече без конкуренция може да стане: „Ще стигне ли България Исландия, Исландия? Ще стане ли България Исландия сега?" Обидно е, че т.нар. исландски модел се презентира от хора, които май не са си дали труда да погледнат на глобуса на света къде се намира въпросната островна държава. Като заклинания се повтарят „програмно правителство", „обществен контрол над правителството, съдебната власт, ДКЕВР", „мажоритарни избори", „Велико народно събрание", „нова Конституция" и неизбежното „съд за виновните". Без да се събуди в паметта онова, което мама учи всяко дете: преди да кажеш нещо - помисли. Преди да искаш нова Конституция - научи се да спазваш действащата. И дори, когато не я харесаш - не я пали.

Една по-тревожна мисъл поражда обаче шарената масовка на улицата - със знаменца, семейства с дечица, пенсионери и невръстни девойки с тенджери и тигани, но и с войнствени агитки с качулки: че в България отдавна не е възможна общонационална стачка. И не само защото синдикатите се превърнаха в пожизнена хранилка за своите лидери, безполезна за профсъюзните членове. В тази страна най-мощните съсловия - военни, лекари, полицаи - законодателно са скопени от възможността да стачкуват ефективно. В тази страна най-силните (другаде) синдикални организации - тези на транспортните работници, които са в състояние за нула време да парализират държавата до изпълнение на исканията им, са обезвредени от разединение. Защото миньори няма, малкото промишлени предприятия оцеляват поединично. Май останаха само учителите.

Казано е: българин - хайдутин, двама - чета, трима - чета с предател. Или съотнесено към болезнената днешна реалност: лъч на протеста - един лидер, два лъча - петима, три - цяла кръгла маса. Сега механизмът за обществен натиск на недоволни от управляващите е сведен до развети знамена, вувузели, мегафони, празни тенджери и тигани. Е, и патентованите от Кольо Босия домати. Който може да си ги позволи на 3,80 килото. Подкрепящите управлението - поне отиващото си, са с едни гърди по-напред. Свински гърди...

Българските протести '2013 повече приличат на карнавални шествия, отколкото на бунт за свобода и хляб. Скандират „всеки ден ще е така", но вечер спокойно се прибират при полупразните хладилници и телевизора на ток с намалена мощност. До другия спектакъл. Бунт по график? Не бе така някога: в палатките „Града на истината", по време на безсрочната окупационна стачка в Софийския университет, безкрайните митинги и бдения. Народното недоволство и непоносимост не може да имат работно време.

Няма демократично управление - или поне претендиращо за такова, което да е пренебрегнало гласа на улицата, гласа на хората безнаказано. Няма обаче и демократично управление, което да е упражнявало своята власт, да е ковало своите закони под диктата на улицата и да е оцеляло. Истината (чети - демокрацията) е някъде по средата. Май е време е да я намерим.