Начело с Урсула фон дер Лайен като президент на Европейската комисия (ЕК), ЕС го очакват трудни времена. За съжаление, напълно възможно е петгодишният й мандат да се реализира по начина, по който се стигна изобщо до нейната кандидатура: посредством задкулисното съглашателство.

Самото налагане на Урсула фон дер Лайен олицетворяваше ролята и усилието на Европейския съвет (Съвета) в маргинализирането на Европейския парламент (ЕП) при избора на председател на ЕК. Затова изобщо не бе учудваща и липсата на ентусиазъм дори и сред подкрепящите я партии (в рамките на Прогресивния алианс на социалистите и демократите и тези на Европейската народна партия). Оттук дойде и слабият резултат на германката: тя бе избрана, прескачайки бариерата само с 9 гласа отгоре. Ако Урсула фон дер Лайен бе атлет в дисциплината скок на височина, то след нейното протягане летвата остана силно разтресена, а скокът, макар и редовен, бе лишен от всякаква лекота и финес. Вероятно тепърва германката ще има трудни приземявания всеки път, когато ще трябва да работи с ЕП.

За последното ще има и друга причина. Става дума за "разтегливия" и компромисен характер на предизборните ангажименти на Урсула фон дер Лайен. От една страна, тя се поддаде на ултиматумите на либералната група "Обнови Европа" за обща за ЕС минимална работна заплата и за по-голямо намаляване на парниковите газове в по-кратък период от време. От друга, бе обтекаема на изслушването си в защитата на върховенството на закона в рамките на съюза. Т.е. за да получи необходимата подкрепа и от Франция, и от Унгария и Полша, Урсула фон дер Лайен направи нещо, което би отивало по-скоро на някоя гимнастичка, отколкото на политик - разкрачи се широко. Знаем обаче какво се случва с този, който се опитва да стои на няколко стола. Да не говорим, че резултатът при гласуването й след този шпагат също не бе впечатляващ.

Макар и без блясък, тази формула може и да бе успешна, когато ставаше дума за избирането на президент на ЕК, но тя няма как да проработи тепърва, когато ЕС ще трябва да се движи по един от двата пътя, които са начертани пред съюза. Единият е френски, този на Шанз-Елизе, който предполага бърза скорост, ако ще и това да доведе до обособяването на ядро и периферия в съюза. Другият е германски, този на Вилхелмщрасе, където комплектното действие е по-важно от скоростта. Избирането на Урсула Фон дер Лайен с едновременната подкрепа и на Еманюел Макрон, и на Виктор Орбан обаче прави така, че е по-вероятно каруцата да отиде в реката.

Всъщност короноването на Урсула Фон дер Лайен е най-големият политически успех на Орбан в рамките на съюза. От "черната овца" в европейското стадо унгарският министър-председател се превърна в човека, който има решаващата дума за това кой ще оглави ЕК (без подкрепата на унгарската квота в ЕНП германката нямаше как да бъде избрана, като същото важи и за гласовете, които тя получи от полските консерватори и италианските популисти). Всичко това обаче се случи не със съпротивата на френския президент Макрон и групата на либералите около него и Гай Верхофстадт, а напротив, с тяхната деятелна подкрепа за Урсула Фон дер Лайен (въпреки че вотът бе таен, изглежда така, че нито социалистите, нито ЕНП успяха да мобилизират в такава степен подкрепата си за германката, колкото това направиха либералите). Когото и да бе посочила германският канцлер Ангела Меркел за президент на ЕК, то той нямаше да бъде избран, ако Макрон и Орбан не бяха сплели ръце, правейки му "люлка".

Никой няма илюзията, че политиката е чист занаят, но това съглашателство между Макрон и Орбан (втори техен дубъл след потапянето на кандидатурата на Манфред Вебер) е едно от най-нечистоплътните. При това, то дойде в момент, в който ЕС имаше нужда от повече публичност и прозрачност.

Ако това са съображения, които не биха трогнали българските представители в ЕП, то те имаха друг аргумент, поради който бе логично да не подкрепят кандидатурата на новия президент на ЕК. Този аргумент се състои в това, че Урсула фон дер Лайен е изключително резервирана спрямо интеграционния процес на ЕС спрямо Западните Балкани. Ако поляци, унгарци и италианци са успели да изтъргуват подкрепата си за германката, то това не трябва да се случва на цената на българския интерес, който е недвусмислен: интеграцията на Западните Балкани в евро-атлантическото пространство, който бе най-важният приоритет на България при нашето председателстване на ЕС. Ако някой си е мислел, че ние тогава просто сме си чесали езиците, то този някой можеше да бъде отрезвен бързо с глас срещу Урсула фон дер Лайен.

Германката не изглежда и като решение на един от основните проблеми пред ЕС: този на дефицита на европейско лидерство. Дано бъдем опровергани, но е трудно за вярване това, че един от най-слабо рейтинговите германски министри ще се превърне в един от одобряваните ръководители на ЕС. В посочването и избирането на Урсула фон дер Лайен, а имайки предвид и опита от Жан-Клод Юнкер, няма как да не останем с подозрителното впечатление, че Европейският съвет няма интерес от избирането на силен президент на ЕК, който да се превърне в алтернативен център на така или иначе властово натоварените столици като Берлин и Париж.

Добавете към това и "тънкото" мнозинство в ЕП, с което Урсула фон дер Лайен бе избрана и което е далеч от широката подкрепа, която е добре да има един президент на ЕК. Изобщо, изправени сме пред сложна ситуация: липсата на стабилно мнозинство в ЕП и дефицита на лидерство, което можеше да преодолее ефекта от раздробения Парламент.

Разбира се, от всеобщ интерес за ЕС е песимизмът спрямо новия президент на ЕК да не се оправдае напред във времето. Дотогава обаче е логично да останем реалисти по германски.