Премиерът предлага нарушителите по пътищата да се осъждат по бързата процедура едва ли не на доживотна каторга, автомобилът да се конфискува и унищожава на пресата в най-близката автоморга...
Здравният министър инициира от всеки влязъл в аптека за блистер аналгин, освен пръстови отпечатъци, да се взема ДНК-проба и да му се изследват чернодробните ензими...
Военният министър иска чужди изтребители да патрулират българското въздушно пространство и без предупреждение да свалят всеки самолет на държава, чужда на нерушимия северноатлантически съюз...

Щеше да звучи като анекдот, ако реалността опасно не приличаше на това. Защото напоследък законодателните хрумвания на управляващите - от самия министър-председател до най-безсловесния иначе народен представител - приличат на урок по трудово в помощно училище - доброто желание обикновено влиза в сериозни противоречия с реалните възможности.

Наблюдава се интересна тенденция в нормотворчеството на това (само на това ли?) Народно събрание. Приетите закони или се грижат за добруването на определена каста (НСО), или обслужват финансовото благополучие на конкретна икономическа прослойка (образователният закон и частните училища), или - най-циничното - са насочени към определена личност (законът за военната разведка и Бакалов). Разбира се, лансират се и ненужни популистки поправки в закони, чийто проблем не е в членовете, алинеите и параграфите, а чисто и просто в тяхното хронично неспазване - Закон за движение по пътищата (ЗДП).

Отчитайки дейност, парламентаристите приемат текстове, които не променят ситуацията в съответния сектор към по-добро, но ако не са откровено вредни, то са смешно-абсурдни.

Ще се подобри ли качеството на българското образование от това, че учениците няма да могат да ползват мобилни устройства в час? Или проблемът на училището е, че министърът и екипът му не са в час. Че учителското съсловие е застаряващо, нископлатено, демотивирано, че отпадащите от училище на ранен етап вече не можеш ги върна обратно с чаша мляко и вчерашна кифла. Че учебниците все по-често са обект на смях през сълзи с безумно съдържание. Че висшето училище гледа на студента като на празен чек, който държавата попълва независимо от качеството на подготовка, което ВУЗ му предлага.

Пагоните на шефа на военното разузнаване ли са основният проблем в сектора сигурност? Или че на ключови позиции се назначават политически верни хора, независимо дали са завършили курс в Уест Пойнт, Академията „Фрунзе" или минно-геоложкия у нас. И че при всички корекции, кръпки, ремонти на законодателството в тази сфера, ударението се поставя върху една единствена тема - на чие подчинение ще са службите и чии поръчки ще изпълняват. Че отбраната е в ръцете на земеделец, а вътрешните дела - на социолог.

Дали орязването на клиничните пътеки и отпечатъците на пръсти в аптеките ще накарат лекари и сестри да не си купуват еднопосочни билети към Албиона, линейките да пристигат не само, за да констатират леталния изход на пациента, болниците (изключвам частните) да не приличат на зле поддържани бежански лагери. Дали докторската преценка, по коя „пътека" да тръгнеш - късата или дългата, няма да доведе до създаването на още десетина антикорупционни органа „Ала Кунева". И пак без резултат.

Коментарите по ЗДП са излишни. Всеки разумен човек знае, че не размерът на наказанието има възпиращ ефект, а неговата неотвратимост. Което прави всяко увеличаване на санкциите за нарушения безсмислено. Та държавата, горката, не може да си събере елементарните глоби...

Законите - добри или лоши, просто не се прилагат. И за съжаление драстичните примери са в най-наблюдавания сегмент - правосъдие и вътрешен ред. Дори когато не се работи по принципа „ние ги хващаме - те ги пускат" и съдът си свърши работата, по някаква логика нещата се объркват и... пак ги „изпускаме".

А за всеки осъден важи правилото - по-добре малко хотелско стайче в Дубай, отколкото просторна килия в Централния. И като срамно петно върху престижа на съдебната система, но и на държавността изобщо, стоят случаите „Галеви", „Соло", „Стоян Балтов"... И дали назряващите конституционни промени и препарцелирането на ВСС ще доведат до промяна към по-добро. Тук май към по-лошо и не може да отиде.

Друг основен проблем на българското законотворчество е, че в сградата на едноименния площад с проблемите на образованието се занимават лекари, по темата национална сигурност са компетентни земеделци, здравеопазването е поверено на юристи, правото е поверено на инженери. А от енергетика разбира всеки трети, като останалите двама също не са против да изказват експертно мнение и се сърдят, ако то не се чува.

Въобще институционалният капацитет на Народното събрание би трябвало да се измерва не по това колко закона е приело или поправило, а до какви качествени промени в конкретната област са довели. Как са подобрили функционирането на дадена система, как са се отразили на живота на обикновения гражданин. Иначе си е преливане от пусто в празно. Ненужно като парламентарен контрол, на който министрите не се явяват. Като пленарна зала без кворум.

Но като че ли избирателите отдавна са разбрали тези дребни подробности от парламентарния пейзаж. И затова авторитетът на българските законотворци е съпоставим със средномесечните температури през февруари.