На фона на провелата се преди дни среща в Техеран между Путин, Ердоган и Раиси, където бяха затегнати авторитарните редици, Западът е изправен пред най-голямата си дилема за 21-ви век. Това казва в интервю за списание Atlantico военният експерт и преподавател в Парижкия институт за политически изследвания Гийом Лаган.

Atlantico: Преди дни в Техеран се проведе среща на върха между Путин, Ердоган и Ибрахим Раиси. Тя олицетворява, по някакъв начин, съюза на авторитарните режими. Изправен пред това, трябва ли Западът да се примири с един многополюсен, но и многомоделен свят - както политически, така и икономически - или да се бори за налагане на своето военно, икономическо и цивилизационно господство?

Гийом Лаган: Тази среща на върха е нова проява на сближаването между авторитарна Русия, теократичен Иран и Турция, която при мандата на Ердоган премина от желание за демократични реформи към форма на неоосмански авторитаризъм (въпреки че от трите режима тя запазва най-много свобода). Тази конфигурация вече беше открита на сирийски терен. Спомняме си по-специално процеса от Астана, който позволи диалог между трите страни под егидата на Казахстан и като че ли изключи западняците. Отвъд тези три сили, очевидно стои въпросът за руско-китайската ос, която се разглежда като форма на съюз, който открито оспорва западното лидерство от края на Студената война. Китай и Русия, ревизионистки сили, искат да предизвикат международната система, доминирана от Запада. Изправен пред тази ситуация, Западът може само да вземе под внимание тази нова реалност, но не е задължително да реши да го направи, а напротив, трябва да се стреми да утвърди своите ценности и може би да върне определени противници обратно в своя лагер. Може да се мисли по-специално за Турция, която има много двусмислена роля. Хем е канена на този тип авторитарни срещи на върха, хем си остава член на ОИСР, НАТО и кандидат за влизане в Европейския съюз.

Atlantico: Казвате "да вземе под внимание, но не е задължително да реши да го направи". Какво означава това ? Че Западът трябва да продължи да налага своя модел?

Г. Лаган: Тази "нова" ситуация не е такава, каквато изглежда. Можем да кажем, че Западът доминира в света от края на 18 век до средата на 20 век, с появата на Съединените щати и колониалната система. Но след края на Втората световна война, появата на Третия свят, предизвикателството от Съветския блок предизвика модела, който Китай днес следва. Следователно има две възможни стратегии. Първата е да се възприеме един многополюсен свят, в който Западът ще бъде принуден да споделя власт с други сили; това по някакъв начин изразява системата на ООН: Русия и Китай имат места в Съвета за сигурност, Китай е вторият по големина финансиращ орган на ООН. Реалността на ООН - това е все по-силна тежест на развиващите се страни.

Втората стратегия, също толкова актуална, е да не се отказваме от ценностите и влиянието на Запада, защото това са ценности, които могат да бъдат от полза за човечеството като цяло. Това е причината, поради която можем в този контекст да искаме да утвърдим форма на нео-оксидентализъм, която би се състояла в обединяване на западняците в техните собствени институции. Можем да се сетим за G7, която обединява Европа, Северна Америка и Япония. Можем също така да считаме, че НАТО се превръща в политико-военен форум за сътрудничество между Запада, докато Япония и Южна Корея бяха поканени в Лисабон за последната среща на върха на организацията. Западът може също така да се стреми да върне развиващите се страни обратно към себе си, както в контекста на американо-индийската ос. Това беше възобновено от 2005 г. и с подписването на ядреното споразумение с Ню Делхи. Оста изглежда малко отслабена, тъй като Индия реши да не прилага санкции срещу Русия, но продължава да има интереси в западния алианс (икономически, дипломатически в съперничеството си с Китай и т.н.)

Atlantico: Има ли в момента Западът средства за реализирането на тази втора стратегия?

Г. Лаган: Очевидно е, че със силния икономически растеж на Китай (втори в света БВП) и развиващите се страни, относителната тежест на Запада има тенденция да намалява по икономически въпроси. По същия начин увеличаването на китайските военни средства, активността на Русия, са истински предизвикателства за Запада. Трябва обаче да останем оптимисти. Западът има значителни активи: Г-7 продължава да тежи повече от половината от световния БВП, доларът остава референтната валута за международната търговия, еврото остава важно, а повишаването на американските лихвени проценти има тенденция да отслабва развиващите се страни. По същия начин, на военно ниво, въпреки неуспеха им в Афганистан, Съединените щати остават еталон за сила и не можем да считаме, че Западът е в упадък от тази гледна точка (нека погледнем въздействието на доставките на оръжия за Украйна, които поставиха Русия в затруднение). Трябва да се добави и един "духовен" елемент. Западът също така олицетворява либералната демокрация, политическия либерализъм, човешките права. Това означава, че дори Западът да е много крехък - виждаме го чрез фалшиви новини, популизъм и т.н. - и дори авторитарните държави да играят върху нашите слабости, имаме голяма духовна сила и това е може би ключовият елемент на нашата съпротива срещу авторитарните държави. Когато Монтескьо пише "За духа на законите" за причините за величието на римляните и техния упадък, той показва, че упадъкът на империята се дължи преди всичко на изчезването на гражданския дух. Ценностите, които позволиха на Рим да се появи, когато те отслабнаха, попречиха на римляните да устоят на предизвикателствата, които им се изпречиха. По същия начин е важно Западът да поддържа тази вяра в собствените си ценности. За историка Едуард Гибън, приемането на християнството беше траурния звънец за края на Римската империя. Ще бъде ли пробуденият Запад все още Запад?

Atlantico: Какви са предимствата и недостатъците - както "морални", така и конкретни - от избора на многополюсния вариант?

Г. Лаган: Ако Западът избере многополюсен свят, то това ще има своите предимства. Съветът за сигурност на ООН може да се отвори към страни като Индия, Южна Африка, които може би биха могли да предложат по-лесен световен консенсус по определени теми. Това би дало на страните от Юга усещане за по-добра интеграция в международната система. За Запада това може да е и възможност да сподели "тежестта на белия човек", ако използваме формулировката на Киплинг. Развиващите се държави биха могли да умиротворят определени области на влияние вместо западняците.

Системата може също така да бъде по-малко стабилна, отколкото си мислим, с появата на сфери на влияние. Някои държави може да поискат да имат думата в съседните страни, както Русия изглежда мисли в Украйна. Така че умножаването на сферите на влияние може да бъде придружено от умножаване на конфликтите. Другото последствие би било, че споделяйки определени решения с други сили, Западът също би се отказал от своите ценности. Ако Западът не се мобилизира за Киев, това би било отказ и отслабване на либералната демокрация в полза на други ценности. Китай и други страни твърдяха, че "азиатските ценности" на подчинение и социален контрол, вдъхновени от конфуцианството, трябва да се противопоставят на западните ценности, основани на индивидуализма. Много развиващи се държави биха могли да се подадат на това изкушение и да искат да се борят със западния империализъм в името на собствените си ценности. Това вероятно би имало негативни последици върху идеята за универсализма.

Atlantico: А в другата конфигурация, ако Западът реши да се опита да се запази като доминираща сила?

Г. Лаган: Очевидното предимство за западняците би било да запазят влиянието си върху световните дела, да ги регулират според своите интереси и вероятно също така в интерес на местното население. През последните тридесет години либералният интервенционизъм доведе до няколко успеха, като например края на гражданските войни на Балканите - много скъпи войни за населението на бивша Югославия. Западната намеса имаше ползи, а ненамесата, например в Сирия през 2011 г., доведе до хуманитарни катастрофи: висока човешка цена, разпространение на химически оръжия и т.н. Но западният интервенционизъм има и реална цена. И на първо място това е грешката: Западът не винаги успява в своите операции (от Либия до Ирак). Това също е значителна икономическа цена, защото изисква значителни военни разходи. Следователно ангажиментът е много скъп и понякога труден за защита пред общественото мнение.

Atlantico: На фона на климатичните предизвикателства, например, ще бъде ли някой от моделите по-подходящ от друг?

Г.Лаган: Многополюсният модел очевидно би бил по-уместен, тъй като това е глобално предизвикателство, което не може да бъде посрещнато без ангажимента на бързо развиващите се страни. Въпреки това системата за справяне с това климатично предизвикателство досега беше преобладаващо ориентирана към Запада. В Протокола от Киото от 1997 г. западняците трябваше да направят жертвите и усилията сами за намаляване на парниковите газове. Развиващите се държави не бяха загрижени в името на "диференцираната отговорност", поета от ООН през 1970 г. Оттогава Китай се превърна във водещ световен замърсител и не можем да решим проблема без ангажимента на южните страни. Това е смисълът на Парижкото споразумение от 2015 г., но реалността е, че то създаде много малко ограничения за страните от Юга и именно страните от Севера продължават да поемат най-амбициозните ангажименти, особено Европейският съюз. Западът трябва да може да наложи на други държави жертви, които те не са склонни да направят, за да се отговори на предизвикателството.