Вече месец и половина Русия успява да задържи вниманието на международната общност върху себе си. Първоначалният замисъл на Кремъл изглеждаше доста обикновен и лесен за разбиране. Путин и неговото обкръжение бяха решили да опитат предизвикването на преговори със САЩ от позицията на силата. Единствено това може да обясни разполагането на сухопътни сили близо до украинската граница и бързо след това публикуване на ултимативен документ, включващ императивни изисквания, които задължително трябва да бъдат приети.

Украйна се оказа много значима точка на световната географска карта след края на Студената война. Напълно логично е обстоятелството, че през последните години с нея се ангажираха не се само Съединените щати, но и целия демократичен свят. Този ангажимент се засили и задълбочи по особен начин след 2014 г., когато се случи руската окупация на Крим, а Донбас беше превърнат в територия, която е в състояние на непрекъснати военни действия. Именно оформянето на Украйна като много важна геополитическа точка създаде условията за Русия да демонстрира сила на нейна територия преди 8 години и около нейните граници сега. Геополитическият статут на Украйна определено представлява неудобство за Русия (в този й вид, под управлението на Путин), но също така благодарение на това руската страна има възможността да демонстрира поведение на значим геополитически фактор и ако й бъде отказано внимание, съизмеримо с тази претенция, тя да успява да си го набави чрез съсредоточаване на военен флот в Черно море, прехвърляне на войски от вътрешността на страната близо до територията на Украйна и провеждане на учения в Беларус.

Русия може да присъства в Близкия изток, може да поддържа определено сътрудничество със страни като Венецуела или Куба, може дори да е желан партньор на страни членки на ЕС, напр. Унгария, но всичко това няма как да й осигури нещо повече от статут на суровинен доставчик с регионална значимост. Дори сътрудничеството й с Китай, на което Путин демонстрира, че стабилно ще залага оттук нататък, няма потенциала да я изведе на по-високо равнище, към каквото руският президент се е прицелил или поне се опитва да създаде такова усещане у своите симпатизанти сред руснаците и останалите народи от състава на федерацията.

За да бъдеш истински геополитически фактор в нашето съвремие са ти необходими множество елементи, които трябва да бъдат обединени в една обща система, която да гарантира тяхното ефективно управление. Един от въпросните елементи е наличието на подготвена и добре оборудвана армия, но това далеч не е достатъчно. Останалите елементи са свързани с развитието на модерна икономика, базирана на високите технологии и съюзници както в икономическия, така и в отбранителния смисъл на това понятие. Разбира се, понякога е възможно да се заложи повече на един от елементите за сметка на останалите, но няма как, ако по принцип разполагаш само с един от тях, непрекъснато той да ти служи като компенсация по отношение на останалите.

За страна с добре развити дипломатически ресурси изглежда странно, че когато е решила да отправя ултимативни искания към свои конкуренти, не е опитала да сформира един определен кръг от потенциални съюзници или поне партньори, които биха взели нейната страна в условията на ескалиращо напрежение. Руската страна определено не беше водила разговори нито с Венецуела или Куба, нито с Китай преди да изкаже ултимативните си претенции към САЩ в края на миналата и началото на тази година. В хода на диалога със САЩ и НАТО стана ясно, че Венецуела винаги би помогнала на Русия срещу "лошите" американци, но конституцията й не позволява разполагане на чужди военни бази на нейната територия. В подобен стил се вмести и Иран. На среща на високо равнище в Москва стана ясно, че приятелските отношения между двете страни нямат предел, но Иран се надява на отпадане на американските санкции, наложени на страната.

Така Русия отново стигна до Китай, без да е успяла предварително да формира собствена международна мрежа. Като изключим Беларус, който се намира изцяло в руската орбита, в Кремъл не разполагат с друг съюзник, който да е напълно отдаден на руските интереси и дори да ги възприема като свои собствени. Разбира се, става дума много повече за президента Лукашенко и най-близкото му обкръжение, отколкото за белоруската общественост. При тези обстоятелства, влизайки в трайни и задълбочени отношения с Китай, Русия ще трябва да приеме ролята на малкия партньор в двустранните отношения.

Определено Китай разполага с повече от необходимите елементи да бъде геополитически фактор в сравнение с руската страна. Икономиката му е на светлинни години пред руската, военният му бюджет е пет пъти по-голям от руския. Способността на Китай да намира партньорства (макар и невинаги стратегически) е далеч по-развита от руската. Всъщност влизайки в китайска "прегръдка" руската страна засилва способността на Китай да бъде геополитически фактор, при това го прави за своя сметка. И тук възниква въпросът - ако руското сближаване с Китай по-скоро ограничава възможността на Кремъл да бъде геополитически фактор, то как това обстоятелство се съотнася спрямо агресивното отношение към Украйна, каквото трайно съществува след 2014 г., а в момента е в най-напрегната си точка, която някога е достигало?

Най-вероятно в Кремъл разглеждат Украйна като пространство, което трайно ще остане много важно на световната географска карта, а това обстоятелство би гарантирало на Русия възможността за дълъг период от време да заявява себе си като значим геополитически фактор, без значение от ролята и тежестта, която страната има в системата на международните отношения като цяло.

Географската значимост на Украйна идва от обстоятелството, че тя се намира на границата между Европа и Русия. Състоянието на Украйна е важно за интегративните процеси на континента.

Със Западните Балкани и Черноморския регион, Европа би била едно завършено цяло, а щом континентът очертае своите политико-географски граници, той вече ще може да премине към развитието и осигуряването на всички необходими елементи, които да му позволят да бъде геополитически фактор. Колкото по-дълго Украйна продължи да бъде "сива зона", т.е. да принадлежи на Европа само географски (но не и политически), толкова по-дълго Русия ще може да претендира за геополитическа значимост въз основа само и единствено на голямата си армия и военните технологии, с които разполага. Във всеки един момент, когато стопанинът в Кремъл пожелае да покаже на народа, че е равен с водещите лидери на свободния свят, той би могъл да създаде потенциална заплаха за суверенитета и териториалната цялост на Украйна и така да ги принуждава да влагат огромен дипломатически ресурс за поддържане на диалога с него с цел постигане на деескалация. Де факто това, което Русия очаква от Китай е да получи подкрепа за трайно поддържане на напрежението около границите на Украйна. По този начин дипломатическите усилия на Запада ще бъдат ориентирани основно към постигане и гарантиране на деескалация, а не към постепенното уреждане на проблемите в Украйна, което би дало възможност на страната да получи ясен път в своето икономическо и политическо интегриране в европейския континент. Европа се нуждае от Украйна, за да завърши собствената си интеграция, а Украйна се нуждае от Европа, за да бъдат премахнати всички опасности, които могат да предизвикат дезинтеграция в страната и така да застрашат нейната държавност.

Русия се поставя в геополитическа услуга в полза на Китай, а това, което получава, са дългосрочни икономически отношения с азиатската страна. Европейските страни през последните години започнаха да променят начина на получаване на енергоресурси с руски произход. Дългосрочните договори вече не са толкова популярни в Европа, за сметка на другите инструменти за търговия. Временните затруднения с осигуряването на газ и повишаването на цената му дадоха възможност на Кремъл да покаже зъби на Европа. Възможност, която Кремъл не пропусна. За Русия дългосрочните договори несъмнено са по-изгодният вариант. Така тя знае за много години напред какви количества ще продаде и на каква цена. Това й дава възможност да прави дългосрочно планиране на дейностите с държавно финансиране, а за Русия военното планиране има специално място сред приоритетите на държавата. В случая със ситуацията около Украйна, то е още по-ключово за Кремъл, тъй като възможността да се предизвиква напрежение зависи от военните възможности. Точно това е моделът, чрез който Русия се опитва да привлече Китай към украинската тема, давайки му сигнал, че задържането на Украйна в състояние на "сива зона", може да остави Русия за продължителен период от време максимално близо до Китай. Тук е много важно да се отбележи, че случаят с Тайван съвсем не е съизмерим с този на Украйна. Той не съдържа такъв геополитически потенциал, защото там става дума единствено за статута на Тайван, докато при Украйна темата далеч надхвърля тази рамка, разполагайки се цялостно върху настоящото и бъдещото развитие на Европа.

По същество сътрудничеството (каквото и да е то) между Русия и Китай не може да създаде потенциал за положителни промени за Русия от гледна точка на нейното положение в системата на международните отношения, но създава възможност за запазване на настоящото положение, което от руска гледна точка все пак е някакъв приемлив компромис. Русия желае Европа да се върне назад в развитието си от 1997 г. Това не може да се случи, защото развитието върви напред, такъв е неговият естествен ход. В този смисъл след като не можеш да върнеш развитието назад, "замразяването" на настоящото положение със сигурност е някаква утеха за теб. В общи линии това е философията, която Русия влага в своето сътрудничество с Китай, разглеждайки го като трайно и задълбочаващо се.

Европа е най-значимото геостратегическо пространство. За да си значим геополитически фактор имаш необходимост от взаимодействие, сътрудничество и съюзни отношения с ключовите центрове в Европа. Това е осъзнато от Съединените щати още по времето на Втората световна война и точно съблюдаването на тези обстоятелства бележи цялостното американско развитие в следвоенния период.

Сега чрез Украйна Русия опитва да запази някакво влияние върху Европа, но е загубила възможността за партньорски отношения с Украйна. Това, което й е останало като опция, е единствено военния потенциал, с който да ескалира напрежение, да го деескалира и като цяло да редува едното с другото. В близкото бъдеще това е най-вероятното поведение на Русия, което може да се очаква от нея. Същото може да се очаква и по отношение на партньорствата, в които страната ще влиза, (включително с Китай). Те ще се случват (пряко или косвено) съобразно руската позиция към Украйна и желанието на Кремъл тази страна да остане граница между Европа и Русия, колкото се може по-дълго, вместо да следва естествения си път на европейска интеграция, давайки своя принос към континента и получавайки необходимите й гаранции за интегрирано развитие, пазарни отношения и по-добро ниво на жизнен стандарт.