Съдът може да разреши на дете да пътува в чужбина само с единия си родител и без съгласието на другия си родител, но само за определен период от време или в определени държави. Това обяви Гражданската колегия на Върховния касационен съд в Тълкувателно решение.

Решението на ВКС е по повод противоречива практика на съдилищата по чл. 127а от Семейния кодекс след решение на Европейския съд по правата на човека по делото "Пенчеви срещу България". В европейското решение отказът на съда на разреши пътуване без съгласието на единия родител се определя като формалистична

Според върховните съдии няма как съдът да опази най-добрия интерес на детето, ако пътуването не е предвидимо във времето и пространството. Т.е. трябва да е ясно къде отива детето - конкретни държави или определяеми, например за тези от Европейския съюз, както и за какъв период ще е зад граница.

Като аргумент съдиите посочват, че пътуването може да става до място на размирици, природни бедствия или др.под.

Ако и пътуването не е ограничено във времето българската държава може да бъде лишена от всякаква възможност за контрол върху действията на родителя, комуто са предоставени родителските права. Това особено би затруднило държавата при нужда от защита интереса на детето, ако то е в държави, с които България няма сключени договори за правна помощ, които не са членки на ЕС или не са членки на Хагската конвенция от 1980 г.се посочва в решението на ВКС.

Гражданската колегия на ВКС излезе и с тълкуване на чл. 59, ал.2 от Семейния кодекс, който предвижда, че ако съпрузите не постигнат споразумение за съвместно упражняване на родителските права, съдът служебно постановява при кой от тях да живеят децата и на кого от тях се предоставя упражняването на родителските права.

Въпросът беше дали в този случай е допустимо съдът да постанови съвместно упражняване на правата и от двамата родители.

Гражданската колегия потвърждава трайната практика, че ако няма съгласие между бившите съпрузи за упражняването на правата, съдът ги възлага само на единия от тях.