Най-големият майстор на съспенса умее да опъва нервите на читателя и да дърпа струните на най-неизразимите му страхове.

Името на Кунц ни кара да очакваме трилъри със забързано темпо, от които да настръхва кожата, и в случая с „Добрият" не ни очаква разочарование.

Още от встъпителния параграф, който сякаш е слязъл от филм на Хичкок, кроткият зидар Тим Кариър, който си пие бирата в затъмнен бар някъде в Калифорния, се сблъсква с непознат, който по грешка го взема за платен убиец.

Непознатият пъха в ръката му плик с 10 000 долара и снимка на набелязаната жертва - писателка от Лагуна Бийч, след което си тръгва. Миг по-късно истинският убиец се появява и решава, че Тим е неговият клиент.

Тимоти се опитва да разсее убиеца, като твърди, че се е отказал от убийството и му предлага като компенсация получените пари с надеждата да има достатъчно време да предупреди жертвата.

Така за двамата - за Тим и злочестата писателка - започва едно шеметно надбягване с влакче на ужасите, в което техни спътници са и читателите.

Още като студент Дийн Кунц (роден 1945 г.) печели конкурс за разказ на списание „Атлантик Мънтли" и оттогава не е спрял да пише. Автор е на толкова много романи, разпръснати из толкова много жанрове, че и самият той не се наема да си състави библиографията.

Фактите говорят обаче сами за себе си: книгите му са преведени на 38 езика и до този момент са тиражирани в половин милиард екземпляра, като цифрата нараства ежегодно със 17 милиона.

Единайсет от романите му са били номер едно в най-престижния списък на бестселърите в Съединените щати - този на „Ню Йорк Таймс", при това още с излизането си с твърди корици, което го поставя сред малцината (по-точно 12 на брой) автори с подобно постижение, а четиринайсет от романите му са оглавили същата класация в категория „джобно издание".


Из „Добрият":

Когато види вода, еднодневката се плъзва по повърхността й и оставя за кратко следа, тънка като копринена паяжина. Снишила се така, тя се опазва от птиците и прилепите, които ловят плячката си по време на полет.
За човек като Тимоти Кариър, с ръст метър и деветдесет и два, тегло 95 кг, големи ръце и още по-големи крака, не беше лесно да се снишава като еднодневка над вода, но той се стараеше.
Обут в тежки работни ботуши, с характерната походка на Джон Уейн, която му се удаваше естествено и която той не можеше да промени, Тимоти влезе в бара „Фенерджията" и се отправи към вътрешния край на помещението, без да привлича внимание към себе си. Никой от тримата мъже близо до вратата, зад късата чертичка на „Г"-образния бар, не го погледна. Не го погледнаха и двойките, заели две от сепаретата.
Тимоти седна на крайния стол в сянката извън кръга на последната лампа, осветяваща тъмния като меласа махагонов бар, и въздъхна доволно. Погледнато от входната врата, той изглеждаше най-дребният човек в заведението.
Ако предната част на „Фенерджията" можеше да се сравни с платформа за управление на локомотив, неговото кътче беше фургонът. Онези, които биха избрали да седнат тук в понеделнишкото мъртвило, не биха били от приказливите.
Лиам Руни, собственикът на заведението и единственият зад бара тази вечер, напълни чаша наливна бира и я сложи пред Тим.
- Някоя вечер ще вземеш да влезеш тук с дама - каза Руни - и ще ме шокираш до смърт.
- Защо си въобразяваш, че ще доведа дама в този бардак?
- Какво друго знаеш освен този бардак?
- Моята любима закусвалня за понички.
- Хм. Ще се налапате значи с десет-двайсет понички с глазура, после ще я заведеш пред голям, скъп ресторант в Нюпорт Бийч, ще седнете на тротоара и ще зяпате как портиерите паркират луксозните коли.
Тим отпи от бирата, Руни избърса бара, макар че нямаше нужда. После Тим отбеляза:
- Ти удари шестица с Мишел. Такива като нея не се срещат днес.
- Мишел е на трийсет, също като нас. Ако такива като нея не се срещат днес, откъде се взе тя?
- И аз се питам.
- Ако искаш да си победител, трябва да си вътре в играта и да участваш в класацията - каза Руни.
- Аз съм си в класацията.
- Няма класация за сам играч, който нанизва обръчи на прът.
- Не ме мисли. Жените тичат подир мен и ми думкат на вратата.
- Да бе - възрази Руни, - само че пристигат на двойки, за да те поучават на тема Христос.
- Че какво лошо? Грижат се за душата ми. Казвал ли ти е някой, че си саркастично копеле?
- Ти си ми го казвал. Хиляди пъти. Не ми омръзва да го чувам. Ама нека да ти кажа за оня, дето беше тук преди малко. Ударили му четирийсетте, никога не се е женил, а взели, че му отрязали тестисите.
- Кой му ги отрязал?
- Докторите.
- Дай ми имената на тези доктори - каза Тим. - Не искам да попадна на някой случаен.
- Абе той бил болен от рак. Работата е, че повече не може да има деца.
- Какво му е хубавото да имаш деца, когато светът не е със света?
Руни приличаше на мечтаещ за черен пояс запалянко, който, макар да не беше взел нито един урок по карате, се беше опитал да счупи не една или две бетонни плочи с главата си. Очите му обаче бяха два сини прозореца, излъчващи топло сияние, и сърцето му беше добро.