Тамара Гудуин е родена в богато семейство, в къща палат и никога не се е замисляла за утрешния ден. Но внезапно баща ѝ умира и животът на Тамара и майка ѝ се преобръща. Наследили само дългове, те са принудени да отидат при роднини. Сгушена до замъка Килсейни, тяхната портиерска къщичка е свят, коренно различен от начина на живот, с който е свикнала Тамара. Майка ѝ се е затворила в скръбта си и девойката, останала самотна, копнее да се върне в Дъблин.

Когато край Килсейни минава пътуваща библиотека, Тамара е заинтригувана. Погледът ѝ попада върху голяма книга с кожена подвързия, заключена с катинар. С малко помощ Тамара успява да я отвори и онова, което прочита между страниците, разтърсва света ѝ из основи. Книгата се оказва дневник на бъдещето, който по магически и увлекателен начин ѝ разкрива тайните от миналото на семейството и без да я предпазва от грешките на настоящето, ѝ показва, че понякога е необходимо да видим утрешния ден, за да разберем днешния.

Откъс:

Казват, че една история изгубва по нещо с всяко разказване. Ако това е така, то тази история не е изгубила нищо, защото се разказва за първи път.
Тази история е такава, че ще накара някои хора да забравят недоверието си. Ако аз не бях аз и това не се случваше на мен, и аз щях да бъда сред тях.
Мнозина обаче ще повярват лесно, защото тяхното съзнание е отворено; отключено от онзи ключ, който кара хората да вярват. Тези хора или са родени така, или като бебета, когато съзнанието им е като малка цветна пъпка, се радват на грижи, докато листенцата им се отварят бавно и се подготвят да бъдат хранени от самата природа на живота. Докато дъждът вали и слънцето грее, те растат и растат, и растат; с така отворено съзнание, те живеят своя живот, като разбират и приемат, виждат светлина там, където цари мрак, виждат възможност в задънените улици, усещат вкуса на победата, когато другите плюят горчилката на поражението, съмняват се, когато другите приемат нещо. Просто не са така обръгнали, не са така цинични. Не са така склонни да се предадат. Съзнанието на някои хора се отваря по-късно в живота, след трагедия или триумф. И двете могат да послужат като ключа, който ще отключи капака на всезнаещата кутия, за да приемат неизвестното, да кажат сбогом на прагматизма и праволинейността.
Но има и такива, чието съзнание е просто букет от стъбла, които напъпват с усвояването на нова информация - нова пъпка за всеки нов факт, - но тези пъпки никога не се разтварят, никога не разцъфват. Това са хората на главните букви и точките, но никога на въпросителните и многоточията...
Моите родители бяха точно от този тип хора. От всезнаещите. От типа „ако не го пише в някоя книга и не съм го чувал преди, това е абсурд". Праволинейни мислители с глави, пълни с пъпки в най-прекрасни цветове, съвършено подкастрени и сладко ухаещи, но пъпки, които никога не се отваряха, никога не ставаха толкова леки и фини, че да танцуват на вятъра; изправени и стегнати, съвсем обикновени, те си оставаха пъпки, докато умрат.
Е, майка ми не е умряла.
Още не. Не и в медицинския смисъл на думата, но макар че не е умряла, не може да се каже, че живее. Тя е като ходещ труп, който измънква нещо от време на време, сякаш за да провери дали е жив. Отдалече човек би помислил, че е добре. Но отблизо се вижда, че яркорозовото червило е леко неравно, че очите й са уморени и бездушни, като къща в студиото на някое телевизионно шоу - само фасада, а зад нея нищо. Движи се из къщата, минавайки от стая в стая, облечена в халат със свободно полюшващи се широки ръкави, сякаш е южняшка красавица в имение от „Отнесени от вихъра", която се тревожи за това, че ще се тревожи за всичко утре. Въпреки че се носи грациозно като лебед между стаите, тя рита яростно под повърхността, мята се, опитвайки се да задържи главата си над водата, и от време на време ни показва паникьосана усмивка, за да ни даде да разберем, че все още е тук, макар че това не ни убеждава.
Ох, не я виня. Сигурно е страхотен лукс да изчезнеш като нея и да оставиш другите да оправят бъркотията и да спасят останките от живота.
Още не съм ви казала нищо, вероятно сте много объркани.
Казвам се Тамара Гудуин. Гудуин - добра печалба. Една от тези ужасни фрази, които ненавиждам. Или е печалба, или не е. Като „лоша загуба", „горещо слънце" или „много мъртъв". Две думи, ненужно събрани заедно, за да кажат нещо, което може да се каже само с втората. Понякога, когато казвам името си на хората, изпускам едната сричка: Тамара Гуд, в което има известна ирония, защото никога не съм била „добра", или Тамара Уин, което подигравателно предполага късмет, какъвто просто нямам.
На шестнайсет години съм или поне така ми казват. Сега се съмнявам във възрастта си, защото се чувствам на два пъти по толкова. На четиринайсет се чувствах четиринайсетгодишна. Държах се като единайсетгодишна и исках да съм на осемнайсет. Но през последните няколко месеца остарях с няколко години. Възможно ли е това? Затворените пъпки ще поклатят глава за не, онези с отворено съзнание ще кажат може би. Ще кажат, че всичко е възможно. Да, ама не. Не всичко е възможно.
Не е възможно да съживя баща си. Опитах се, когато го намерих да лежи мъртъв на пода в офиса си - много мъртъв наистина - с посиняло лице, празна опаковка от хапчета до него и празна бутилка от уиски на бюрото. Не знаех какво правя, но притиснах устните си до неговите въпреки всичко и взех да натискам гърдите му яростно. Това не помогна.
Не помогна и това, че майка ми се хвърли върху ковчега му на гробищата по време на погребението и взе да вие и да драска лакираното дърво, докато го спускаха в земята, която, между другото, беше доста снизходително покрита с изкуствена зелена трева, сякаш целяща да ни залъже, че не го спускаха в червивата пръст за вечни времена. Въпреки че се възхищавам на мама за опита, сривът й и на гроба не го върна.
Не успяха да го върнат и безкрайните истории за него, споделени на приема след това, по време на конкурса за разказ на тема „Кой познава Джордж най-добре", където приятели и близки се държаха като в телевизионно състезание, готови да скочат с: „Мислите, че това е смешно, чакайте да чуете това...", „Веднъж Джордж и аз...", „Няма да забравя, когато Джордж каза..." Всички бяха толкова нетърпеливи, че накрая започнаха да говорят един през друг и да леят сълзи и червено вино върху новия персийски килим на мама. Стараеха се много, личеше си, и в известен смисъл той почти беше в стаята, но историите им не го върнаха.