Ким Тхуи е дъщеря на онези „корабни хора", които напускат ада на родния си Виетнам, за да се приютят в страна, която би пожелала да ги приеме, в случая Квебек. Потокът на живота я води от прекрасната къща в Сайгон, откъдето заможното и́ семейство е прогонено от настанилите се северновиетнамци, през вонящия малайзийски бежански лагер до гостоприемното убежище в северноамериканската страна.

Потокът на мисълта и́ се излива в кратки глави, като началото на всяка подхваща края на предишната. Хората, които среща по пътя си, ситуациите, в които из- пада, и трагични, и смешни, и нелепи, и разтърсващи, семейството и́ с многобройните лели и чичовци, кой от кой по-колоритен, мъжете в живота и́, синовете и́, единият от които е аутист, огромната майчина любов, обичта към родната страна, където са и́ пели люлчини песни, благодарността към приелата я страна, която „престава да е географско място и се превръща в люлчина песен" - всичко това е описано с топлина, усет за детайла и фино чувство за хумор, за да се роди един текст, изпълнен с драма и поезия.

Откъс:

Казвам се Нгиен Ан Тụн, а майка ми е Нгиен Ан Тин. Точката под „и"-то е единственото, което ме отличава, откроява, отделя от нея. Името ми е просто вариант на нейното, включително и по смисъл. На виетнамски нейното означава „мирно обкръжение", а моето - „мирна вътрешност". Давайки ми го, тя обявила намерението си да ме превърне в своя следа, в продължение на своята история.
Голямата История, тази на Виетнам, осуети плановете на майка ми. Преди трийсет години, докато прекосявахме Сиамския залив, тя хвърли ударенията и точките в морето. Лиши имената ни от смисъла им и ги сведе до причудливи чуждестранни звуци във френския език. И най-вече, когато станах на десет години, прекрати ролята ми на естествено продължение на майка ми.

Благодарение на  изгнанието децата ми никога не са били мое продължение, нито продължение на историята ми. Те се казват Паскал и Анри и не приличат на мен. Косите им са светли, кожата бяла, а миглите гъсти. Не изпитах естественото майчинско чувство, което очаквах да ме завладее, докато ги кърмех посред нощ, в три часа. Майчинският ми инстинкт се прояви много по-късно, по време на белите нощи, в кръговрата от мръсни пелени, безпричинни усмивки, внезапни изблици на радост. Едва тогава разбрах обичта на майката, седнала срещу мен в трюма на кораба, гушнала бебето си, чиято крастава глава бе покрита с вонящи струпеи. Тази картина стоя пред очите ми с дни, а може би и с нощи. В трюма, където една малка крушка, увиснала на закачена за ръждив пирон връв, пръскаше слаба светлина, денят не се различаваше от нощта. Постоянното осветление ни предпазваше от безкрая на морето и небето около
нас. Пътуващите на палубата ни уведомяваха, че морската синева се е сляла с небесната. Така че ние не знаехме дали се издигаме към небето, или потъваме в морските дълбини. В лоното на кораба раят и адът се бяха вкопчили един в друг. Раят
обещаваше ново начало, ново бъдеще, нова история. Адът пък излагаше на показ страховете ни: страха от пирати, от гладна смърт, страха да не се отровим с бисквитите, напоени с машинно масло, страха, че водата няма да ни стигне, че няма да можем да се съвземем, че ще трябва да уринираме в червеното гърне, предаващо се от ръка на ръка,
че краставата глава на детето е заразна, че никога повече не ще стъпим на твърда земя, нито ще видим лицата на родителите ни, седнали някъде в полумрака сред тази многолюдна тълпа.