Добре дошли вдругиден. В Ню Йорк на много близкото бъдеще, така, както го вижда Гари Щейнгарт, доларът се изчислява спрямо китайския юан, а Лени Абрамов - мъж на средна възраст със сравнително добра кредитоспособност, но с изключително нисък и обществено достъпен рейтинг на своя сексапил, е влюбен в младата Юнис Парк. Като повечето клиенти на своя работодател - отдел „Следчовешки услуги" на могъщата корпорация „Щаатлинг-Уапачунг", - Лени иска да живее вечно, но най-вече копнее да обича Юнис. И за известно време успява въпреки традиционните затруднения, дължащи се на възрастовата им разлика, етническия произход и нововъзникналите пречки, породени от съвременната им култура. Както можем да очакваме от сатирик, прочул се с „Абсурдистан" и „Дневникът на една руска дебютантка", и новият му роман „Супертъжна истинска любовна история" изобилства със смешни ситуации до мига, в който сатирата стига до каменистото дъно и историята се превръща в едно - вече без кавички - тъжно, истинско и съвсем любовно повествование.

Откъс:

Мили мой дневнико,
Днес взех важно решение: никога няма да умра.
Други ще мрат около мен. Ще бъдат сведени до нула. От личността им нищо няма да остане. Ключът на лампата ще е щракнал. Лъскави мраморни надгробни плочи ще бележат техния живот и целокупност с фалшиви общи приказки („звездата й грееше ярко", „вечно незабравимият", „любителят на джаза"), после я ще ги отнесе крайбрежно наводнение, я ще ги разкъса някой генно модифициран бъдещ пуяк.
Не ги слушайте, като ви разправят, че животът бил пътешествие. За да е пътешествие, едно пътешествие трябва да има крайна цел. Като взема шеста линия на метрото да се видя със социалната служителка - на това му викам пътешествие. Когато умолявам пилота на тая тресяща се над Атлантика бракма на „Юнайтед Континентъл Делтамерикан" да обърне и да поеме курс обратно към Рим и към измамните прегръдки на Юнис Парк - на това му викам пътешествие.
Ама чакай. Има и друго, нали? Имало и наследственост. Не сме умирали, понеже потомците ни живеели и след нас! Ритуалното предаване на ДНК, мамините масури, долната бърна на дядо, „децата са нашето бъдеще". Последното е цитат от „Най-великата обич" на поп дивата на 1980-те години Уитни Хюстън - деветото парче от едноименния й първи албум.
Глупости на квадрат. Бъдещето принадлежи на децата само в най-тесния, най-преходния смисъл на думата. Тяхно е дотогава, докато не измрат и те. Следващата строфа от песента: „Предайте им знанията си и ги оставете те да водят" - призовава възрастния човек да се откаже от своето аз в името на бъдещите поколения. Като кажеш: „Живея за децата си", все едно признаваш, че скоро ще умреш и животът ти на практика вече е приключил. По-точно би било да се каже: „Умирам постепенно за децата си."
А какви по-точно са децата ни? Свежи и пролетни в своята младост; непознаващи смъртта; мятат като Юнис Парк алабастрови нозе из високата трева - сърнета, сладки сърнета, грейнали в замечтаната си пъргавост, слели се в едно с привидно простото естество на заобикалящия ги свят. И после, след има-няма век, гледаш как бедна гледачка мексиканка им бърше лигите в някой приют в Аризона.