Диференцираната интеграция - най-реалистичният вариант за ЕС

За сценариите за развитие на ЕС пред News.bg проф. д-р Ингрид Шикова, един от основателите на специалност "Европеистика" в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Проф. Шикова, защо се стигна до Бялата книга на Юнкер, месец преди честването на 60-годишнината от подписването на Римските договори за създаването на общността?
Бялата книга е отдавна очакван документ. Още след референдума във Великобритания започна период на размисъл и на дискусии за това, как ще изглежда ЕС след напускането на Великобритания. Знаете, че Великобритания беше малко по-особена държава като член на ЕС. Имаше особено мнение по редица въпроси, поради което и оставащите 27 страни започнаха тази дискусия. Една първа стъпка беше Европейският съвет в Братислава през септември. След това февруари се състоя среща в Малта, която в момента председателства съвета. Очакваше се с голямо нетърпение и мнението на Европейската комисия. В края на този месец на 25-ти март, ще се съберат държавните и правителствени ръководители в Рим - от една страна, за да честват тази 60-годишнина от подписването на Римските договори и освен това да очертаят бъдещия път на ЕС. Тази книга е очаквана и дори изданието "Euractiv" подобно на папското възклицание написа: "Имаме документ", който ни дава възможност за дискусии.

Все повече се очертава един вариант след срещата във Версай, а именно Европа на две скорости. Доколко ефективен би бил той?
Най-напред ще започна с това, че не е съвсем правилно да бъде наричана Европа на две скорости. Ако ще употребяваме думата скорост, то Европа е на много скорости. Дори и в момента тя е на различни скорости. Имаме най-различни конфигурации. В своята нова книга "Последният шанс за Европа" Ги Ферхофщад от Европейския парламент е очертал 12 съюза на европейско ниво - Шенгенско пространство, Банков съюз, Петентен съюз и др., в които не участват всички държави. Тази разпокъсаност на интеграцията до известна степен съществува и сега. Дори, не е съвсем правилно да използваме и многоскоростна Европа. Когато говорим за Европа на различни скорости, си представяме една посока, по която всички вървим. Някои карат по-бързо, а други малко по-бавно, но всички вървят в една посока. В момента ситуацията не е такава. Не всички искат да вървят в една посока. По-скоро си представям едно ядро и едни свободни електрони около него.

Нека погледнем икономическия и паричен съюз - всички ли искат да участват в него? Дания иска ли? Не иска, ние може би искаме. Тоест виждате, че няма една посока, в която всички да вървят. Аз дори престанах да я наричам Европа на различни скорости. Мисля, че едно по-правилно определение би било, Европа на различните групи, каквито са Вишеградските страни, например. Във Версай видяхме как се събраха големите държави членки. Те също имат свои виждания за бъдещето на Европейския съюз. Ние с Румъния също ще обсъждаме тези въпроси. Ситуацията тепърва ще се обсъжда. До края на годината трябва да има визия за това как ще върви Европейският съюз и как ще се движат страните.

Според мен важното е, не само да казваме, ние не искаме Европа на много скорости, а да ни е ясно, как да не останем в най-изоставащата скорост или както често се казва в периферията. Това е основното, към което трябва да се стремим като страна член на ЕС.

Каква би следвало да е ролята на единствената пряко избирана институция в Европейския съюз - Европейският парламент?
Европейският парламент има важна роля. С всеки следващ договор ролята на Европейския парламент се увеличаваше. Особено след приемането и влизането в сила на Лисабонския договор, наистина Европейският парламент придоби мускули и стана много важна институция. Между другото, ЕП също прие три резолюции за бъдещето на ЕС. Само че, те минаха по-незабелязано в сравнение с този документ на ЕК. В тях има различни предложения, сред които това на Елмар Брок, на Ги Ферхофщад, в които се говори за създаване на финансов министър на еврозоната, за европейско правителство на еврозоната, за отделен бюджет. В момента се въртят всякакви възможности, но в края на краищата всички държави членки ще трябва да изберат, как искат да продължават. Вярно е, че за сега се очертава най-вероятен този трети вариант, при който всеки се движи с такава скорост, каквато би искал. Според мен той е и най-реалистичен. Разбира се, аз бих предпочела да е последният вариант, при който всички сме за повече Европа, но по мое мнение, той се очертава като труден за изпълнение.

Много по-вероятно е наистина да се отиде към варианта, при който някои от държавите решават да правят повече интеграция. Честно казано никой не може да ги спре, а и не бива. Всичко зависи, как ще бъде организирана тази интеграция, наречена диференцирана. Тези страни, които ще тръгнат напред, които примерно ще решат да правят по-близък съюз в политиката за отбраната или дори в политиката за научните изследвания, как ще бъдат организирани, как ще става проникването на други държави след това. Дали това ще става сравнително лесно, ако някоя държава пожелае по-късно да се присъедини или ще става по-трудно.

Според мен, за да се осъществи тази диференцирана интеграция, трябва да има три основни предпоставки, които да съществуват заедно. Първо да има държави членки, които искат да вървят към по-близка интеграция. Второ да има политики, които ако се осъществяват на европейско равнище, да дават по-добри резултати. Тоест - да засилят капацитета на ЕС да решава проблеми. Ако знаем, че отбранителната политика ще се решава по-добре на европейско ниво - ето една сфера, в която можем да вървим напред. Трето да знаем метода или модела, по който ще се осъществява тази диференцирана интеграция. Дали това ще става от сегашните институции, дали от отделни. Другото, което е важно, е държавите да не се капсулират в едно ядро и свободните електрони да не могат да проникнат. Най-добре би било те наистина да са "авангард" - както ги нарича и Жак Делор. Тоест те да дърпат останалите. Да могат да привличат останалите, ако наистина резултатите от това, което правят, са добри и привлекателни. Така и другите ще си кажат, нека и ние се присъединим към тях. Следващо условие е тези страни, които са авангард, да се опитат да съдействат и да помогнат на останалите, да са солидарни с тях. В момента в ЕС има различни страни. Бедни - богати, малки - големи, тоест доста хетерогенен е ЕС, но освен това има страни, които искат повече интеграция, има такива, които не искат. Има страни, които могат, има страни, които искат, но не могат. Всичко това трябва да стигне до такова развитие, че наистина авангардът да привлича с резултати и солидарност. Това са основните неща, които биха направили тази диференцирана интеграция полезна за целия ЕС.

Какъв дебат очаквате у нас и каква следва да бъде българската позиция?
Аз се радвам, че има дебат, има интерес у медиите, защото европейската тема никога не е била особено привлекателна. Обикновено тя се приема като нещо скучно, ако няма скандали или някакви новини. Приема се само като структурни фондове, което в никакъв случай не е същността на ЕС.

Най-после и в България имаме начало на интерес и на дискусия по въпроса каква Европа искаме, какъв Европейски съюз искаме. Преди да се присъединим, сякаш пропуснахме този дебат. Може би в еуфорията да станем членове на ЕС, малко се говореше за това. Сега е хубаво, че тази дискусия я има. Второ забелязвам, че и политиците започнаха да се произнасят по тази тема. Това е добре. Дори би било още по-добре, ако ние избирателите използваме възможността по време на предизборната кампания да попитаме тези, които иска да бъдат избрани, за да ръководят държавата, те как виждат бъдещето на България в ЕС? Как виждат самия Европейски съюз? От тези пет сценария, които е предложила комисията, те за кой сценарий ще се борят? Как ще направят така, че България наистина да бъде в най-подходящото място в Европа? Като избирател бих искала да чуя това. Засега чувам повече чисто политически от типа на това - България не трябва да остава в задния двор на Европа, България не иска Европа на много скорости.

Добре. Ние не искаме Европа на много скорости, не искаме да сме в задния двор, ама какво ще направим, за да не сме там? Според мен една от най-важните предпоставки, за да се придвижваме напред и да бъдем в първата група, е да ни имат доверие. За да ни имат доверие, ние трябва да имаме добра съдебна система, правова държава, което е важно за това каква държава ще бъде България. Ако сме станали членове на ЕС - това не е цел. Това е средство. Целта на нашата държава е да стане модерна, с висок стандарт на живот и хората да живеят добре. Това е основната цел. Тогава много лесно ще бъдем в ядрото или авангарда. Сега наближава нашето председателство. Ние поемаме огромна отговорност. Въпреки, че до края на годината ще текат дискусии за бъдещето, цялата 2018 година ще бъде много интензивна в това отношение. Очаква се през 2019 г., когато дойдат изборите за ЕП, да има ясно виждане за това, къде отива ЕС. Нали знаете, когато си правите къща, най-напред си каните архитект, той ви дава визията на къщата и след това трябва да дойде строителен инженер, който да каже, как ще върви самият строеж. Ето нещо такова трябва и на ЕС. Сега обсъждаме как да изглежда къщата. След това, трябва да кажем как ще я строим. Затова България ще има много сериозна роля. Досега съм казвала, че това ротационно председателство за нас е матурата след 11 години членство. Сега вече съм преминала на следващата фаза - не е матура. Това е държавен изпит след университет, който изисква много по-сериозни умения. Така че, наистина ние имаме възможност да играем съществена роля в тази дискусия. Аз много бих се радвала, ако и медиите са по-ангажирани и се дава по-голяма трибуна за тях.