В нощта на 18 срещу 19 май 1934 г. светкавично и безкръвно политическата обстановка в България е напълно променена.
Цар Борис, фигура, която за 15 години на трона остава настрана от политическата надпревара, няма общо със случващото се тази нощ.

Много ловко обаче, само за няколко месеца, той започва бавно, но сигурно да налага свой личен режим на управление.

Политическата криза
България посреща 1934 г. в политическа криза. В същото време е сред малкото държави в Европа и единствена на Балканите, управлявана от традиционните политически партии.

Народният блок обаче не съумяват да се справят с тежкото положение в страната. За по-малко от три години Никола Мушанов съставя три правителства.

Вместо засилване на позициите си след спечелените през юни 1931 г. парламентарни избори радикалите, земеделците врабчари и националлибералите, съставящи правителството /заедно с демократите, които запазват целостта си/ са вътрешно разединени и от тях се отцепват нови групи. Едновременно с това всяка партия иска властта за себе си.

От 14 май 1934 г. кабинетът отново е в оставка и Мушанов е натоварен със съставянето на нов. 

Апетити към властта
Междувременно Народното социално движение отправя поглед към властта. Лидерът му проф. Александър Цанков замисля поход към София, подобно на Мусолини. И може би, ако не бяха го изпреварили само с два дни /на 21 май е конгресът на движението/, сценарият щеше да бъде реализиран. 

Военният съюз също замисля сваляне на правителството. Това решение е взето още през есента на 1933 г. Извършена е широка организаторска дейност в армията. 

И този път военните се нуждаят от политическо лице, което да поеме властта и като най-подходящо избират кръгът „Звено". 

От 1934 г. начело на кръга стои Кимон Георгиев, човек с връзки във Военния съюз и опит с преврата от юни 1923 г. Той е предупреден още през април да бъде в готовност да поеме властта. 

По-бързият печели
Очаква се в 2,40 часа на 19 май превратът да започне. Още преди определения час обаче полицейските участъци са превзети, до 3 часа са овладени основните комуникационни възли, властта в провинцията също. 

Липсва каквато и да е съпротива. Логично. Правителството е в оставка. Партиите са разединени.   

Докато всички спят, царят чака. Запознат със случващото се, в ранните часове той посреща Кимон Георгиев, определен от военните за министър-председател и ръководителя на Съюза ген. Пенчо Златев. 

Тръгнали с нагласата да поставят царя на колене /подготвена е и абдикацията му, в случай че не узакони новия кабинет/, посетители остават смутени от посрещането. Владетелят ги очаква в пълна офицерска униформа и категорична позиция. 

Царят не е склонен да прави компромиси. Той отказва да подпише представените му указни. Съгласява се да разпусне НС и назначи новото правителство след като сутринта Мушанов му върне връчения дни по-рано мандат. Така и става. 

Новата власт 
Идеите на „звенарите" са повлияни от новия ред в нацистка Германия и фашистка Италия. Извършен е прецедент в новата политическа история на България - партийният живот е напълно забранен.

Търновската конституция е отменена, а Народното събрание е разпуснато. Кабинетът управлява чрез постановления и декрети, които имат силата на закон. Всички политически партии и организации са забранени, а имуществото им конфискувано.

Новата власт извършва и мащабна административна реформа, като местното самоуправление е ликвидирано и става подвластно на централната власт. 

Държавата се намесва и в икономиката, като въвежда монопол в някои сфери, без да забранява частната собственост.

Най-важните стъпки във външната политика на деветнадесетомайците е опитът за сближение с Франция, подобряване на отношенията с Югославия /ВМРО, която създава най-силно напрежение между двете държави вече е забранена/, установяване на дипломатически отношения със Съветския съюз.

Царят поема нещата в свои ръце
Политическите партии нямат капацитет да се противопоставят на управляващите. Царят обаче излиза от ролята си на стоящия настрана монарх.

Той се възползва от напрежението сред деветнадесетомайците - военните, които искат да заемат стратегическо място в управлението и звенарите, които се възприемат за единствена законна власт.

Царят постепенно успява да изолира Дамян Велче и другите антимонархисти в Съюза.

През януари 1935 г. кабинетът на Кимон Георгиев е заменен от правителство на ген. Пенчо Златев, който обявява, че ще продължи делото на деветнадесетомайците, но същевременно конституционномонархическият принцип ще бъде основа на бъдещата държавна уредба. На практика, това е невъзможно.

Краят на управлението на Военния съюз идва само три месеца по-късно. Новото правителство на Андрей Тошев вече е предано единствено на царя и по-голямата част от идеите за радикално преустройство на държавата са изоставени.

Опасността от налагане на тоталитарна власт в България е избегната. Царят обаче не връща страната към парламентарния режим. От този момент насетне той става централна фигура в политическия живот на страната. Това не се променя до края на живота му през 1943 г.