През 2004 г. американският икономист Джеръми Рифкин написа бест селъра "Европейската мечта", в която заяви, че 21 век ще принадлежи на Европа - и дори ще зависи от нея. Според Рифкин, Европа, обединена от идеята за "единство в многообразието", би била най-ефективният отговор на глобализацията. Европа трябваше да представлява ново "глобално осъзнаване" и "свобода от робството на материализма", което ще бъде "заменено от съпричастност".

Всички знаем какво се получи. Материалистичните Съединени щати, които Рифкин очакваше да бъдат засенчени от Европа, успяха по-добре да устоят на финансовата криза, пише за Project Syndicate Славомир Сираковски.

Брекзит, кризите в Гърция и Каталуния и имплозията на либералната демокрация в Централна и Източна Европа подчертаха недостатъците на единството в многообразието. Враждебната реакция на европейските общества към вълната от мигранти, бягащи от войни и глад, показа, че съпричастността не е успяла да преодолее материализма.

Сгреши не Европа, а Рифкин. Европа не беше и не е обвързана с успеха. В действителност, в края на 2019 г., Европейският съюз изглежда безпомощен и се примири с оглед на най-важните си предизвикателства: завършване на икономическата и политическа интеграция на блока, създаване на обща отбранителна политика и дори запазване на основните стандарти за върховенството на закона.

Правителството на Полша, например, отговаря на решение на Съда на ЕС относно нарушенията на съдебната независимост чрез въвеждане на законодателство, което ще позволи на съдиите на страната да бъдат отстранени за критикуване на нарушения на полската конституция. Когато лидерите на управляващата от Полша партия Право и справедливост (PiS) заявяват, че "тази каста трябва да бъде дисциплинирана", какво може да направи ЕС?

Анализът на Рифкин не се фокусира много върху Китай, чието появяване като глобален лидер измества не САЩ, а Европа. Китай сега е най-големият износител в света и като най-големият производител на електрически автомобили скоро може да изпревари Германия, за да стане световен лидер в автомобилната индустрия. Позицията на Америка като водеща световна военна, финансова и иновационна сила засега не е застрашена. САЩ издържаха на предишни предизвикателства от Германия и Япония във всяка от тези области и е много вероятно да устоят и на конкурентната заплаха на Китай. Но Европа много вероятно няма да успее.

Всъщност ставаме свидетели на голямо преобръщане на ролите между Европа и Китай в сравнение с 19 век. За Китай 1800-те бяха "епохата на унижението", период, в който е него се инфилтрираха Френската, Британската и Германската империи, както и Русия, и САЩ. Тези чуждестранни сили налагат унизителни търговски договори, подчиняват и експлоатират икономически Китай и го контролират политически.

Днес ЕС все повече прилича на Китай от 19 век: все още богата империя, която не може да бъде окупирана от други, но е достатъчно слаба, за да бъде инфилтрирана и експлоатирана. Междувременно Китай пое предишната роля на Европа, като нейните компании и инвеститори все повече навлизат в европейската икономика и разширяват своето влияние.

Китайските инвеститори купуват най-добрите европейски фабрики (включително перлата на немската роботика, KUKA) и най-големите пристанища (включително Дуйсбург в Германия, най-голямото вътрешно пристанище в света и Пирея в Гърция). Те подписват неравностойни икономически споразумения и постепенно завладяват ЕС, започвайки от най-слабите връзки, а именно Източна и Южна Европа - и по-специално Унгария, Гърция и Португалия.

По-лошото е, че няма реакция от Брюксел. Има един неустойчив и рахитичен план за изграждане на европейски индустриални "шампиони", но той е блокиран от страха от нарушаване на правилата на ЕС в областта на конкуренцията. ЕС не знае какво да прави, включително с изгражданата от китайските компании 5G инфраструктура.

Освен това мълчанието на европейските лидери по въпросите за правата на човека е умопомрачително. Докато гражданите на Хонконг протестират, а Конгресът на САЩ приема законодателство, заплашващо с евентуални санкции срещу китайските и хонконгските служители за нарушения на правата на човека, Европа се насилва и "призовава двете страни да се въздържат от агресия".

Европа може да бъде само страничен наблюдател, тъй като няма аргументи да направи каквото и да било. Трансатлантическото единство изчезва и на негово място не се появява нищо ново. Дори сътрудничеството между европейските разузнавателни служби е смехотворно и позьорщина: журналистите знаеха, кой уби бивш командир на чеченски бунтовници в Берлинския парк Тиргартен през август, още преди германските политици.

Ако този застой продължи, единственият въпрос е дали Европа ще стане сателит на САЩ или на Китай. И в крайна сметка това ще бъде решено извън ЕС. Ако изолационизмът спечели в Америка, Европа ще се превърне в китайски сателит. Ако САЩ поддържат конфронтационна позиция спрямо Китай, Европа ще остане зависим американски сателит.

Доскоро Европа можеше да се надява да бъде партньор за САЩ, но това сега изглежда все по-малко вероятно - не само заради "Америка на първо място" на президента Доналд Тръмп, но и в резултат на собствените грешки и провали на ЕС. Пред възхода на Китай, европейската пасивност е не по-малко проблемна от непредсказуемостта на Тръмп.

Китайските рани, руската сол и пръста на Макрон

Китайските рани, руската сол и пръста на Макрон

Макрон е камъкът, който раздвижи водите на иначе инертното езеро на европейската политика, лепенето на етикетите за него е трудно начинание. Мартин Табаков обаче проследява някои по-резки движения на Макрон