Съединените щати имат дълга история да провокират, подбуждат или започват войни, основани на съмнителни, крехки или скалъпени заплахи, пише Робин Райт за The New Yorker.

През 1986 г. администрацията на Рейгън планира да използва военни маневри на САЩ по крайбрежието на Либия, за да провокира Муамар Кадафи. Планирането на операция Prairie Fire, в която бяха разположени три самолетоносача и тридесет други военни кораба, бе създавана месеци наред. Преди пристигането на Военноморските сили, военните самолети на САЩ проведоха мисии, обграждащи либийския бряг и въздушната отбрана, за "да ги удрят в ребрата", за да ги "държат на ръба", коментира тогава армията пред "Лос Анджелис Таймс".

Един служител от мисията, обясни: "Беше провокация, ако искате да използвате тази дума. Докато всичко, което направихме, беше напълно законно, нямаше да пропуснем възможността за удар." Кадафи захапа стръвта. Либия изстреля най-малко шест ракети земя-въздух по самолети на САЩ.

Позовавайки се на "агресивен и незаконен характер на режима на полковник Кадафи", САЩ отговориха с удар по либийски патрулен кораб. "Корабът е мъртъв във водата, гори и изглежда, че потъва. Няма оцелели", съобщи тогава Белият дом.

В продължение на два дни САЩ унищожиха още два военни кораба и ракетна площадка в Сирт, родния град на Кадафи. Също така обяви, че "сега приемаме, че всички приближаващи се либийски сили имат враждебно намерение", допълни пак тогава Белият дом.

Най-впечатляващ случай, е американското нахлуване в Ирак през 2003 г., което се основава на лошо разузнаване, че в Багдад има активни програми за оръжия за масово унищожение. Последствията продължават да излизат вече шестнадесет години (и повече от четири хиляди загинали американци).

Началото на Виетнамската война бе дадено с два спорни случая, свързани с военни кораби на САЩ в залива Тонкин. В отговор на това Конгресът упълномощи президента Джонсън през 1964 г. да "предприеме всички необходими мерки, за да отблъсне всяко въоръжено нападение срещу силите на САЩ и да предотврати по-нататъшна агресия." Войната продължи десетилетие с около 57 000 загинали американци и милиони виетнамски войници и цивилни.

Моделът се намира още по-назад в историята. През 1898 г., испано-американската война е предизвикана от експлозия на американския боен кораб "Мейн" в пристанището на Хавана. Администрацията на президента Уилям Маккинли обвинява за това испанска мина или торпедо. Почти осем десетилетия по-късно, през 1976 г., американският адмирал Химън Риковер стигна до заключението, че бойният кораб е разрушен от спонтанно запалване на въглища в бункер до боеприпасите на самия кораб.

През 1846 г. президентът Джеймс Полк оправдава мексиканско-американската война, като твърди, че Мексико нахлува в територията на САЩ в момент, когато границата все още не е уредена. Мексико твърди, че границата е река "Нуесес", а САЩ твърдят, че това е "Рио Гранде", на около сто мили. Един от малкото гласове, които предизвикват казуса на Полк е самият Ейбрахам Линкълн, тогава служител в Конгреса. Около 15 000 американци загинаха в боевете и още 10 000 от болести.

Днес въпросът във Вашингтон, със сигурност и в Техеран е, дали президентът Тръмп с действията си е поредният президент, който ще провокира, подстрекава или по невнимание ще вкара САЩ във война с Иран.

Заплахите на Тръмп започнаха дванадесет дни след встъпването му в длъжност през 2017 г., когато неговият съветник по националната сигурност по това време Майкъл Флин заяви в пресцентъра на Белия дом: "От днес официално предупреждаваме Иран". Флин, бивш генерал с три звезди е уволнен няколко седмици по-късно и впоследствие е обвинен в лъжа от ФБР за контактите му с Русия. Кампанията на администрацията срещу Иран обаче непрекъснато ескалира, особено през последните две седмици.

На 5 май, в неделя, Белият дом издаде необичайно комюнике (от съветника по националната сигурност Джон Болтън, а не от Пентагона), обявявайки, че ударна група, водена от американския самолетоносач "Ейбрахам Линкълн" и оперативна група бомбардировачи, включително Б-52, са разположени около Иран. Линкълн се насочваше към Близкия изток така или иначе, но разгръщането му бе доста бързо, коментира официален представител.

Болтън твърди, че Ислямската република е замесена в "редица обезпокоителни и ескалационни индикации и предупреждения", но не дава конкретни данни. Целта на администрацията, каза той, е "да изпрати ясно и недвусмислено послание към иранския режим, че всяка атака срещу интересите на САЩ или на тези на нашите съюзници ще бъде посрещната с неумолима сила." Болтън, който бе ключов играч зад Американската война в Ирак, лобира за бомбардирането на Иран преди да се присъедини към администрацията на Тръмп.

Пет дни по-късно, на 10 май, Пентагонът обяви втора демонстрация на сила: корабът "Арлингтън" и ракетни системи "Пейтриът" се присъединяват към "Ейбрахам Линкълн".

"Арлингтън" е американски морски пехотинци и редица десантни машини и оръжейни системи за подпомагане на амфибийни нападения, екипи за специални операции и "експедиционна война". "Пейтриът" защитават от балистични ракети и самолети. Всичко това е предназначено да отговори на "индикациите за засилена иранска готовност за провеждане на офанзивни операции срещу американските сили и нашите интереси", заяви Пентагонът.

Администрацията на Тръмп е загрижена, че Иран или негови пълномощници биха могли да удрят американските активи в Близкия изток, включително в Персийския залив, Ирак и Сирия. Иранците "демонстрираха желанието и способността си да атакуват нашите хора, нашите интереси и нашите приятели и съюзници в объркващата, сложна зона, която е малко преди въоръжен конфликт", заяви миналата седмица генерал Кенет Макензи, ръководител на Централното командване на САЩ, във Фондацията за отбрана на демокрациите във Вашингтон.

Иран наистина има нарастващ брой прокси играчи в региона. Ливанската "Хизбула", вдъхновена, въоръжена и обучена от Иран, сега е най-мощната милиция извън държавен контрол в целия Близък изток. В Сирия, Техеран мобилизира шиитски съюзници от четири държави - Ливан, Ирак, Афганистан и Пакистан, за да допълни собствените си сили, помагайки на президента Башар ал-Асад да затвърди контрола си.

Според съобщения, Техеран е доставил ракети с малък обсег на съюзници с кораб през Персийския залив и разполагал комплекти в Сирия, които превръщали неточните ракети в ракети с по-голям обхват, точност и въздействие. Ислямската република подкрепя няколко шиитски милиции в Ирак под егидата на народните мобилизационни сили в страната, които се появиха през 2014 г. с одобрението на иракското правителство, за борба с ДАЕШ. Халифатът е паднал, но милициите остават силна и разединяваща сила в Ирак.

Въпреки агресивната позиция на администрацията на Тръмп, в Персийския залив няма големи инциденти в продължение на почти две години, след поредица от провокативни действия на Иран (тридесет и шест през 2016 г. и четиринадесет през 2017 г.), срещу американски военни кораби. Последният бе на 14 август 2017 г., когато ирански безпилотен самолет се приближи до самолетоносача "Нимиц", докато F/A-18 се опитваше да кацне. Дронът, който летеше през нощта, не беше с включени светлини и повтарящите се повиквания до неговата контролна станция останаха без отговор. "Нимиц" бе в международни води, над границата от 12 мили, за която всяка държава може да претендира.

"Оттогава не сме виждали опасно взаимодействие", коментира капитан Бил Ърбан, говорител на централното командване на САЩ. "Мина доста дълго време, като се има предвид колко инцидента имахме през 2016 и 2017 година." САЩ все още имат редовни взаимодействия с ирански кораби. "Не е необичайно да излизат няколко атакуващи кораба и да приближават нашите кораби и да снимат. Но сега те рутинно спират на безопасно разстояние или подход по начин, който не ескалира, каза той. "Ние продължаваме да бъдем бдителни."

Разполагането на военни сили на САЩ е последната стъпка в кампанията за "максимален натиск" на администрацията. САЩ определиха иранската революционна гвардия за терористична организация миналия месец и наложиха постоянен поток от санкции на иранската икономика, последната от които бяха наложени миналата седмица и обхванаха индустриалните метали, произведени в Иран. Администрацията обеща да поддържа все по-голям натиск, докато Иран не промени поведението си - по програмите за развитие на оръжия, нарушенията на правата на човека, подкрепата за военни движения и интервенция в други страни от Близкия изток. Досега Техеран не е променил курса си.

"Във Вашингтон нараства разочарованието, тъй като максималният натиск е довел до минимални стратегически резултати и часовникът тиктака", ми каза Али Ваез, директор на иранската програма в Международната кризисна група. "Някои във Вашингтон и региона биха приветствали или се опитват да провокират конфронтация, в усилията си да постигнат това, с което санкциите са се провалили досега". Ваез очерта два сценария: Иран се вкопава, "което предизвиква разочарование в Белия дом, още веднъж удвоява мерките, които отблъскват ключовите съюзници и рискуват регионалната ескалация", или Иран изчислява, че е останало малко какво да загуби "и решава да ескалира още повече в ядрената област или в региона."

Иран има и свои агресивни действия. Миналият месец, Техеран заплаши да затвори Ормузкия проток, през който минават една пета от търгуваните петролни количества в света. Миналата седмица президентът Хасан Рохани обяви, че Техеран вече няма да спазва две по-малки разпоредби от ядрената сделка от 2015 г.: износ на излишък от уран и тежка вода от ядрената си програма. (Така или иначе, може и да не е в състояние да изнесе запасите си, тъй като САЩ обещаха да санкционират всяка страна, която ги купува).

Тръмп се оттегли от споразумението преди година, но Иран продължи да спазва ангажиментите си, според инспектори в Международната агенция за атомна енергия. Рохани написа ултиматум на другите пет подписали споразумението, Великобритания, Китай, Франция, Германия и Русия: или да помогнат на Иран да продаде петрола си и да заобиколят ограниченията със санкциите на САЩ в рамките на шестдесет дни, или Техеран ще увеличи обогатяването на уран, гориво което могат да използват както за мирна ядрена енергия, така и за изграждане на най-смъртоносни оръжия.

Обявлението на Рохани всъщност уведоми света, че Техеран няма да се придържа към границите на споразумението, ако не успее да получи обещаните ползи. "Усетихме, че ядрената сделка се нуждае от операция, а болкоуспокояващите хапчетата през последната година са неефективни. Тази операция е за спасяването на сделката, а не за унищожаването й.", каза Рохани.

Чувството с предчувствие е осезаемо, заплахите от двете страни вече не са реторични. Преди началото на преговорите по ядрените споразумения, през 2013 г. Вашингтон бе погълнат от разгорещени разговори за САЩ или техни съюзници да бомбардират Иран.

Ако ядрената сделка официално загине, разговорите за военна конфронтация могат отново да запълнят двете столици - дори ако нито една от тях не го желае. "Не се заблуждавайте, ние не търсим борба с иранския режим," каза миналата седмица Макензи, командващият Centcom. "Но ние имаме военна сила, предназначена да бъде гъвкава, адаптивна и готова да реагира. на различни непредвидени ситуации в Близкия изток и по света."

Проблемът, както доказва историята на САЩ е, че инерцията на конфронтация е по-трудна за обръщане с всяка ескалационна стъпка.