Съюзник на Турция в НАТО, съюзник, който даде възможност за членство на Турция в организацията, е виновен за това, че позволява на руснаците да се установява на южния фланг на Турция, откривайки нова ера в отношенията между Турция и Русия, пише за "Анадолу" д-р Адам Макконъл, преподавател по турска история в университета Сабанци в Истанбул.

Истанбул

"Древната столица е Москва, а майката на руските градове е Киев. Петербург, или Санкт Петербург, или Петър (което е едно и също нещо) принадлежи на Руската империя. И Царград, Константиноград (или, както казват хората, Константинопол), принадлежи по право и наследство. Няма да разяснявам повече за това", Андрей Бели, Петербург, "Пролог".

Двете държави започват да се вглеждат внимателно една в друга от 1600-та година, през вълните на Азовско море и над планините, заснежените гребени на Елбрус в Кавказ. В крайна сметка, Османската и Руската империи започват десетки войни, за повече от 300 години, докато Русия гони за своя най-важен стратегически интерес: топли пристанища и неограничен достъп до световните морета.

Русия обикновено излиза като победител благодарение на ранните модернизации и реформи на Петър Велики, но Селим III и Махмуд II извършват това малко по-късно. През 19-ти век, съюзите на Великите сили вкараха османците в театъра на Европа след Кримската война и само политиката на Великите сила попречи на Русия да окупира Истанбул след войната от 1877-1878 г.

Първата световна война доведе до дългоочаквания обществено-политически крах на Руската империя, до революцията и възникването на СССР. Османската империя, след като едва поддържа своя суверенитет по време на Първата световна война с помощта на Германия и блестящият офицер Мустафа Кемал, и огромни жертви в цялото общество, се промени в Република Турция през 1923 година.

Между войните, Турция и СССР останаха приятелски, но далечни. В края на 30-те години на миналия век, с петгодишните планове на Сталин, които превръщат съветската икономика в икономика с тежка промишленост и производствен капацитет, СССР възражда военната си сила.

Резултатът от ВСВ превърна СССР във Велика сила и Турция отново почувства древната заплаха за своя суверенитет, основан на изначалната алчност на Русия към Босфора и Дарданелите.

Геополитиката превърна Турция в приоритет за САЩ и членството на Турция в НАТО в крайна сметка бе осигурено, за да осигури баланс, какъвто винаги са искали турските държавници през предходните 70 години.

Развитието на студената война в отношенията между Турция и Русия

Историците проследяващи Студената война, отдавна откроиха един интересен факт: включването на Турция в НАТО е по-скоро въпрос на стратегия, а не на действителна съветска заплаха. Да, дипломатическите бележки на Сталин за Турция през 1945-1946 г. са смущаващи, но в крайна сметка СССР никога не се мобилизира да нахлуе в Турция. Както става ясно от последните проучвания на Стивън Коткин за Сталин, болшевиките и конкретно Сталин бяха опортюнисти.

Към края на ВСВ, Сталин смята, че има възможност да си върне отстъпена на Турция територия, в момент на руска слабост от 20-те години на миналия век, но вниманието на САЩ в новата глобална геополитическа игра, превъща инициативата на Сталин в безрезултатна.

През 1950 г. изборите в Турция най-накрая стават демократични, но държавните институции остават доминирани от същите социални групи - войска, бюрокрация, интелигенция, които до голяма степен диктуват политическите решения след ерата на Танзимат. Това постави началото на повратна точка в турската история, която Русия не постигна и до днес: индустриално развитие при демократично избрани правителства.

От 60-те години, турската индустриализация е в ново измерение по отношение на северната си съседка. Бавно в началото, но напредвайки бързо през 90-те години, Турция се превръща в индустриализирано общество и сега масово произвежда разнообразна продукция, от дънки до военни дронове.

Русия остава зависима от добива на ресурси, но огромните й резерви осигуряват финансови ресурси за поддържане на военните и научните сектори, разработени в епохата на СССР. Русия е и с почти два пъти повече от Турция.

Сирия, Русия и новата роля за регионална сигурност в Турция

Горното обобщение ни отвежда към настоящата ситуация. Русия е фактическият собственик на Сирия и основната причина, поради която режимът на Асад все още съществува.

Турция от своя страна защитава своя възобновен и осъвременен военен капацитет, защитава своите граждани и сили за сигурност от военизирани и идеологически групировки като ДАЕШ, военизираните кюрди и ПКК, защитава Северна Сирия от Дамаск и всички тези терористични групи. Зоните поети от Турция, осигуряват сигурно убежище за сирийските бежанци, които ще могат да се завърнат.

Може ли "Ню Йорк Таймс" да обясни последиците от тази ситуация пред своите читатели? Медията захвърля всичките си претенции за обективност, когато става въпрос за Турция.

Най-смущаващият аспект в участието на Русия в Сирия е фактът, че САЩ позволиха на Русия да направи този тактически ход, който е безпрецедентен в историята на турско-руското съперничество: откриване на втори фронт от юг срещу Турция. Русия иска контрол над турските проливи в продължение на 400 години, но до този момент бе спирана.

В исторически план, руската заплаха за турския суверенитет идва само от север, независимо дали през Балканите или Кавказкия регион. След разпадането на СССР, единствената споделена граница бе в Черно море, за първи път от 1600-та година османско-турската държава нямаше сухопътна граница с Москва.

След Студената война, Москва започна да поглъща части от южните си съседи - Абхазия и Южна Осетия в Грузия, Крим и регион Донбас в Украйна, но не притискаше границите на Турция.

Въпреки това, след като Башар Асад покани руснаците да поемат по-съществена и постоянна роля в сирийската политика (когато американският президент Барак Обама не успя да утвърди САЩ там), Русия получи възможността да заплашва Турция от нова посока. Съюзникът на Турция в НАТО, съюзникът, който даде възможност за членството на Турция в алианса, е виновен за това, че позволява на руснаците да се установят на южния фланг на Турция, откривайки нова ера в отношенията между Турция и Русия.

Присъствието на Русия в Сирия е предизвикателство за турската държава, което липсва през последните 100 години, и Москва е наясно с това нейно предимство. От друга страна, Турция има известно преимущество пред Москва. Най-важен е фактът, че Турция е регионална, историческа и сунитска мюсюлманска сила, докато позицията на Русия в Сирия произтича единствено от политическите кръгове. С други думи, Русия винаги ще трябва да пита за легитимността на действията си в Сирия, а мнозинството от населението на Сирия презира ролята на Русия за оцеляването на режима на Асад.

Второ, Турция е демокрация и открито подкрепя демократичните стремежи на народите в региона. Ето защо, регионални държави с различни политически системи, като Саудитска Арабия, Египет и Израел са недоволни от нарастващата регионална сила на Турция.

Те разбират, че индустриализиращата се мюсюлманска демокрация получава широка подкрепа в преобладаващо мюсюлманския регион. Това е заплаха за военната диктатура на Египет, за монархията на Саудитска Арабия и за доминацията на Израел над палестинците, както е и заплаха за баасисткия режим на Башар Асад. Неслучайно Русия поддържа добри отношения с авторитарните режими в региона на Турция, това са споделени антидемократични настроения.

С други думи, фронтът в Северна Сирия всъщност е фронт между демократични и недемократични регионални сили. Фактът, че американската политическа класа не разбира тази реалност, илюстрира колко малка е способността на САЩ да разбере регионалната политическа динамика и колко лесно американски медии манипулират американското общество за външната политика с изкривена или невярна информация.

Турско-руският военен баланс

Позицията на Русия в Сирия и отказът от отговорност на САЩ в Източното Средиземноморие принуждават Турция отново да се занимава с проблеми, с които САЩ се занимаваха от 1947 г. Най-важното 400-годишното политическото и военно посегателство на Русия върху целия регион.

И в Турция, и в Русия продължават усилията към модерни и индустриални общества, но Турция е по-релано индустриализираната от двете. За разлика от нея, Русия запазва военното си превъзходство само заради по-големия потенциал на войските, напредналите оръжейни технологии (продължение на военните способности на СССР) и основният аспект на съвременната военна мощ: ядрените оръжия.

Ето отново един въпрос, свързан с неразбирането на условията в света. Наскоро "ню Йорк Таймс" се опита да създаде истерия за потенциала на турските ядрени оръжия, същата предъвквана тема като "ислямската бомба", която съществува от 90-те години на миналия век, когато Пакистан разкри на света, че има ядрени оръжия (като баланс за същия капацитет в Индия).

Въпреки хиперболизираното внимание в пресата и реториката, политолози реалисти (като Джон Миърсхаймър) обясняват, че ядрените оръжия всъщност са сила за мир, тъй като една война между държави, които ги притежават, е по-малко вероятна. Ето защо САЩ и СССР никога не воюваха пряко. Ето защо Индия и Пакистан, въпреки сериозното напрежение, внимават ситуацията да не излезе извън контрол.

Последици за НАТО

Докато Турция няма ядрени оръжия и нейните партньори в НАТО продължават да не желаят да изпълняват задълженията си като съюзници, позицията на Русия в Сирия означава, че НАТО (организация, посветена на запазването на демокрацията в Европа), ще остане слаба на своя флаг в Югоизточна Европа. Впоследствие Русия ще запази военно предимство в Сирия, което допълнително ще затрудни усилията на Турция.

Този проблем се усложнява от слухове в пресата, а САЩ преоценява своите няколко десетки ядрени оръжия в "Инджирлик". Подобни слухове намаляват възможността за възпиране на "Инджирлик" и вдъхновяват руските амбиции.

За съжаление, последните събития показват САЩ като колебаеща се суперсила, вече не е сигурна в какво вярва, неинформирана за проблемите и обществата, засягащи външната й политика, и вече не се ангажира да упражнява военна сила в подкрепа на демократичните сили при военна заплаха от потиснически режими. Хари Труман се обръща в гроба си.

Уязвимостта на НАТО не произтича единствено от основния военен недостатък на Турция срещу Русия, вътрешните дебати и напрежението в НАТО по отношение на събитията в Сирия, също продължават. САЩ отново подкрепиха военна организация с оръжие, обучение, пари и помощ с извинението, че се борят срещу по-голямото зло.

Всички знаем дългосрочните ефекти на американската помощ за афганистанските бойци през 80-те години на миналия век, но политическото ръководство на САЩ, нито демократичното, нито републиканското, не е научило урока си. Само времето ще покаже до какви бедствия ще доведе поддръжката на САЩ за военизираните кюрди и ПКК.

Още по-лошото е, че подкрепата на НАТО за тях не е ограничена до САЩ. Радват се на голяма свобода на движение и организираност в няколко държави в ЕС, които също са членки на НАТО. Франция например предоставя дори бетона, който военизираните кюрди и ПКК използват за изграждане на укрепления, които Турция трябва унищожава и да разхищава муниции.

Нежеланието на тези европейски членове на НАТО да действат срещу ПКК в своите общества и да престанат да толерират организация, която отдавна официално е обявена за "терористична", ще продължи да влияе на репутацията, способността за сътрудничество и ефективността на НАТО.

Русия разширява въздушната си база в Сирия

Русия разширява въздушната си база в Сирия

Средиземноморието е ключово за Русия и за достъп до Южна Европа, Близкия Изток и Северна Африка