Директорът на Института по Ориенталистика към Академията на Науките на Армения, проф. Рубен Сафрастян, пред news.bg

Одобрявате ли опитите на турските политици и дипломати за посредническа роля в карабахския конфликт?
Турция, въпреки заявленията, че е посредник в конфликта и искането да стане член на Минската група, не демонстрира миролюбие и подкрепя едностранно Азербайджан, поради което военните и политиците в Баку стават все по-нагли. Затова не може да бъде посредник и няма никакви шансове да стане такъв.

Виждате ли перспектива за разрешаване на въпроса с геноцида над арменците през Първата световна война?
Идеалният вариант е Турция да го признае и да поднесе извинения на арменците, като се съгласи да ги обезщети. По този начин тя ще тръгне по пътя на цивилизацията. Засега това не се случва и така става ясно, че страната е в плен на своето османско минало, без да може да се освободи от него.

Как оценявате съвременната ситуация в арабския свят и перспективите за нейното развитие?
Това, което става в момента в Арабския свят, е предвестник на нова епоха в историята на човечеството, както след Френската Революция. И тогава, и сега, в политическите и социалните борби се включват нови слоеве. В днешно време Интернет им разкрива нови възможности. Арабските събития свидетелстват, че новата епоха вече е започнала и ще наблюдаваме подобни неща и в други региони, в това число и на Запад.
Никой не можа да предвиди случилото се в Арабския свят. През изминалата година ЦРУ е изхарчило милиони долари за изследване на ситуацията там и е стигнало до извода, че най-стабилните правителства в региона са тези в Египет и Тунис! Става ясно, че досегашните методи за събиране и анализ на информацията вече не работят! Пълният провал на западните разузнавателни централи води до там, че традиционните политически играчи вече не са в състояние да влияят на ситуацията, макар да се опитват да я променят в своя полза. В крайна сметка се очертават три проекта за бъдещето на региона:

  1. Големият Близък Изток - появил се в началото на 90-те години в САЩ и Израел. Предполага демократизация на целия регион, включително и неговата периферия - Централна Азия и Южен Кавказ. Според този проект, тези държави трябва да бъдат по-силно привързани към Запада и да възприемат неговите ценности и начин на живот.
  2. Ислямски проект - той е запланиран от различни радикални ислямски организации ("Ал Кайда", "Мюсюлмански братя" и т. н.), които упорито, с всички сили се стараят да го приведат в действие.
  3. Турски проект - неоосманистите се опитват да го приложат предимно спрямо съседните дьржави на Турция. Той така се и нарича - "нулеви проблеми със съседите".

Тези три проекта се борят помежду си. Чрез тях силите, действащи извън пределите на Арабския свят, искат да защитят своите интереси. В самия Арабски свят в момента има две големи сили - армията и ислямистките организации. Специално египетската армия, след периода на управлението на Ануар Садат, е тясно свързана със САЩ, откъдето получава огромни средства. Лъвският пай отива в джобовете на военния елит. В случая няма никакво значение, че и бившият президент Хосни Мубарак, и главнокомандващият маршал Хюсеин Тантауи са завършили съветски военни академии. Те отдавна са се измъкнали от опеката на ГРУ и другите съветски и съвременните руски специални служби.
Втората сила са мюсюлманските екстремистки организации. Те влияят и ще продължат да влияят много силно върху развитието на ситуацията. Неслучайно Турция ги използва за реализация на своите планове в Сирия, засега без особен успех. Защото турският проект е най-слаб и ограничен от трите посочени. Между тях се води остра борба, като за момента надделява мюсюлманският. Той се очертава като най-силен и организиран.
Например в Египет Хосни Мубарак толкова дълго се опитваше да се справи с "Мюсюлманските братя" и все пак те успяха да окупират 25 процента от местата в Парламента. Сега вече партията им е легализирана. Това означава, че ще продължат да се представят все по-добре и в крайна сметка ще наложат свой човек за президент на страната. Разбира се, против тях е армията, но през следващите години тя постепенно ще губи своето влияние.

Как виждате ролята на Турция в новата ситуация в арабския и изобщо в ислямския свят?
Победата на турските умерени ислямисти на парламентарните избори се дължи преди всичко на вътрешни причини - турската икономика е на върха на своето развитие. През изминалата 2010г. нейният растеж е 8-9% - много повече от европейския. И ситуацията е такава от самото начало на управлението на Партията на Справедливостта и Развитието.
Макар управляващите в Турция ислямисти да са умерени, те са свързани с радикалните. Могат да си го позволят, защото ислямски начин на живот водят 60-70% от турските граждани. Освен това на последните е обещано велико бъдещо възраждане на Османската Империя. Именно в това се крие същността на неоосманизма.
Управляващите, разбира се, вървят към сближение с Ислямския свят, но това не е най-важното. Главното е, че в момента турчинът се чувства представител на велика нация.

Има ли според вас напредък в разрешаването на конфликта в Нагорни Карабах след тристранната среща на високо равнище между президентите на Русия, Армения и Азербайджан в столицата на автономна република Татарстан - Казан на 24. 06. 2011г.?
На Казанската среща се случи това, което трябваше да се случи - няма решителен пробив в отношенията. В документите, които бяха подписани, няма нищо принципно ново. Това беше поредната безрезултатна среща на високо равнище между тримата президенти. Другояче не би могло и да бъде - и Саркисян, и Алиев не могат да направят никакъв компромис, защото това означава да се простят с политическата си кариера.

Ден преди предишната среща азербайджански снайперисти застреляха арменски войник в Нагорни Карабах. Този пьт 2 дни след нея в Баку се проведе внушителен военен парад, на който пред целия свят беше демонстрирана нарасналата военно-техническа мощ на азербайджанската армия. Случайни ли са според Вас тези съвпадения или те отразяват самочувствието на бакинските ръководители, че могат да решат проблема със сила?
Парадът беше планиран отдавна именно на тази дата - това е денят на азербайджанските въоръжени сили. Това съвпадение не е толкова важно. Макар че е налице рядък случай, когато по време на дипломатически преговори се демонстрира военна мощ (тук искам да поставя под съмнение думите на Илхам Алиев, че само военният бюджет на Азербайджан превишава с 50% целия арменски бюджет). Този факт, както и убийството на арменския войник в навечерието на предишната среща в Сочи, не получава нужната оценка от страна Минската група. В Казан също така не беше осъдено поведението на азербайджанската страна. Така и се дава възможност за допълнителен натиск върху Армения.

Игор Мурадян поставя под съмнение боеспособността на азербайджанската армия и смята, че основното преимущество на Армения е, че нейното ръководство е взело непосредствено участие във военните действия и е устояло под бомбардировките. Той посочва че цялата военна инфраструктура и съвременни въорьжения Азербайджан дължи изключително на Русия, където сега дълбоко съжаляват за стореното, тъй като не получиха нефта и газа на Баку. Съгласен ли сте с него?
Няма никакво съмнение, че азербайджанската армия не може да победи арменската. Не само Русия, но и други държави, начело с Турция, въоръжават Азербайджан. Не съм уверен обаче, че Русия съжалява за стореното. Не мога да отговоря категорично.

Не ви ли притеснява бъдещата съдба на арменската диаспора в Близкия и Средния Изток?
Нека да направим конкретен преглед на положението в отделните страни - в Египет по времето на Гамал Абдел Насър, отношението към арменците беше много лошо и те в огромното си мнозинство емигрираха. Преди това е била растяща, цветуща община. Сега се е свила до критични размери. Не може да се мисли за повторение на ситуацията, когато неин представител - Нубар Паша (Нубар Нубарян) е бил три пъти министър-председател.
В Сирия, откакто управлява партията БААС, отношението към арменците е благоприятно. Ако Башар Ал Асад падне, ще дойдат ислямистите и положението на арменското и другите християнски малцинства рязко ще се влоши.
В Ливан двама арменци са министри, но това не спира масовата емиграция на арменската общност. Нейният числен състав силно намаля през последните години. Арменците емигрират и от Иран, макар там официално да няма политически репресии. Заради режима на аятоласите, те лесно получават визи за САЩ и Канада, представяйки се за бежанци.
Като цяло, арменците си отиват от Близкия и Средния Изток. Някои от тях се преселват и в Република Армения, заедно с капиталите си. Това е добре за нашата страна и нацията.