През последните години Международният наказателен съд (МНС) в Хага се превърна в своеобразен тест за това докъде се простира международното право и къде започва политическата власт.
Създаден с Римския статут през 1998 г. и започнал работа през 2002 г., МНС има амбициозна задача: да преследва хора, обвинени в най-тежките международни престъпления - геноцид, престъпления срещу човечеството, военни престъпления и агресия. Идеята е съдът да се намесва, когато дадена държава не желае или не е способна реално да преследва извършителите. Това е т.нар. принцип на комплементарността - МНС не замества националните съдилища, а ги допълва като съд на последна инстанция.
В началото на 2025 г. 125 държави бяха страни по Римският статут, след като Украйна официално се присъедини от 1 януари същата година. Оттогава обаче имаше и напуснали членове, което отново постави въпроса докъде може да стигне международното правосъдие без участието на всички държави.
САЩ, Русия, Китай и Израел не са страни по Римския статут. В случая с Русия има важна подробност: Москва подписва статута през 2000 г., но така и не го ратифицира. През 2016 г. руското правителство официално уведомява ООН, че няма да стане страна по него, а Кремъл многократно е заявявал, че не признава юрисдикцията на МНС и неговите заповеди за арест.
В това се състои и големият парадокс на институцията: съдът претендира за глобална роля, но няма собствена полиция. За да бъдат изпълнени неговите заповеди за арест, той разчита на отделните държави.
Заповедите за арест на Путин и Нетаняху
На 17 март 2023 г. МНС издаде заповед за арест на руския президент Владимир Путин. Обвинението се отнася до предполагаемото незаконно депортиране и прехвърляне на украински деца от окупирани територии в Русия. Същия ден беше издадена заповед за арест и на руския комисар по правата на децата Мария Лвова-Белова .
Това не означава, че Путин е "осъден" от МНС. Заповедта за арест е част от съдебната процедура, а обвиняемият се счита за невинен до доказване на противното. Политическият ефект обаче беше огромен: спрямо действащ президент на страна, която е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, бе издадена международна заповед за арест. Това е четвъртият подобен случай в историята, след издаването на заповеди за арест срещу държавния глава на Судан Омар ал-Башир през 2009 г. и срещу либийския лидер Маумар Кадафи и президента на Кот д'Ивоар Лоран Гбагбо през 2011 г.
През ноември 2024 г. съдът предприе още една стъпка, която предизвика глобален скандал. Бяха издадени заповеди за арест на израелския премиер Бенямин Нетаняху и тогавашния министър на отбраната Йоав Галант. Тогава МНС заяви, че има разумни основания двамата да бъдат считани за отговорни за военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Израел отхвърля обвиненията и оспорва юрисдикцията на съда.
Но какво означава това на практика? МНС не може да изпрати собствен екип, който да арестува Путин или Нетаняху. Ако човек, за когото има заповед, попадне на територията на държава, която е страна по Римския статут и има задължения за сътрудничество със съда, възниква въпросът за неговото задържане и предаване на Хага.
Така една заповед за арест може да се превърне в дипломатически проблем за десетки държави.
Критиките на Тръмп към МНС
Доналд Тръмп не е първият американски президент, който се противопоставя на МНС. САЩ никога не са ратифицирали Римския статут и отдавна са резервирани към възможността международен съд да упражнява юрисдикция над американски граждани, особено военнослужещи и държавни служители.
Раздорът обаче не започва с втория мандат на Тръмп. Още през 2020 г., по време на първия му мандат, Вашингтон наложи санкции срещу представители на МНС заради разследването на съда в Афганистан, което можеше да засегне и американски военнослужещи и служители. Тогава администрацията на Тръмп въведе финансови ограничения и визови забрани срещу представители на съда. През 2021 г. тогавашният президент Джо Байдън отмени тези мерки.
При завръщането си в Белия дом Тръмп възстанови конфронтацията, но този път на още по-високо ниво. На 6 февруари 2025 г. той подписа указ за нови санкции срещу Международния наказателен съд. Документът предвижда блокиране на имущество и активи на определени представители на МНС, забрана за финансови транзакции с тях и ограничения за влизането им в САЩ. Указът изрично посочва като повод действията на съда срещу САЩ и Израел, включително заповедите за арест на Бенямин Нетаняху и Йоав Галант.
Американската позиция е, че МНС няма юрисдикция над САЩ и Израел, тъй като нито една от двете държави не е страна по Римския статут. Вашингтон твърди още, че действията на съда застрашават американския суверенитет и могат да изложат на риск американски военнослужещи и държавни служители.
През 2025 г. натискът се разшири. Санкции бяха насочени не само срещу главния прокурор на МНС, но и срещу негови заместници, съдии и други лица, свързани с работата на институцията. Така американската политика спрямо съда прерасна от дипломатическо несъгласие в директна финансова и персонална санкционна кампания.
А този месец Тръмп отиде още по-далеч, като публично призова държавите, които са страни по Римския статут, да напуснат МНС. Така американската позиция вече не се изчерпва с отказа на САЩ да признаят юрисдикцията на съда: Вашингтон открито оспорва самия модел на международно наказателно правосъдие, изграден около Римския статут.
Това е фундаментален сблъсък между две концепции. Щатите считат, че международен съд не трябва да може да упражнява власт над граждани на държава, която не е приела неговата юрисдикция - това е въпрос на национален суверенитет.
Логиката на МНС обаче е различна: юрисдикцията може да произтича не само от националността на обвиняемия, но и от мястото, където е извършено предполагаемото престъпление, или от други основания, предвидени в Римския статут.
Именно тази разлика превръща МНС в неудобна институция за големите сили. Международното право по принцип е създадено от държавите, но съдът се опитва да прилага определени правила и спрямо хора, които са начело на тези държави.
Ролята на България
България ратифицира Римския статут на МНС през 2002 г. и е сред тези, които участват в системата на международното наказателно правосъдие.
Тя беше и сред държавите, които през март 2022 г. се присъединиха към колективното сезиране на съда в Хага във връзка с конфликта в Украйна. По този начин страната ни подкрепи разследването на предполагаеми престъпления, извършени в контекста на войната.
София обаче зае по-уклончива позиция по отношение на заповедите за арест на Нетаняху и Галант. В официално становище от ноември 2024 г. Министерството на външните работи заяви, че България подкрепя "независимостта, интегритета и безпристрастността" на МНС и се противопоставя на опитите съдът да бъде използван политически. В същото време българското МВнР изрази резерви към съдържанието на заповедите и подчерта, че според София те не разграничават отговорността за атаката на "Хамас" на 7 октомври 2023 г. от израелските действия, представяни от Израел като самоотбрана.
Тази позиция добре илюстрира дилемата пред държавите от ЕС: от една страна, те са сред основните поддръжници на международното право и МНС, а от друга, решенията на съда могат да ги поставят в сложни дипломатически ситуации.
Слабостта на МНС
Голямата слабост на съда в Хага е, че той може да издаде заповед за арест, но не може сам да я изпълни. Няма международна полиция, която да отиде в Москва, Йерусалим или Вашингтон и да арестува обвиняемите.
По тази причина ефективността на МНС в огромна степен зависи от политическата воля на държавите. Това може да изглежда като недостатък, но самият факт, че държавите трябва да решават как ще реагират на заповедите на съда, международните пътувания на обвиняеми могат да се превърнат в дипломатически проблем и правителствата са принудени публично да обясняват отношението си към решенията на МНС, показва, че институцията има реален политически и правен ефект.
Има ли бъдеще МНС?
Международният наказателен съд едва ли ще се превърне в някакъв "световен съд", който скоро ще може да арестува всеки провинил се държавен лидер. Неучастието на всички страни, липсата на собствена полиция и зависимостта от сътрудничеството на държавите са негови структурни ограничения.
Колкото по-силни държави оказват натиск върху институцията, толкова по-ясно се откроява дилемата дали международното наказателно право трябва да се подчинява на едни и същи принципи, както когато обвиняемият е начело на малка държава, така и когато става въпрос за лидер на ядрена сила или за близък съюзник на Вашингтон.
В продължение на десетилетия международната политика до голяма степен приемаше, че най-могъщите хора в държавата могат да бъдат практически недосегаеми, ако собствената им страна ги защитава. Тъкмо това правило се опитва да промени съдът в Хага.
По тази причина споровете около него всъщност не се отнасят просто за една съдебна институция, а засягат много по-съществен въпрос: съществува ли международно право, което стои над интересите на държавите - и ако да, кой има смелостта и силата да го прилага?
Засега няма ясен отговор, но спорът около МНС вече далеч не е просто юридически, а се отнася за границите на международния ред.
USD
CHF
GBP
