Ето, отново дойде време за изпращане на поредния български парламент. Поредният край в най-новата ни история и в току що (а дали?) проходилата демокрация.

И дори да звучи изтъркано и банално, с готовност повтаряме класиката „Кралят умря, да живее кралят" - отбелязваме последните минути на 40-ия парламент, но мислите са отвъд 5 юли, когато ще „конструираме" приемника му, 41-ви подред.

Но сега, абстрахирайки се от фанфарите и шампанското на последното заседание, от новите костюми и тоалети за паметната обща снимка на 240-те пред сградата и под надписа „Съединението прави силата" - странно, че толкова рядко бяха 240 в пленарна зала, а съединени никога не са били - да се пробваме да зададем въпроса с какво запомнихме 40-ия парламент...

Няма да се занимаваме разбира се с данни и цифри - колко закона са приети, колко пленарни часове са изработени...оставяме това на статистиката и прашясалите архиви.

Може би трябва все пак да вметнем, че и този парламент създаде закони, но за жалост не и условия за тяхното прилагане и спазване.

Ще отминем и седемте вота на недоверие, преживени от мнозинството и тройния кабинет - те показаха и доказаха единствено, че не толкова управлението бе единно и силно, колкото опозицията слаба, безпомощна и почти безидейна.

С умора (колко често отразяването работата на парламента бе едно досадно и скучно задължение) ще подминем и частичното пренебрегване волята на избирателя - да припомним с какви парламентарни групи започна работа това Народно събрание и какви ПГ го закриват.

Колко депутати, избрани от една листа, си смениха цвета, убежденията (слава богу не пола), колко бивши съпартийци и колеги по група се разделиха и бързо-бързо започнаха да отричат и заклеймяват това, което до вчера заедно правеха...

А струва ли си въобще да повдигаме въпроса за гласуването с чужди карти и празните депутатски банки по време на пленарни заседания...

За първото се потвърди безпомощността на „поколенията" председателства на парламента, оказали се безпомощни пред наглостта и дебелоочието на гласуващите с чужди карти - последните дори вече не се крият от камерите и фотообективите.

Колкото до празната пленарна зала в работни за депутатите дни, то е достатъчно да припомним безславния край на настоящия парламент.

Последното редовно заседание приключи далеч преди установения от правилника час - залата бе празна, тъй като избраниците се бяха разпръснали из Родината и неуморно работеха за осигуряване на следващия си депутатски мандат.

Ще каже някой - аман от критикарстване и черногледство - така е най-лесно.

Не, трудно е, най-малкото заради горчивия вкус и поради безспорната истина, че това са фактите - неподправени и реални, които ще запълнят визитката на този парламент.

Успя ли все пак 40-ият парламент да промени визията на народния представител такава, каквато я възприема избирателят?

Уви, имиджът и рейтингът са до точката на замръзване. Депутатът (в хорските очи) си остава нарицателно за кариеризъм, разточителство, политиканстване и мързел.

Обществото ни усеща и знае, че неговият интерес е изместен от вътрешно- и междупартийните игри и надлъгвания, че мощните икономически лобита са се окопали на прага на сградата на площад „Народно събрание", прекъсвайки връзката избирател - избраник.

А после се чудим защо активността по време на избори е слаба. Елементарно - под дълбоко съмнение е смисълът на самия избор, все по-трудно става да се разграничат и отличат алтернативите - оставайки различни по форма, те придобиват все по-еднакво съдържание.

И за да не завършим с апокалиптичното - няма изход, ще си наложим за пореден път вярата, че новият ден носи нов късмет.

А какъв ще е той, може би ще знаем през лятото на 2013-а.