Доналд Тръмп по време на кампанията си беше "голям човек", когато стана въпрос за Китай. Пекин, обеща той, бързо ще клекне пред администрацията на Тръмп. Тръмп не успя да постигне целите си в Китай, но той не е сам в този провал: Барак Обама се провали почти по същия начин, както и Джордж У. Буш, и Бил Клинтън, пише за "Нешънъл ривю", Кевин Д. Уилямсън.
Последният президент, който получи това, което искаше от Китай, бе Ричард Никсън, който разбра, че Китай е заплаха и дразни Съветския съюз и искаше да го направи по-голяма заплаха и да предизвиква по-голямо раздразнение, което и направи.
Един от проблемите с политиката на САЩ в Китай е, че изглежда, че Вашингтон не разбира за каква сила става въпрос, когато става дума за Китай.
В международните отношения най-общо има три вида власт.
Първата е чиста сила, или враждебна сила. Ето защо международните отношения до голяма степен са се водили по този начин в по-голямата част от човешката история: Хенри II управлява Вексина, защото той има армия там, а французите не могат да го победят. Плоското твърдение за чиста власт е примитивен и изоставащ начин за бизнес, освен при екстремни обстоятелства - но по-скоро това е опция, достъпна за САЩ само на много ограничена основа.
Под множество различни администрации, представляващи двете партии и няколко различни идеологически ориентации, правителството на САЩ установи, че може ефективно да изпълнява само тесни и краткосрочни военни програми, защото американският народ последователно не желае "да плаща всяка цена и да носи всякаква тежест".
От Виетнам до Афганистан, САЩ многократно не успяват да постигнат целта си чрез военни действия, освен когато тези цели са тясно свързани само с военни резултати, както при майсторското представяне на Джордж У. Буш в Пустинна буря. Но след няколко месеца започнаха да говорят за "изграждане на нацията у дома" и за парите, които харчим за военни кампании в далечни земи, да бъдат пренасочени към запълване на дупки.
Не успяхме да постигнем целите си в Афганистан и Ирак. Вашингтон знае това и Пекин знае това. Нашите мощни военни възпиращи средства отблъскват военни действия срещу нас, но не правят много повече от това.
Вторият вид власт е властта на покровителя, основана на култивиране и използване на взаимоотношенията патрон-клиент. Патронната власт работи, като предлага на чужди държави и други задгранични интереси някаква полза - парична помощ, военни гаранции, политическа подкрепа - и след това използва заплахата от отнемане на тази полза за изнудване и сътрудничество на държавата клиент.
И тук дългогодишните склонности ограничават действителното действие на правителството на САЩ. Американците са много враждебни към чуждестранната помощ като такава (това е изчезващо малка част от федералните разходи, но политическа мания сред популистите отдясно и отляво) и внимават към онези "заплитащи се съюзи", за които предупреди Джордж Вашингтон.
Правителството на САЩ успя да упражнява реално влияние върху Пакистан като държава клиент през по-голямата част от Студената война и извлече известна полза, но това е по-скоро изключение от правилото.
Усилията за превръщане на Израел в клиентска държава бяха учтиво отхвърлени от израелците, които ценят отношенията си със САЩ, но не желаят да бъдат доминирани от него. В Централна и Южна Америка усилията на САЩ да упражняват патрона властта не са много, освен в случая с Коста Рика и няколко други светли петна.
Политиката на САЩ спрямо Китай се обърка, защото Вашингтон се държи така, сякаш отношенията ни с Китай са отношения патрон-клиент, в които САЩ любезно предоставят на китайските фирми достъп до пазарите в САЩ в замяна на някои неясно определени (и често противоречащи) реформи: че Китай става по-демократичен, по-малко агресивен, по-малко меркантилен и т.н.
Но страните не търгуват - хората го правят, а и фирмите. Потребителите в САЩ не биха купували определени китайски стоки, защото вярват, че правят услуга на Пекин, а американските фирми няма да доставят стоки или услуги от китайски доставчици, защото смятат, че участват в някакъв външнополитически проект. Те ще направят този избор доброволно, по собствени причини.
Опитът да се използват мита или други търговски ограничения се проваля, тъй като търговските отношения между САЩ и Китай не са, колкото и популистите да настояват за друго, подарък за Пекин. Използването на търговската политика, за да не се позволи на Apple или Google да преследват ефективно корпоративните си интереси, няма да попречи на Пекин да преследва своите политически интереси.
Десетилетия наред правителството на САЩ поддържа много ефективна блокада на Куба, с много малко разходи или неудобства за американските потребители и американските фирми и не успява да постигне политическите резултати, които Вашингтон искаше. Китай е много по-близо до това да бъде равен, отколкото е Куба, но това, което не проработи при Фидел Кастро, няма да работи и при Си Дзинпин.
В отношенията ни с Китай нямаме властта на покровител, но има (ако бихме го използвали) трети вид власт: партньорска сила. Това е хоросанът на реалната световна дипломация.
Държавите имат неща, които искат и неща, с които са готови да търгуват, и те преговарят. Точно това е, с което на теория администрацията на Тръмп би трябвало да е добра: изкуството на сделката.
Но в интелектуален и морален план САЩ отстъпват и дипломатическите провали на администрацията на Тръмп са по-скоро симптом за това, отколкото причина. В действителност конкуренцията не спира просто защото САЩ седят в кулоарите.
Политиката ни към Пекин се проваля, тъй като в нашата интелектуална рамка за разбиране на отношенията между САЩ и Китай липсват две части: на Вашингтон липсва разбиране за това, което иска Пекин и на Вашингтон му липсва разбиране за това, което иска самият Вашингтон.
Поради относителната бедност на Китай (той има по-нисък БВП на глава от населението от Мексико) и поради факта, че китайският режим залага легитимността си на способността си да осигурява стабилен икономически растеж, Пекин все още е длъжен да следи внимателно баланса. Но отдавна премина през никеловия и стоманен етап на своите външни отношения.
Разбира се, Китай иска доходи и богатство. Но Китай също иска статут, като китайците и техните лидери търсят място в света, което отразява действителната сила и важност на страната, както те я оценяват. (Бурното преувеличение на китайските лидери не бива да ни съблазнява с грешката да повярваме или да вярваме, че и те вярват. Председателят Си и др. вероятно имат доста реалистично разбиране за своите уязвими места.)
Маркетинг кампанията на Китай за коронавируса опитва да покаже страната не просто като нормална самодостатъчна съвременна държава (каквато не е), а като велика сила.
Вашингтон има възможности относно това, но рядко ги използва добре. Има неща, които Пекин иска - и неща, от които Пекин се страхува - те са обект на американско влияние. Например Япония и Индия биха искали да станат постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. Пекин се противопоставя на това, а Вашингтон го подкрепя.
Пекин е много повече против Япония в ООН, отколкото Индия и в миналото е предлагал да подкрепи офертата на Индия, ако Индия отреже офертата си от японската. Съединените щати могат да се облегнат по-силно на каузата на Япония или да се отдръпнат от нея.
Нещо повече, амбициите на Япония в ООН и по света са усложнени от факта, че това е американски военен протекторат, ситуация, която добре отговаря на интересите на Пекин. Китай не иска да вижда превъоръжена Япония със здрави конвенционални военни сили и ядрен арсенал, заедно с една изменена конституция, овластяваща Япония да води своите военни и отбранителни дела.
Дали това ще се случи или не, е по-скоро решение на Вашингтон отколкото на Токио - американско изтегляне от Япония ще промени нещата в "китайския квартал" практически за една нощ. Това е много силен лост за Вашингтон.
И какво иска Вашингтон? Изглежда никой не знае. Понякога отговорът е "по-малко китайски внос", което очевидно противоречи на реалните предпочитания на американския народ. Това, което най-често изглежда, че Вашингтон иска, е чужд враг, който е виновен за икономическите условия на западането на бивши индустриални центрове и Китай се справя прекрасно в тази роля.
Вашингтон трябва да иска процъфтяващ, стабилен и ангажиран Китай по същата причина, по която трябва да иска процъфтяващо, стабилно и ангажирано Мексико - защото това отговаря на американските интереси по-добре, отколкото една бедна, нестабилна и непредсказуема страна, която въпреки нашите очевидни желания ние не сме в състояние да игнорираме.
Съединените щати биха могли чрез двустранни усилия и стабилен ангажимент с международни институции да провеждат политика за използване на значителната власт, която действително имат в отношенията си с Китай, за да се пазарят не за неясни ангажименти за либерализация или откритост, а за конкретни резултати, за "птиците в ръката". Но това изисква набор от национални принципи и ангажименти, които могат да преживеят избори.
Приемствеността във външната политика изисква известна приемственост и консенсус във вътрешните работи, но не могат да бъдат постигнати, когато всичко е предмет на радикално предоговаряне на всеки две години или на всеки четири години.
Стремежът към консенсус е въпрос на създаване на политическа ситуация, в която американското правителство всъщност може да помогне на американците у нас и в чужбина. Слушам как американските кандидати за президент обещават "да бъдат твеърди с Китай" още от дете. И през 2020 г. е същото.
Променливият ток на популистката демагогия не е силата, която можем да използваме, за да свършим истинската работата, която трябва да се свърши.
USD
CHF
EUR
GBP
