Путин обича хазарта и заплашва с война, невиждана в Европа от Втората световна война

Когато Владимир Путин бе млад служител на КГБ, оценката му от разузнаването отбеляза недостатък в характера. Бъдещият президент на Русия е с "понижено чувство за опасност", се казва в автобиографията му, което означава, че е склонен да поема неоправдани рискове, пишат за The Wall Street Journal Ан Симънс, Майкъл Гордън и Ярослав Трофимов. 

Съветският съюз, на който Путин се е посветил, престана да съществува - събитие, което той многократно описва като най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век. Москва загуби 48,5% от населението на СССР, включително десетки милиони рускоговорящи и 41% от своя БВП. Важното е, че Русия също загуби своята заветна позиция на глобална сила и стратегически противник на САЩ.

Путин, който е на власт от 1999 г., сега поема най-големия риск в кариерата си в опит да си върне загубената слава на Русия и да се справи с миналото. Неговите ходове заплашват да предизвикат война, различна от която и да било в Европа от 40-те години на миналия век, докато той се стреми да пренапише системата за сигурност на континента и поне отчасти поражението на Русия в Студената война.

Путин вече е натрупал повече от 100 000 войници за евентуална инвазия в Украйна, призова за изтегляне на американските сили от Централна Европа, а с руски военни в Куба и Венецуела опитва да подчертае стратегическите слабости на Америка. Заплашва да изпрати военна техника.

Западните лидери, които дълго време се фокусираха върху възхода на Китай като основна стратегическа заплаха за международния ред, бяха озадачени от тази наглост и се опитват да разберат кой е готов да запали огъня. Досега той ги остави да спекулират докъде ще стигне - дали ще води голяма война в Украйна с евентуално прекъсване на отношенията със Запада или ще премахне някои отстъпки от широкия си списък с искания.

За мнозина в руското управление апетитът на Путин към риск е съвсем естествен, като се има предвид интензивността на историческите оплаквания на Русия, които той раздухва през цялата си кариера, за да оправдае бързата милитаризация и авторитарното управление.

"През 90-те години на миналия век Русия се смяташе за отписана страна, която никога няма да се издигне отново, което вече не трябва да се взема предвид. Всички сме преминали през това чувство на унижение и несправедливост", каза известният руски депутат Константин Затулин, заместник-председател на Думата в Комисията по отношенията с бившите съветски републики. "Путин се радва на подкрепата, която има, защото това е Русия. Въпреки че хората винаги имат много оплаквания към властите."

Путин бе ясен за желанието на Русия да възстанови влиянието си върху своите съседи, особено Украйна. Но той създаде аура на непредсказуемост относно следващия си ход. От анексирането на украинския полуостров Крим до изпращането на войски в Сирия, изваждането от ръкава на стратегически изненади е отличителен белег на външната му политика.

"Несигурност, двусмислие - това е част от тяхната стратегия", каза Глеб Павловски, политолог, който съветва Кремъл между 1997 и 2011 г. Ако всичко е ясно, способността му да заплашва незабавно намалява.

Докато Путин зависи от военните, разузнаването и дипломатите на страната, той определя политиката, след като овладее детайлите на нивото на някои западни лидери, според чуждестранни служители, които са преговаряли с руския лидер. Те казват, че тази концентрация на власт прави още по-трудно анализирането на бъдещите действия на Русия и прогнозирането на истинските намерения на Москва.

"Той сам си е държавен секретар и сам си е министър на отбраната", каза бившият съветник по националната сигурност на САЩ Джон Болтън, който се е срещал с Путин няколко пъти, включително в Москва през октомври 2018 г.

Постиженията на Путин през последните две десетилетия затвърждават вярата му, че вече няма нужда да се вслушва в съветите на другите, казват хора, запознати с руския лидер.

"Той изпитва нова увереност, че е намерил правилния път, че е на правилния курс, че е намерил правилния ъгъл в световните дела и че следователно не трябва да е толкова внимателен към другите", коментира Павловски.

Относителната липса на резултати от предишни негови действия може да е насърчила Путин да продължи да повишава залозите. В края на краищата той нахлу в Грузия през 2008 г., в Украйна през 2014 г. и анексира Крим през същата година и поръча предполагаеми заговори за убийства в чужбина, като случая "Новичок" през 2018 г. в Англия, получи в отговор само ограничени западни санкции.

Въпреки че блокираха икономическия растеж на Русия, тези мерки не намалиха способността на Путин да се задържи на власт или да развива все по-напреднали военни способности. С над 630 милиарда долара натрупани резерви, страната има достатъчно финанси, за да издържи на непосредствения натиск.

Междувременно нарастващата зависимост на Европа от руския природен газ направи много от европейските съюзници на САЩ още по-неохотни срещу Москва, тъй като се страхуват от въздействието на по-значимите санкции върху техните собствени икономики.

"Президентът на Руската федерация работи с високо ниво на толерантност към риска", каза пенсионираният генерал-лейтенант Бен Ходжис, който командва американските военни в Европа от 2014 до 2017 г. "Той е уверен, защото ние, Западът, не го спряхме преди и не го принудихме да отстъпи."

Говорителят на Путин Дмитрий Песков каза, че руският президент не иска да възстанови Съветския съюз, защото очевидно вече е невъзможно. Целта на Путин, каза той, е да "запази връзките на хармонична взаимозависимост" с бившите съветски републики.

Украйна, която се стреми да сложи край на тази взаимозависимост с Русия от нейната военна офанзива през 2014 г., играе голяма роля в настоящата конфронтация, защото в очите на Путин тя всъщност не е чужда земя. Именно загубата на Украйна, която бе втората най-населена и индустриално напреднала бивша съветска република, е в основата на драстично намаления глобален статут на Москва.

"Без Украйна Русия престава да бъде империя, но след като Украйна е подчинена, Русия автоматично се превръща в империя", каза покойният съветник по националната сигурност при президента Джими Картър, Збигнев Бжежински, през 1990 г.

В статия, публикувана през юли 2021 г. и изпратена до всеки член на руските въоръжени сили, Путин твърди, че само враждебни западни интриги са разделили двете страни. "Руснаците и украинците са един човек, едно цяло", пише той. "Виждам стената, която се появи през последните години между Русия и Украйна между части от едно и също историческо и духовно пространство като общо бедствие и трагедия".

Ако украинците и руснаците са един и същи народ, успешна демократична Украйна се превръща в стратегическа заплаха за потисническата държава, която Путин изгради върху руините на Съветския съюз. Това може да насърчи руските продемократични сили, които са насочили вниманието си към корупцията на Путин и неговия вътрешен кръг и да послужи като катализатор за политическа промяна в Русия. Прозападната политическа ориентация на Украйна засяга ядрото на идентичността на Русия - по-голямо предизвикателство от потенциалното й членство в НАТО и потенциалното разполагане на западни войски в страната.

"Той не може да си представи, че Украйна не е част от сферата на руските интереси. Той вярва, че един ден ще има смяна на политиците в Украйна и Украйна ще се върне в Русия", каза Вигудас Усакас, литовски дипломат, който няколко пъти се среща с Путин в Москва като посланик на Европейския съюз. "Също така е политически императив да не се позволи на Запада да се разшири в Украйна, това устройва руснаците". 

С масивно натрупване на войски до Украйна Путин създава позиция да преговаря под прицел. Целта е да се извлекат отстъпки от украинския президент Володимир Зеленски и да се принуди да даде дума на Русия за бъдещето на Украйна. Това би изпратило съобщение до други бивши съветски републики, че Западът не може да гарантира тяхната сигурност. За да засили натиска, Путин разполага с редица военни опции, по-малки от пълна окупация, вариращи от малки нахлувания до ограничен конфликт в региона на Източен Донбас и завземане на части от страната.

"При преразглеждането на възможностите си за Украйна две неща са ясни за Путин: НАТО няма да отговори военно на руско нахлуване, тъй като се въздържа от това в Грузия и Крим, а Русия може да се изправи срещу каквито и санкции да бъдат наложени", коментира Анджела Стант, сътрудник на Брукингс институт и бивш служител на националното разузнаване на САЩ за Русия и Евразия.

Консолидирането на прозападната ориентация на Украйна и нарастващите й военни способности, като неотдавнашното придобиване на турски въоръжени дронове и разработването на местни програми за балистични ракети, означават, че времето не е на страната на Москва, нещо, което обяснява спешността в действията на Путин.

"Мисленето е: Ако е неизбежно, ударете първи. Нека продължим да ескалираме, защото изглежда, че цената на бездействието може да е по-висока в края на деня", каза Максим Сучков, старши експерт по външна политика в дискусионния клуб "Валдай", базиран в Москва мозъчен тръст и дискусионен форум, на чиято годишна конференция обикновено присъства и Путин. "Идеята на Путин, силно подкрепяна от военните, е, че разполагането на американско военно разгръщане в Украйна е много по-скъпо от гледна точка на сигурността от каквито и да било санкции, които могат да последват, ако Русия удари първа".

Путин, който обичаше да кара ски в Карпатите на Западна Украйна, започна политическата си кариера с начинаещите руски демократи, работейки за прогресивния кмет на Ленинград и противопоставяйки се на опита за преврат през 1991 г., който се опитваше да свали президента Михаил Горбачов и да запази СССР.

Той бе изваден от относителната си неизвестност от президента Борис Елцин, който се страхуваше, че възраждащата се комунистическа партия ще разруши наследството му и назначен за министър-председател през август 1999 г. На 31 декември същата година Елцин подаде оставка и Путин пое президентството... остава най-влиятелният човек в Русия оттогава, като се прехвърляше между президентския и премиерския пост, за да заобиколи ограниченията на мандата.

Един от първите му ходове бе да използва комбинация от смазваща военна сила и преговори, за да си върне контрола над управляваната от бунтовници Чечения, ход, който доведе до прекратяване на сепаратизма в самата Русия.

"Ще ги разбием в бараките им", обеща Путин преди военна кампания, която причини огромен брой цивилни жертви и завърши с назначаването на бивш чеченски сепаратист, превърнал се в лоялист, за владетел на региона.

В същото време Путин остави отворена възможността Русия да остане в синхрон със Запада - стига да се третира с уважение. В интервю за БиБиСи през март 2000 г. той дори предположи, че Русия може да се присъедини към НАТО.

"Не бих изключил такава възможност", каза той тогава. "Но повтарям - ако и когато възгледите на Русия се вземат предвид като тези на равноправен партньор. Искам да подчертая това отново и отново."

За много западни лидери исканията на Русия да бъде приемана за равна бяха смешни. Икономиката на страната бе приблизително наполовина по-малка от тази на Испания и почти изцяло зависи от износа на газ и петрол, а военните й бяха бледа сянка на предишното си аз.

Така че, когато през 2004 г. НАТО предостави членство на България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения, това бе повратна точка за руския президент, който многократно се оплакваше, че това разширяване нарушава обещанията, дадени от Запада в края на Студена война. САЩ отричат ​​да са поемали такива обвързващи ангажименти.

"Основното му разочарование бе, че към Русия се отнасяха нечестно", каза Евгений Минченко, президент на Minchenko Consulting, независима агенция за политически изследвания в Москва.

Същата година народни въстания в Украйна и Грузия, известни като Оранжевата и Розовата революция, доведоха на власт президенти, открито съюзени със Запада, вдъхновявайки подобен бунт в Киргизстан през 2005 г., заплашвайки оставащото влияние на Русия върху останалите й съседи.

Речта на Путин на международна конференция в Мюнхен през февруари 2007 г. сигнализира за решимостта на Русия да започне да отвръща на удара. Съединените щати, оплака се той, "прекрачиха националните си граници по всякакъв начин", а разширяването на НАТО е "сериозна провокация, която намалява доверието на всички". Изводът на Русия, добави той, е, че сега "трябва да помислим за осигуряването на собствената си сигурност".

САЩ не обърнаха внимание на предупрежденията му. На следващата година, срещата на върха на НАТО в Букурещ обеща, че Грузия и Украйна "ще станат членове на НАТО", въпреки че не започнаха реални преговори за членство. Това постави и двете нации в несигурната позиция да бъдат разглеждани от Москва като стратегически врагове, но без защитата на западните съюзници.

Пет месеца по-късно руските сили нахлуха в Грузия, след като обвиниха подкрепяния от САЩ лидер на кавказката нация в агресия срещу Южна Осетия, прокремълски отцепил се регион. Войната завърши с това, че руските сили окупираха части на Южна Осетия и демонстрираха безсилието на западните поддръжници на Грузия. Путин не е изправен пред никакви последствия за нарушаване на условията на прекратяването на огъня, договорено от френския президент Никола Саркози. Скоро след това президентът Барак Обама остави въпроса с Грузия настрана, като инициира неуспешно "нулиране" с Москва. Оттогава нито Грузия, нито Украйна напреднаха много към членство в НАТО.

Окуражен от стратегическия успех в Грузия, но разтревожен от проблемите с оборудването и логистиката, пред които са изправени руските военни по време на инвазията, Путин бе решен да възобнови господството на Русия на световната сцена. Той нареди реформи, които превърнаха руската армия в по-професионална сила и инвестираха в подобряването на руската военна индустрия, включително разработването на оръжия като хиперзвукови ракети, които биха могли да направят ядрената противовъздушна отбрана на САЩ остаряла. Той също така започна да търси начини да си възвърне влиянието в бившите съветски съюзници по целия свят - от Сирия през Либия до Венецуела.

Когато Москва нахлу в Донбаския регион на Източна Украйна през 2014 г., Путин отрече пряко участие. Подкрепяните от Русия сили, които разположиха повече основни бойни танкове в Донбас, отколкото целият флот на британската армия, бяха просто "миньори и трактористи", твърдеше той, "безпристрастно", тогава.

Днес редовните военни сили на Русия открито се събират по границите на Украйна, заплашвайки със способности, които не са използвани от Москва през 2014 г., като въздушни удари, ракети с голям обсег и ракети, които могат бързо да опустошат украинската отбрана. Целта сега може да е пълна смяна на управлението в Киев, вместо да се отнеме повече територия, предполагат руските изявления.

"За тези, които днес са предали пълния контрол над Украйна на външни сили, би било поучително да си спомнят, че още през 1918 г. подобно решение се оказа фатално за управляващия режим в Киев", пише Путин в миналогодишната статия, сравнявайки германската окупация на Украйна преди повече от век с ролята на НАТО в страната днес.

Отвъд Украйна, още по-голяма награда, дразнеща Путин, е възможността да забие клин между САЩ и европейските съюзници, каза Фиона Хил, бивш офицер от националното разузнаване на САЩ за Русия и Евразия, която бе екпсертът за Русия на президента Доналд Тръмп в Съвет за национална сигурност.

Стратегията на Кремъл, каза тя, е да "държи Украйна като заложник за нещо много по-голямо: окончателното отстъпление на НАТО и опит за изгонване на САЩ от Европа".

САЩ и съюзниците е малко вероятно да се откажат, поне в близко бъдеще, но сега приемат сериозно заплахите на Путин. Те със сигурност вече не третират Русия просто като "регионална сила", която действа от слабост, както Обама го отхвърли за ужас на Путин преди осем години.

"Имайки предвид картите, които бяха в ръцете му първоначално и като се има предвид позицията, която Руската федерация сега заема на международната арена, можем недвусмислено да кажем - да, Владимир Путин е отличен стратег", каза Павел Данилин, директор на Центъра за политически въпроси и анализ, московски мозъчен тръст.

"Предлагам да помним с коя Русия се занимава светът през 1999 г. и с коя Русия светът се занимава сега".

Американците дават на Русия ключа за Европа

Американците се опитват да дублират спрямо Русия стратегията си срещу Китай (партньорска дипломация плюс възпиране). Но Русия не е Китай, пише Мартин Табаков, а и апетитът на Москва идва с яденето

Преговорите под заплахата от изнудване никога не са обективни. Достоверните руски заплахи за нахлуване в Украйна предизвикват емоционален дебат за сигурността, който не успява да отговори на ключови въпроси за бъдещето на НАТО и източния му фланг, пише за The Hill Бенджамин Яенсен.

Централният въпрос за Москва е бъдещето на членството на Украйна в НАТО. Настоящата реторика и от двете страни се фокусира върху начертаването на "червени линии" и налагането на наказание при липса на по-голямо стратегическо пресмятане. Американските и европейските политици трябва да се отдръпнат и да отговорят на четири въпроса, преди да откажат да преговарят за Украйна и да се ангажират по пътя на почти сигурна ескалация. 

Първо, дали сегашната криза е като 1914 г., Сараево или като 1948 г., Берлин? Докато аналогиите са изпълнени с опасност, те помагат да се улови характера на кризата. Дали сегашното противопоставяне е момент, в който в Кремъл са готови да рискуват война в името на националната гордост и забавяне на неизбежния си упадък, или ситуация, в която пазарлъците, включващи творческо използване на военни сили, могат да надделеят?

Може да се каже, че отношенията Русия-Украйна са най-лошият сценарий за учените по международни отношения. Страните имат история на териториални спорове, съперничество и конкуриращи се национални разкази за стотици години. Въз основа на минали проучвания, този модел предполага две държави, склонни към милитаризирани спорове, продължителни конфликти и проблеми с ангажиментите, които хвърлят сянка върху рационалното политическо договаряне.

Руските елити вероятно са готови на риск и ще приемат загуби. Те действат под носталгична стратегическа логика, която предшества геополитиката и разглежда сферите на влияние и буферните държави като трайни реалности на държавното управление.

Второ, присъединяването на Украйна или Грузия към НАТО ще увеличи или намали колективната сигурност на съществуващите членове на НАТО? Смисълът на НАТО е сигурността на неговите държави-членки. Неговата мисия е "да гарантира свободата и сигурността на своите членове чрез политически и военни средства".

В политически план начините и средствата включват насърчаване на демократични ценности и сътрудничество в областта на сигурността между държавите-членки. Във военно отношение НАТО генерира военна мощ за "предприемане на операции за управление на кризи".

Руските кампании в сивата зона в цяла Европа са оскърбление на политическите ценности на алианса, но не повече, отколкото по време на Студената война. Добавянето на страна като Украйна с - колкото и изфабрикувани - териториални спорове с Русия рискува да се превърне в източване на военната мощ на НАТО, принуждавайки алианса да предприеме серия от предни разполагания, които не осигуряват Балтийските страни, Северна Европа/Скандинавия или Средиземноморието - всички области, в които Русия оспорва алианса.

Казано по друг начин, превръщането на Донбас или Крим в нова Пропаст Фулда* помага ли или пречи на способността на НАТО да генерира военна мощ?

Трето, дали перспективата за присъединяване към НАТО ще спре Русия да се намеси в Украйна? През 2009 г. на Грузия и Украйна бе предложена пътна карта за присъединяване към НАТО без определен срок. Оттогава Русия увеличи усилията си да подкопае и двете страни, като същевременно преследва мащабна програма за военна модернизация.

Нито санкциите, нито перспективата за членство в НАТО спряха руската военна намеса в Украйна. Налице е асиметрия на интересите. За НАТО Украйна е изключително важен въпрос, но за Русия е жизненоважен основен въпрос. Членството на Украйна в НАТО няма да балансира тази асиметрия. Ако не друго, предлагането на колективна гаранция за сигурност на Киев ще привлече Европа към по-широка поредица от ескалиращи конфронтации, докато ревизионистките елити изтласкат по-толерантните гласове в Кремъл.

Четвърто, наистина ли е заложено доверието в съюза? Тук контрафактът помага да се отговори на въпроса. Ако приемем, че Русия нахлуе в Украйна и НАТО не направи нищо, някой член на алианса ще напусне ли? Въпреки че бездействието може да насърчи Русия в бъдеща криза, то вероятно ще увеличи разходите за отбрана в страните-членки на НАТО и ще гарантира повече самолети, кораби и войски, разположени и наблюдаващи всяко движение на Москва.

Тестът за НАТО е как алиансът, в съответствие с първоначалната си харта, реагира на атака срещу държава-членка.

Пето, каква е алтернативната цена за текущото противопоставяне? От всичко казано, Русия е готова да предложи отстъпки, за да постигне споразумение за Украйна и Грузия. Като се има предвид по-голяма гъвкавост, преговарящите биха могли да се обърнат и например да обменят гаранция за отказ на Украйна в НАТО в продължение на 15 години за нов кръг от преговори за контрол на въоръженията и съживяване на режимите за проверка на изтеклия ядрен договор.

Размяната на дипломатическо време за осезаем контрол на оръжията и ядрена деескалация може да доведе до резултати и да отложи бъдещите обсъждания, докато Путин напусне поста. В крайна сметка никой цар не живее вечно.

Европейските държави трябва да се изправят срещу Русия, но въпросът е как и кога. Политиците не трябва да бъркат дългосрочната конкуренция с резултата от всяка отделна криза. Вместо да отказват да се пазарят за членството на Украйна, държавите-членки на НАТО трябва да се съсредоточат върху тласкането на Русия към по-широк стратегически диалог по въпроси като контрола на въоръженията, като същевременно разработват политики, които ограничават способността на Москва да принуждава Европа.

Има няколко минуса за отговор на руския блъф и да се отложи решението за Украйна. През следващите години държавите-членки на НАТО, заедно с ключови европейски партньори, могат да предприемат осезаеми действия за намаляване на принудителния обхват на Москва.

Първо, енергийната сигурност е националната сигурност. Русия може да бъде смела, докато духат зимните ветрове, а инфлационният натиск след пандемията поддържа цените на суровините високи. Европа се нуждае от алтернатива на руските ресурси като приоритет за националната сигурност.

Второ, по-силното трансатлантическо разузнаване и кибер сътрудничеството ще помогнат за ограничаване на способността на Русия да провежда кампании в сивата зона в страните-членки на НАТО.

Трето, НАТО се нуждае от военна модернизация и да инвестира отново в оперативната съвместимост на съюза.

САЩ могат да играят роля - от увеличаване на износа на енергия за Европа до координиране на програми за разузнаване, кибернетична и военна модернизация - но тези усилия се нуждаят от европейските държави-членки на НАТО, да поемат водещата роля.

АП: САЩ и съюзниците обещават единство за Русия, но не е ясно за какво

България, Румъния и Турция трябва да обмислят приемане на бойна група на НАТО от войници и техника в Черноморския регион

*Пропастта Фулда е коридор, минаващ на югозапад от германската провинция Тюрингия до Франкфурт на Майн, който, непосредствено след Втората световна война е определен от западните стратези като възможен път за съветско нашествие в американската окупационна зона от източния сектор, окупиран от Съветски съюз. Пропастта Фулда представляваше най-краткия път от границата между Източна Германия и Западна Германия до река Рейн. По време на Студената война, НАТО и военните сили на Варшавския договор останаха силно концентрирани в района. Постоянни патрули, наблюдение и сигнали са извършвани по границата, където противоположни наблюдателни пунктове са близо един от друг, до обединението на Германия през 1990 г.