След една скорошна седмица в Египет разбрах какво изключително много липсва за разрешаване на израелско-палестинския конфликт: миротворец като Ануар Садат, пише Макс Буут за The Washington Post.

Египетският президент стана лауреат на Нобелова награда за мир и един от най-великите лидери на съвремието, като рискува всичко - включително, както се оказа, живота си - за мира. Дори онези от нас, които са твърде млади, за да си спомнят събитията от онова време, все още могат да се вълнуват от драматичното посещение на Садат в Израел през 1977 г. след четири големи войни между двете страни. Това подготви пътя за Споразуменията от Кемп Дейвид от 1978 г. и мирния договор от 1979 г. между Египет и Израел. Това беше първият път, когато арабска държава призна еврейската държава.

Консервативният премиер на Израел и ко-нобелист на Садат, Менахем Бегин, беше основен партньор за мира, а президентът Джими Картър беше решаващ посредник, но Садат беше този, който задвижи процеса. През 1981 г. той беше убит от ислямистки терористи, но почти половин век след усилията му Египет и Израел остават в мир.

За разлика от това, докато войната в Газа наближава шестмесечната граница, не се вижда мир между израелци и палестинци - само сигурността на още страдания и кръвопролития. Това е така, защото нито една от страните не е създала Садат. Израел се сближи през 90-те години на миналия век с премиера Ицхак Рабин, но подобно на Садат той беше убит от екстремист от собствената си страна - в неговия случай, за преговорите по Споразуменията от Осло за създаване на Палестинската власт и отваряне на пътя към палестинската държавност.

Този път беше задънена улица, отчасти защото колегата на Рабин, председателят на Организацията за освобождение на Палестина Ясер Арафат, никога не беше склонен да се откаже от "правото на завръщане" на палестинците и да рискува статуса си на "борец за свобода" за своя народ. След смъртта на Арафат през 2004 г. палестинската власт се управлява от неговия невдъхновяващ помощник Махмуд Абас.

Вече навършил 90 години, Абас бе избран през 2005 г. за четиригодишен мандат, който продължи почти 19 години. Освободен от натиска на спечелването на избори, той ръководи корумпиран и неефективен режим, като изглежда няма по-голяма цел от това да остане на поста, докато все още си поема дъх. Повечето палестинци смятат Абас за сътрудник на Израел в окупация, която краде земята им и ги лишава от достойнство. В едно скорошно проучване 90 процента от палестинците казаха, че Абас трябва да подаде оставка, но той не дава въобще такива индикации.

Докато Абас печели време, Хамас се опитва да спечели подкрепата на палестинците, като избива и отвлича израелци. Миналия месец едно от най-депресиращите проучвания в последно време установи, че 71 процента от палестинците подкрепят варварското нападение на Хамас от 7 октомври и 59 процента искат Хамас да контролира ивицата Газа, когато войната приключи.

Макар и дълбоко тревожна за привържениците на решение за две държави, широко разпространената палестинска подкрепа за терористична организация може да бъде добре дошла новина за твърдолинейния премиер на Израел Бенямин Нетаняху. "Биби", който доминира израелската политика в продължение на почти три десетилетия, многократно се е заричал да блокира създаването на палестинска държава - и дори е стигнал дотам, че тайно да подкрепя Хамас, за да разсее натиска да направи отстъпки на палестинците.

Подобно на Абас, Нетаняху е дискредитиран и непопулярен лидер (само 15 процента от израелците искат той да запази поста си след войната), който отказва да напусне поста. След като не успя да предотврати атаката на Хамас от 7 октомври, Нетаняху сега превръща Израел в международен парий с нападение срещу ивицата Газа, което според управляваното от Хамас министерство на здравеопазването в Газа е убило повече от 32 000 палестинци. Израел възразява, че повече от една трета от загиналите са бойци на Хамас, но дори това да е точно, е съмнително, че офанзивата на Израел наистина ще унищожи терористичната организация. Израелските войски продължават да се връщат в райони, за които се предполага, че са били прочистени от екстремисти. Изравняването на Газа - повече от половината сгради на анклава са повредени или унищожени - може просто да породи ново поколение насилствени екстремисти.

Организацията на обединените нации предупреждава, че гладът е неизбежен в северната част на Газа, като 70 процента от населението вече страда от катастрофални нива на глад. Помощта от Израел е недостатъчна, което принуждава Съединените щати, Великобритания и други страни да пускат парашути с провизии и няма начин безопасно да се разпределят храната и лекарствата на тези, които имат най-голяма нужда. Това е така, защото Израел е нарушил способността на Хамас да управлява Газа, но не е създал никаква администрация, нито гражданска, нито военна, която да заеме нейното място. Резултатът е беззаконна, хаотична територия на прага на Израел - Могадишу на Средиземно море.

Лесно е да се обвинява Нетаняху за този провал, но по-болезнената истина е, че макар лично премиерът да е непопулярен, политиката му има широка подкрепа в Израел. Друго скорошно проучване установи, че 68 процента от израелските евреи се противопоставят на разпределението на каквато и да е хуманитарна помощ за Газа, дори "от международни органи, които не са свързани с Хамас или с UNRWA". (UNRWA, Агенцията на ООН за подпомагане и работа, е инфилтрирана от агенти на Хамас.)

В Израел има малко критики към военната му офанзива в Газа, въпреки ужасяващото ниво на съпътстващи щети, защото израелците бяха твърде травматизирани от атаката на Хамас през октомври. Въпреки че наскоро в Газа имаше драматичен прилив на подкрепа за решение с две държави, много израелци и палестинци загубиха вяра в тази цел. И все пак това е единственият възможен път към траен мир, който не включва етническо прочистване нито на палестинци (както желае израелската крайна десница), нито на евреи (както Хамас желае).

Провалът на мирния процес отвори пътя за Хамас да продължи своето нихилистично нападение срещу Израел, използвайки хората от Газа като живи щитове. Жестоките лидери на Хамас биха могли да окажат натиск върху Израел да прекрати офанзивата си, като освободи останалите 130 заложници (не всички от които все още са живи), но те сключиха твърда сделка в преговорите за прекратяване на огъня.

Яхя Синвар, лидерът на Хамас в Газа, очевидно е убеден, че страданието, причинено на неговите събратя палестинци, е малка цена за намаляване на глобалната позиция на Израел и възпрепятстване на усилията му да установи дипломатически отношения с повече арабски държави. Докато Синвар е в безопасност в някой тунел, без съмнение заобиколен от ужасени заложници, той не дава индикации, че го е грижа какво се случва с бедните цивилни, опитващи се да оцелеят над земята.

Израелци и палестинци са впримчени в спирала на смъртта. Единственият начин да се излезе от тази смъртоносна безизходица е да се появи поне един далновиден лидер, който е готов да търси алтернатива на безкрайната война. С други думи, друг Ануар Садат. Такава фигура, за съжаление, никъде не се вижда. Вместо това имаме двама цинични служители - Нетаняху и Абас - и фанатичните хора на Хамас.

Но все още има малка надежда. Властта на Хамас беше значително намалена от израелската офанзива и Нетаняху и Абас няма да са на поста вечно. Може би, просто може би, техните наследници ще са готови да съживят дълго спящото търсене на решение за две държави.

В момента не изглежда вероятно. Но тогава никой не можеше да си представи, когато Садат пое управлението през 1970 г. след смъртта на Гамал Абдел Насър, че този кариерен армейски офицер ще се окаже трансформираща фигура. Удивително е какво може да постигне смелото и принципно лидерство - и ужасяващо колко страдания може да причини липсата му.