В часовете и дните, след като американските медии го обявиха за победител на 7 ноември, новоизбраният президент Джо Байдън получи поздравителни туитове и изявления от американски съюзници по света. Дори Fox News звучеше развълнувано от списъка с доброжелатели, които включваха "британският премиер Борис Джонсън, френският президент Еманюел Макрон, италианският премиер Джузепе Конте, ирландският премиер Михаел Мартин и испанският президент Педро Санчес Перес-Кастехон." Самият Байдън на 9 ноември се обади на лидерите на Канада, Франция, Германия, Ирландия и Великобритания, за да им благодари. Няколко дни по-късно той разговаря и с лидерите на Австралия, Япония и Южна Корея, пише за The Atlantiс Ан Апълбаум, старши сътрудник на Института Агора в Университета Джон Хопкинс, историк, носител на множество награди. Автор е на "Здрачът на демокрацията: изкушението на авторитаризма", "ГУЛАГ. Лагерите на смъртта", отличена с награда "Пулицър" (2004), "Желязната завеса. Рухването на Източна Европа 1944-1956" и "Червен глад. Войната на Сталин срещу Украйна". През 1988-1991 г. отразява колапса на комунизма в Източна Европа като кореспондент на The Indеpendеnt и The Economist във Варшава.

Ако не бяха последните четири години, изпратените поздравления щяха да са напълно незабележими, нищо повече от предсказуемата размяна на приятни поздравления, общоприети за глобалната дипломация в епохата преди Доналд Тръмп. Съобщенията цитирани и от преходния екип на Байдън, отбелязват например, че "новоизбраният президент подчерта, че САЩ и Австралия споделят както ценности, така и история" - абсолютно клише, но не и когато си спомним първото обаждане на президента Тръмп към тогавашния австралийски премиер, Малкълм Търнбул, което завърши с налудничав спор за бежанците. Относно лидера на Южна Корея Мун Дже Ин, избраният президент на Америка "благодари на президента Мун за неговите поздравления, като изрази желанието си да укрепи алианса (на двете страни) като връзката на сигурността и просперитета в Индо-Тихоокеанския регион" - това също е доста скучно, но веднага спира да е, когато си спомним, че Тръмп публично обмисляше изтеглянето на американските войски от Южна Корея - ход, който би позволил инвазия от Север.

Без съмнение различни световни лидери се почувстваха облекчени да говорят отново с последователен и знаещ американски лидер. Въпреки че членовете на екипа на Байдън са блокирани от Държавния департамент (при нормален преход, напускащата администрация би помогнала), вероятно за тях бе хубаво да водят нормални разговори с чужденци.

И все пак има нещо подвеждащо във всички тези изказвания и комплименти, тъй като след ерата на Тръмп не може да има връщане към старат нормалност. Нито една от връзките на САЩ, нито с нашите приятели, нито с враговете ни, не е същата като преди четири години. Нито една от големите дипломатически институции, международна или вътрешна, са същите. Някои от екипа на Байдън, ветерани от администрацията на Обама, ще се изкушат да рестартират връзките и да рестартират старите планове, сякаш нищо не се е случило. Това би било голяма грешка, нещо наистина се случи.

От 2016 г. международната репутация на Америка се трансформира. Вече не е демокрацията, която буди най-много възхищение в света, нашата политическа система по-често се възприема като уникално нефункционираща, а нашите лидери като особено опасни. Анкета след анкета показват, че уважението към Америка не просто рязко пада, но и се превръща в нещо съвсем различно. Около 70% от южнокорейците и повече от 60% от японците - две държави, от чието приятелство Америка се нуждае, за да отблъсне китайското влияние в Азия - разглеждат САЩ като "основна заплаха". В Германия, нашият ключов съюзник в Европа, много повече хора се страхуват от Тръмп, отколкото от руския президент Владимир Путин, китайския Си Дзинпин или дори Ким Чен Ун от Северна Корея.

И не е изненада: Живеем в свят, в който всички новини са достъпни за всеки. Нищо, което се е случило през последните четири години, не е тайна - непрестанната липса на честност в Тръмп; неговите прояви на невежество; неговата саморазправа и неговия непотизъм; неговият върхов момент за инжектиране с дезинфектанти за борба с коронавируса, история, която се появи на стотици езици по целия свят; гротескният му спектакъл с отказа да признае изборния резултат. "Поддръжниците на Тръмп излизат по улиците, докато той прокламира фалшиви изборни претенции", обяви Gulf Times, вестник в Катар. China Daily, основното издание на китайската комунистическа партия на английски език, тържествено съобщи, че републиканските сенатори призовават Байдън да получи брифинги за сигурността. Президентът на Полша - националист, който отлетя за Вашингтон, за да се снима с Тръмп по време на собствената си кампания - изглежда искрено объркан кой е победил и обясняваше на хората, че изборите в САЩ все още не са приключили.

След като Тръмп осигури на света този театрален и цирков преврат, който дори не е и преврат, е наивно да си мислим, че САЩ могат да насърчават демокрацията или върховенството на закона със самочувствието, което правеха в миналото. В продължение на четири години нашият президент открито се противопоставяше на много от ценностите, които изповадваме и поставяхме в центъра на нашата външнополитическа реторика. И да, всички го забелязаха, всички. Американците може би възприемат зрелището, в което Тръмп се опитва да изнудва украински президент да започне фалшиво политическо разследване на опонент, за екзотика. За украинците ... това бе нещо познато. Следващият път, когато висш американски служител дойде и каже на украинското правителство, че заемът му от МВФ зависи от прилагането на законите срещу корупцията, украинците могат спокойно да се изсмеят.

Втората важна промяна, свързана с първата, е, че другите държави най-накрая започнаха да вземат предвид какво всъщност означава оттеглянето на САЩ от глобалното лидерство и съответно преизчисляват баланса на силите. Това, разбира се, е тенденция, започнала по време на администрацията на Обама, въпреки че по това време никой не можеше да я приеме напълно. През 2012 г. организирах среща в Лондон, която включваше някои сирийски активисти. Те ме попитаха защо Барак Обама няма да наложи забрана за полети в тяхната страна; когато им казах, че американците вече не искат да се бият в близкоизточните войни и вече не се чувстват уверени, че ще ги спечелят, те не ми повярваха. Вместо това те се вкопчиха в различни конспиративни теории - като си представиха, че определени хора във Вашингтон не харесват сирийците - и казаха, че ще изчакат някаква грандиозна намеса.

Но тази грандиозна намеса така и не пристигна. През осемте години оттогава, всички в Сирия, както и всички навсякъде, се приспособиха към свят, в който влиянието на САЩ намалява. В Либия, където Америка си изми ръцете от продължителната гражданска война, важните играчи са Русия, Турция, Египет, Катар и Обединените арабски емирства. В Африка руското и китайското влияние продължават да нарастват, докато Америка отстъпва. Неотдавнашният спектакъл на Русия и Турция, които заедно преначертават границите в Кавказ, след кратката война между Армения и Азербайджан, беше напомняне за това какво означава всичко това на практика. Някога, и то не толкова отдавна, САЩ имаха амбициозна програма в Кавказ, включваща тръбопроводи, политика и други идеи. Сега никой в ​​региона не се интересува особено от това, което мислят американците.

Страната, която се е възползвала най-много от тези промени, намаляването на американската демокрация и реалността на американското оттегляне, разбира се е Китай. Вярно е, че след дълъг флирт със Си Дзинпин, Тръмп и държавният секретар Майк Помпео усилиха антикитайската си реторика, отчасти за да отвлекат вниманието на американците от собствения им провал в борбата с коронавируса. Но Пекин поне трябва да се чувства двусмислено относно края на тяхната администрация. Вторият мандат на Тръмп би консолидирал китайското влияние в системата на ООН, би намалил силата на застъпничеството за правата на човека и още повече би подкопал съюза на западните и азиатските демокрации. В седмица, която Тръмп прекара туитирайки теории за конспирация, 15 азиатско-тихоокеански държави подписаха регионална търговска сделка, ръководена от Китай. Не толкова отдавна администрацията на Обама предложи създаването на търговско партньорство, ръководено от САЩ, което би обвързало региона с различна визия. Когато Тръмп разби това споразумение, вратата се отвори за Пекин.

Нито една от тези промени не може лесно да бъде отменена от администрацията на Байдън, особено от старите ветерани, които си представят, че сега тяхната задача е възстановяване. Напротив, който се присъедини към следващата администрация, независимо дали е държавен секретар или или диполомат в Люксембург, сега е изправен пред много по-различна задача. Четенето на човешките права като мантра само по себе си няма да направи отново важни. Завръщането на Америка в институциите на ООН, които Тръмп напусна или заяви, че ще напусне - най-вече Световната здравна организация и Съветът на ООН по правата на човека - няма да ги освободи от китайското влияние или да ги направи по-функционални. Задачата е да се измислят абсолютно нови начини за провеждане на дипломация, за разширяване на влиянието на САЩ, за засилване на зачитането на правата на човека и най-вече за използване на съюзи. В коментар, публикуван миналия месец, колегата от Lowy Institute Томас Райт отбеляза, че истинският въпрос не е дали Байдън ще се различава от Тръмп. "Това е очевидно", отбелязва Райт. Въпросът е дали Байдън ще се различава от Обама. И това все още въобще не е очевидно.

Новият екип на Байдън сигнализира за истинска амбиция. Входящата администрация вече заяви, че бързо ще свика нов диалог с основните съюзници на Америка. Байдън вероятно ще се съсредоточи върху четири или пет големи въпроса, включително COVID-19, изменението на климата и въпроса как да защитава демокрациите срещу авторитарните програми на Русия и Китай. Вместо да започне едновременни търговски войни в Европа и Азия, както направи Тръмп, екипът на Байдън иска да гарантира, че САЩ и техните европейски и азиатски приятели работят съвместно.

Но консултацията сама по себе си няма да промени нищо, а възраждането на мултилатерализма (многостранността) носи свои собствени рискове. Най-важното е, че той кара висшите служители да се фокусират върху процеса, а не върху резултата. Дипломатите винаги се подмамени от перспективата за разговори за преговори; постигането на споразумение относно работна група, която ще разработи политиката, понякога може да изглежда по-важно от самата политика: "О, вижте, ние накарахме Лондон, Париж и Брюксел да подпишат безсмислено изявление. Сега всички можем да се потупаме по рамото за добре свършена работа". Екипът на Байдън не трябва да попада в същия капан като бившия държавен секретар Мадлин Олбрайт, която настоятелно се опита да създаде нова международна институция, Общността на демокрациите, само за да гледа как бавно умира. На първите си срещи групата затъна във въпроса, кой става за член; по-късно членовете започнаха да спорят, какво трябва да направи организацията. Въпреки че все още съществува, тя не успя да се противопостави на нарастването на авторитарното влияние в рамките на ООН и не притежава нито сериозни ресурси, нито няко й обръща сериозно внимание.

Едно решение може да бъде САЩ да избегнат изцяло международните организации. Вместо да създавате бюрокрация със секретариат и офиси, защо да не работите с ad hoc коалиции на съюзници, проблем по проблем? Това е формула, предложена наскоро от Макрон, който не е фен на съвременното ООН и който наскоро каза, че "трябва да преоткрием полезни форми на сътрудничество - коалиции от проекти и играчи", като посочи като пример среща, организирана от европейските правителства, американски компании и американски щати, след като Тръмп се оттегли от Парижкото споразумение. Друг пример е европейският проект COVAX, който включва както правителства, така и неправителствени организации и има за цел да достави коронавирусни ваксини по целия свят. Но може да има и други - може би дори много други. Алиансът, необходим за противодействие на руското влияние в Европа, включително явната и скрита подкрепа на крайнодесни политически партии и медии, може да се различава по своя характер, например от алианса, необходим за противодействие на китайското влияние по света, който често приема формата на инфраструктурни разходи и търговски сделки.

Екипът на Байдън също може да избяга от лошите стари навици, като даде сериозен приоритет на въпроси, които традиционно изобщо не се смятат за част от външната политика. В почти всяка демокрация гневът от укриването на данъци се увеличава, международното пране на пари и операциите с тъмни пари, използвани от Русия и Китай, както и от местни участници за манипулиране на всички политически системи; това са проблеми, с които Европа, Америка и демократична Азия могат да се борят само заедно. В почти всяка демокрация също стана ясно, че структурата на съвременните онлайн медии създава по-дълбоко социално разделение. Може би е време да попитаме дали настоящото управление на интернет платформите работи в наш интерес и дали някаква комбинация от координирани, международни промени в регулациите на антитръстовото законодателство, поверителността и прозрачността може да направят онлайн информационното пространство по-благоприятно за конструктивен диалог, отколкото място с горчива поляризация. Изменението на климата по дефиниция изисква както международни усилия, така и високо ниво на творчество, но и други проблеми се нуждаят от същото. Как може демократичният свят да направи така, че гласът му да се чува по-силно на места като Беларус, където полицията бие и убива протестиращи? Как демократичните нации могат да предефинират сигурността, за да включва не само танкове и ракети, но и защита срещу дезинформация и кибервойна?

На нас американците може да ни се наложи да променим нашите собствени остарели институции, особено нашия Държавен департамент, силно деморализиран от Помпео и неговия предшественик Рекс Тилърсън. Може също да се наложи да променим нагласите си. След четири години облъчване за злините на глобализацията и славата на национализма, американците се нуждаят от екип в Белия дом, който да обясни симбиотичната връзка между външната и вътрешната политика. Изменението на климата е международен проблем, който засяга хората, живеещи в близост до горящите гори в Калифорния. Международното пране на пари е международен проблем, който засяга прокурорите, опитващи се да издирят измамници в Ню Йорк. Ваксините, които ще укротят коронавируса, са производство на международното сътрудничество и партньорства.

Нуждаем се от различен вид реторика относно външната политика, език, който не възхвалява ненужно мултилатерализма, но това не означава затваряне на американците в невъзможна и нереална изолация. Интеграцията в света не е избор; това е реалност, с която трябва да се научим да живеем. Въпросът е какъв ще е видът интеграция. Кой ще напише правилата? Кой ще реши какво е важно? Преди всичко администрацията на Байдън трябва да каже на американците истината: Намираме се в преломен момент, момент, след който или ще възродим влиянието на демократичния свят, или ще станем свидетели на неговия стремителен упадък.