От близо 70 години се злоупотребява с еднa широкоизвестна в Близкия изток поговорка: "Можеш да постигнеш мир само с враговете си". Но за тази цел първо трябва да можеш да определиш кой ти е противник.

Като се има предвид, че тероризмът е като многоглава хидра, че мюсюлманският свят като цяло е отхвърлил Израел от самото му създаване, а Палестинската автономия символизира само едно препятствие в един по-мащабен конфликт, самият факт че арабо-израелският конфликт (който се разпростира до Иран от революцията през 1979 г.) беше преименуван в израело-палестински, крие много по-широка реалност, с която Израел не спира да се сблъсква.

Макар критиките към израелското правителство да са напълно легитимни и много от неговите политики да срещат съпротива, за нас няма да е от полза да си затворим очите пред някои истини, които карат израелците да се съмняват в легитимността на мира, който техният партньор се опитва да им наложи, пише в свой анализ френският "Фигаро".

Палестинската автономия изплаща обезщетения на лица, извършили терористични атаки, и семействата им

Макар да твърди, че е протегнал ръка за помирение, Махмуд Аббас продължава да посвещава една част от бюджета на Палестинската автономия (ПA) за възнаграждения на терористи, които лежат в израелски затвори, на техните семейства и такива, чиито членове са загинали при атентат. В този смисъл палестинският закон е ясен. Размерът на обезщетенията и изплатените помощи е пропорционален на тежестта на наказанието или с други думи - на броя на жертвите, евреи или неевреи, причинени от терориста-бенефициент. Това е практика, заклеймена отдавна от няколко последователни израелски правителства, а отскоро и от Белия дом и някои европейски правителства.

За Палестинската автономия да проникнеш в чужд дом и да убиеш младо момиче, докато спи, да стреляш без предупреждение по посетители на терасата на ресторант или да се взривиш сред група тинейджъри пред дискотека, е акт на съпротива срещу израелската окупация. Между другото, тези "действия срещу окупацията" бяха разменна монета преди 1967 г. и завюването от Израел на територии, които преди това са били във владение на Египет и Йордания.

Според палестинския граждански кодекс тези терористи получават званието муджахид (борец), докато са живи или шахид (мъченик), ако са загубили живота си по време на своя "акция".

Съвсем наскоро Махмуд Аббас стигна до там да квалифицира израелския премиер като расист, защото се осмелил да каже, че тези чудовищни суми (7% от бюджета на ПА) финансират и подстрекават тероризма. Запитан за необходимостта и причината за тази практика, той отговори, че това е негово "социално задължение по силата на закона".

Представете си за момент, че Франция иска да се помири с "Ислямска държава", докато тя продължава да обещава доживотни помощи и други възнаграждения на всеки, който би повторил кланетата в Батаклан и Ница. Това е немислимо.
Такава е ситуацията, в която е поставен Израел, докато негов единствен събеседник остава Палестинската автономия.

Махмуд Аббас, избран през 2005 г. за 4-годишен мандат, все още е на власт

Този простичък факт отслабва позицията на президента на Палестинската автономия, който впрочем няма никаква демократична легитимност. И това е по-малкото зло в регион, свикнал с диктатури. С приемането дори на най-малката отстъпка в полза на Израел, което ще му позволи да се върне на масата за преговори, Аббас рискува да загуби и малкото легитимност, с която все още се ползва. Той не иска също така да влезе в историята като първият палестински ръководител, нормализирал отношенията с ционисткия враг.

Палестинските араби не са готови да се откажат от "правото на завръщане"

Въпреки че по много от арабските искания може да се преговаря, правото на завръщане на потомците на "бежанците" от 1948 г., държани в лагери в съседните арабски страни и лишени от почти всичките си права, особено в Ливан и Сирия, се оказва непреодолима пречка, която би довела да изчезването на Израел под неконтролируема вълна от неквалифицирани лица, подхранвани в омраза към Израел.

По този въпрос Аббас системно отговаря, че това е тяхно неотменимо право.

Неговата визия за мир, изхождаща от концепцията "две държави за два народа", се свежда до една юденрейнска Палестина (в която нито един евреин няма да бъде допуснат), от една страна, и една мултикултурна нация, от друга, в която мюсюлманското население бързо ще стане мнозинство.

С други думи - две държави за един народ. Понятие, залегнало в Хартата на Фатaх и ООП, обявена за невалидна от Ясер Арафат, но която никога не е била оттеглeна.
В същото време никъде не се споменава нищо за милионите евреи, прогонени от арабските страни след 1948 г.

Палестинските учебници не признават съществуването на държавата Израел

Доклад на Института за мониторинг на мира и културната толерантност гласи, че "програмата за началните училища в ПА, учи учениците да бъдат мъченици, демонизира и отрича съществуването на Израел и се фокусира върху връщане към една изключително палестинска държава." Сред документите, цитирани в доклада, има карти, където Израел не фигурира, и пасажи, които възхваляват атентаторите. Наскоро Върховният комисариат за бежанците (UNRWA)- организация, създадена от ООН през 1948 г., за да помага на палестинските бежанци, които не могат да бъдат заподозрени в симпатии към Израел - се е възпротивила на съдържанието на новите учебници, провокирайки гнева на Палестинската автономия, която отказва да ги промени.

ПA иска отмяна на декларацията Балфур от 1917 г.

Искайки от Aнглия да се извини век по-късно за декларацията Балфур, която обещаваше на евреите да бъде да бъде създаден техен национален дом върху земята на предците им и манипулирайки ЮНЕСКО и други организации, подопечни на ЮНЕСКО, ситемно да демонизират Израел, благодарение на автоматичното арабско мнозинство, с което разполагаq и европейското въздържане, Палестинската автономия се поставя в неблагопритна ситуация по отношение на споразуменията от Осло, които й забраняват да се опитва да разреши конфликта без преки преговори.

Ясер Арафат и Махмуд Аббас никога не са приемали израелските предложения за мир

Арафат посочва на 10 май 1994 г. в Голямата джамия в Йоханесбург, непосредствено след подписване на споразуменията от Осло: "Този компромис няма друга стойност освен одобрението, предоставено на племето корейши от пророка Мохамед." С други думи, всяко споразумение с Израел може да бъде само временно и с единствена цел да бъде унищожен Израел.

През август и септември 2000 г., в отговор на предложението на Ехуд Барак да признае демилитаризирана палестинска държава върху 94% от територията на страната, с източен Ерусалим за столица и поделянето на светите места, Арафат избяга в Кемп Дейвид, за да обяви с гордост на своя народ, че е отхвърлил израелския и американския натиск. Резултатът: втора интифада с терористични атаки и репресивни мерки, с хиляди жертви и от двете страни, оставяйки завинаги два ненaвиждащи се и умъртвени народа.

Наследникът на Арафат, смятан за умерен в сравнение с предишния терористичен лидер, също отхвърли още по-щедрото предложение на Ехуд Олмерт през 2006 г., което щеше да му даде абсолютен контрол над 98% от територията на страната, право на ограничено завръщане и пълен контрол на Храмовия хълм, преименуван на "Площад на джамиите". В действителност, Махмуд Абас никога дори не благоволи да отговори на Олмерт.

Изтеглянето на Газа доведе на власт Хамас и предизвика три смъртоносни войни

След като връщането на Синай на Египет доведе до крехко мирно споразумение между двете страни, стриктно спазвано оттогава, премиерът Ариел Шарон поиска да повтори опита и през 2005 г. предложи цялата ивица Газа на ПА, редом с изселването на 10 000 еврейски жители от ивицата. Идеята беше да се направи от този бивш, древен египетски анклав, нов Сингапур с помощта на международната общност. Държавен преврат, последван от кървава чистка, за съжаление доведе на власт терористичната организация Хамас. Ракетите започнаха да валят по Израел, провокирайки 3 войни - през 2009, 2012 и 2014г.

Палестинската автономия иска предварителни гаранции, че исканията й ще бъдат изпълнени

Махмуд Аббас повтаря непрекъснато, че всякакви преговори с Израел трябва да се основават на създаването на Палестинска държава в границите от 1967г. , със столица Ерусалим и справедливо решение на бежанския въпрос.

Или с други думи - преди всеки нов мирен процес на Палестинската автономия трябва да се гарантира, че ще получи това, което иска, без да прави никакви отстъпки от своя страна.

Всеки път, когато Израел се разбунтува срещу неотстъпчивостта на палестинците, ПА го обвинява, че съсипва мирния процес, което се използва като оправдание за тероризъм.

Бидейки безспорни факти, тези 8 точки накараха американската администрация да преразгледа намесата си в Близкия изток, след изричното посещение на Джейсън Грийнблат и Джаред Кушнър и при двете страни. Но докато ситуацията в Близкия изток става все по-колеблива, един нов проект за по-цялостен процес, който включва съседните държави, изглежда се задава на хоризонта.

Тръмп и съветниците му, без да споделят изцяло израелската позиция, разбраха, че Израел няма никакъв интерес да има мир, такъв какъвто иска Палестинската автономия и който няма да включва пълното участие на арабския свят.

По този начин десетилетният конфликт би могъл да възвърне своята идентичност на арабо-израелски конфликт, от който най-накрая може да излезе истински мирен проект.

Защото мир можеш да постигнеш само с всички врагове, а не само с върха на айсберга.

Превод Петя Михайлова