На 07.04.2016 г. се изпълват 100 години от рождението на един достоен български политик д-р Петър Дертлиев. През далечните вече години от началото на прехода неговото име беше синоним на възродената българска социалдемокрация. На първите митинги той, както и повечето оратори бе неизвестен за по-голяма част от ентусиазираните хора, скандиращи: ”Демокрация!”. Когато обаче възрастният мъж с тъмно палто заговори от импровизираната трибуна, те откриха в него блестящия оратор. Думи като свобода, справедливост и солидарност бяха термини, употребявани в партийни доклади и преди, но в неговата уста придобиваха сякаш нов смисъл и съдържание, превръщаха се в идеал.

Д-р Дертлиев бързо стана всеобщ любимец. Това важеше даже за онези, които желаеха понятието „социализъм” да бъде завинаги зачеркнато, защото познаваха само „благините”, на тоя с определението „развит”, с който десетилетия прикриваха тоталитарната комунистическа диктатура.

Скоро се разбра, че зад гърба на Доктора, както го наричаха съпартийците от БСДП, стои солидна биография на борец за демокрация в България. През 1946 г. лекарят – социалдемократ Петър Дертлиев, попаднал заради опозиционна политическа дейност в концлагера „Росица” е избран в VІ-то Велико народно събрание и сменя лагерната барака с депутатската банка. Той е най-младият народен представител - социалдемократ от опозицията и се нарежда до личности като Коста Лулчев, д-р Георги Петков и Петко Търпанов.

Блестящи изяви от трибуната на парламента много скоро му докарват комунистическото възмездие - осъдителна присъда от 10 години. Следват затворите в Плевен и Пазарджик, лагерите във Венчан и Белене, а после работа в тубдиспансерите в Трявна и Перник и естествено забрана за всякаква политическа дейност.

На 26.11.1989 г. българската социалдемокрация възкръсва и д-р Дертлиев като някогашен секретар на Съюза на социалдемократическата младеж, заедно с д-р Атанас Москов, става един от седмината възстановителите на БРСДП /о/. За времената по лагери и затвори са написани доста страници спомени, но това, което съм чул да казва Доктора за онези години звучеше някак по-човешки: ”Знаеш ли защо издържахме тогава на терора, защото вярвахме, че сме прави в идеите си и понеже не знаехме как са ни предавали тези, на които разчитахме да са ни морална опора.”

Изглежда в това свое откровение Дертлиев бе напълно прав, ако се съди по съдбата му след бурния повторен възход в политиката. Той беше един от основателите на Съюза на демократичните сили (СДС), депутат в VІІ-то  Велико народно събрание и кандидат за президент. Вярваше, че бъдещето на страната е в изграждане на една социална държава с развити солидарни структури в икономиката – кооперации, популярни банки, искаше справедлив равен старт за всички в новия път към гражданско общество и пазарна икономика.

Беше човек като всички останали, с плюсове и минуси, но определено предан на демократичните традиции на българската социалдемокрация. Веднъж прямо сподели: ”В мене има едно противоречие. По душа съм революционер, а по убеждение цял живот съм защитавал принципите за реформи и еволюция, които са в основата на социалната демокрация.”

Навярно, ако през 1990 г. д-р Петър Дертлиев беше избран за президент в България, преходът щеше да има друга посока и съдба. Тогава нашият пример бе Скандинавският модел – витрината на социална Европа. Дертлиев бе уверен, че ако терминът „социална държава” се запише в Конституцията, страната ни действително ще е такава. Затова той се бори с всички сили България да има нов демократичен основен закон. Но се случи друго.

Изглежда д-р Дертлиев не се вписваше в рамката на архитектите на прехода или излезе от нея и те провалиха кандидатурата му. Както става, след „Осанна!” последва „Разпни го!” и всеобщият любимец се превърна в недолюбвания. Революционният патос на „прогресивните сили” заглуши всякакви пориви на разума и родината ни се отправи по криволичещия и трънлив път на своя преход, който постепенно я тури в плен на олигархията.

След всичките си опити да възроди идеите, с които стартира БСДП, някои от тях откровено отчаяни и пълни с противоречия, веднъж Докторът сподели с тъга: ”Никога не съм предполагал, че могат така да ме покрият с медийно мълчание, та да ме отстранят в условията на демокрация от правото да имам мнение по процесите на управление на страната, сякаш съм мъртъв.”

Не, той не беше мъртъв, защото имаше дух и вяра и споровете, разгарящи се тогава в БСДП бяха не за облаги, а за принципи, но водеща все пак беше толерантността. Други, външни фактори, искаха да използват социалдемокрацията като параван, като индулгенция за своето „прераждане” и умело комбинираха технологията на моркова и тоягата. Да, трябва да признаем, че те успяха, но само в половината от намеренията, тези, които държаха в ръцете си, с пари и позиции в медиите.

Опитаха се да ползват имена и авторитет, но след това бързо ги загърбиха, тъй като винаги са ги смятали за далечни, а в променящите се условия им се превръщаха в тегоба. Въпреки стремежите в наши дни със задна дата да се коригира и пренаписва историята, името на д-р Петър Дертлиев ще остане неразривно свързано с Българската социалдемократическа партия /БСДП/, на която той цяло десетилетие бе председател и водач. Навярно най-точния начин да си спомним днес за неговия дух и принципи е заглавието на последното му интервю във в. „24 часа”: „Прощавам се с живота, но не свалям знамето!”

Времето е това, което ще реши дали в политическите оценки и действия  по време на прехода Докторът е бил винаги прав, защото той беше човек като всички нас, а социалдемокрацията учи на уважение към хората и техните дела, а не гради измислени икони.

Морално задължение на всички онези, останали верни на принципите на социалната демокрация е, въпреки трудностите, да вдигнат гордо знамето и идеите, завещани от д-р Петър Дертлиев, за да изградим една справедлива и социална България.