В заглавния абзац на блога на Радан Кънев „Записки на реформиста“ стои следният афоризъм: „Лидерството е функция на успеха“. Да, ако приемем, че лидерство и успех са две величини, то те наистина се намират в една своеобразна зависимост, а един лидер утвърждава себе си именно чрез успехи – проявление на собствените му лидерски умения, на възможността да следва принципи, да убеждава други в правотата и също така да намира необходимите компромиси, когато това е необходими.

Теоретично една характеристика на понятието за „лидерство“, най-вече в областта на политиката, би могла да отнеме едно наистина огромно количество изписани страници, където всеки един що-годе успял или неуспял политик да изложи своята визия. Силно близко с една от репликите на Роналд Рейгън – „Политиката не е лоша професия. Ако успееш, винаги има много ползи. А ако се опозориш, винаги може да напишеш книга“.

Нека обаче една теоретична абстракция бъде приведена към по-практични, по-реални и по-разбираеми обстоятелства, а именно тези, които стоят в основата на написването на този материал.

През лятото на 2013 г., когато след историческото поражение на ДСБ на извънредните парламентарни избори партията се оказа без парламентарно представителство, без средства и без някаква ясна визия за своето бъдеще, Радан Кънев пое председателството, имайки един много голям политически капитал. В един определен период от време, очертан в рамките на 2013-2015 г., усилията, която бяха вложени в развитието на ДСБ се оправдаха – партията се представи достойно на изборите за Европейски парламент, възвърна своето парламентарно представителство и дори успя да стане част от управляващото мнозинство, бивайки част от политическия проект на Реформаторския блок.

Периодът от последната почти една година, непосредствено преди местните избори през 2015 г., до настоящия момент обаче, бяха изпълнени със събития, които поставиха под въпрос адекватността на политическото лидерство на ДСБ и най-вече възможността на Радан Кънев да взема нужните и правилни решения, които да гарантират ползотворно развитие за общността във вътрешнопартиен план и за нейното значимо и последователно присъствие спрямо останалите политически субекти. И сега, на фона на предстоящия партиен форум, който трябва да даде мандат за председател на ДСБ и за национално ръководство, бих искал да изложа своите десет аргумента, насочени към това защо Радан Кънев не би следвало да продължава да бъде лидер на партията:

  1. В разгара на кампанията за местните избори през 2015 г. в едно свое телевизионно участие Радан Кънев обяви своите намерения да се кандидатира за президент през 2016 г. На фона на сложните отношения в Реформаторския блок по това време в редица населени места, както и напрегната предизборна обстановка, подобно действие бе не само необмислено, но и вредно, нанасящо удар както върху коалиционните взаимоотношения на ДСБ, така и върху принципите на партията предвид това, че решенията в нея се вземат чрез демократични методи и механизми. Недопустимо е без дори никакво предварително съгласуване председател на партия да изявява такива свои намерения в национален ефир.
  2. Провал на партията на местните избори през 2015 г. нещо, за което нямаше поета отговорност. В областните градове, в които кандидатите на Реформаторския блок бяха кандидати или от ДСБ, или предложени от ДСБ, се оказа, че няма нито един избран. Липсата на адекватна подкрепа и действия от страна на централните ръководни органи по време на тази кампания изостави редица местни организации. Непосредствено след местните избори следваше партията да проведе национално събрание, за да оцени резултатите и даде обяснение за причините. Такова събрание обаче не се проведе и вместо за края на ноември-началото на декември то беше насрочено за месец март 2016 г. като дебатът за резултатите от МИ-2015 г. беше изцяло подменен от разговорите за новия устав на партията.
  3. След подмяната на дебата за резултатите от местните избори с дебат за приемането на нов устав на ДСБ се появи следващата причина – самият нов устав. Поначало, още от времето на своето основаване, ДСБ винаги е била партия с хоризонтален модел и с максимално открити партийни структури. Тази идея, заложена и развита от Иван Костов и Екатерина Михайлова, имаше за цел да диференцира ДСБ от СДС и премахвайки вертикалната структура да изключи възможността за най-различни апаратни игри. Новият устав на ДСБ, предложен от Радан Кънев, създава именно вертикална структура в партията с елементи на централизъм и концентриране на значими правомощия в ръцете на няколко властови структури, изпразвайки местните организации от тяхната автономност. Недопустимо е лидер, който да не може да овладее партията си идейно, да се опитва да я овладява силово.
  4. Гафът с номинацията на Росен Плевнелиев за президент. Когато една партия призовава за обединение около конкретна личност с цел явяване на избори, то тя припознава тази личност като своя номинация. Именно и затова е редно да се проведат разговори дали съответна личност е съгласна да бъде издигана за съответния пост. Оказа се обаче, че с Росен Плевнелиев разговори не са водени и се наложи президентът да дава разяснения за необмислените действия на Радан Кънев. Последва и един несмислен обяснителен режим от страна на ДСБ, според който партията не издига Плевнелиев за кандидат, а призовава за обединение около него. Двете понятия обаче за еквиваленти, защото пак ще повторя – когато една партия призовава за обединение около един кандидат, то тя го припознава като свой собствен и де факто го издига. Стореното обаче е сторено и последствията се видяха повече от ясно.
  5. „Новият десен проект“ или „новият проект“, за когото така или иначе нищо не стана ясно. В общественото пространство се пуснаха определени заявки от страна на Радан Кънев, но от това нищо не последва. Гръмките приказки за голямата му евентуална тежест се оказа несъответстващи на нежеланието на която и да било от политическите партии или гражданските организации да се кооперират с него. Липсата на яснота, липсата на посока и липсата на визия от своя страна пък бяха несъответстващи на говоренето за него, което продължи известно време, но единственото, което съумя да постигне е изострянето на отношенията вътре в Реформаторския блок. В един момент обаче това говорене спря, защото определено се оказа, че такъв „проект“ има нула политически потенциал. И се замлъкна.
  6. Като изключим наистина големите партии в България, които са способни сами да спечелят достатъчно гласове, за да гарантират самостоятелно пълноценния си политически живот, малките партии неминуемо опират до една или друга коалиционна форма. Една от най-успешните такива формули се явява Реформаторският блок, който въпреки всичките скандали и неуредици, успява да държи достатъчно високо електорално доверие между трета и четвърта политическа сила. Изострянето на отношенията вътре в РБ бяха съпътствани от един непрекъснат опит структурата на Блока да се измени по такъв начин, а именно и той да има единно лидерство, единен председател. Желанието на Радан Кънев да бъде именно този председател не веднъж се оказаха фактор за влошаването на отношенията и комуникацията между отделните субекти и опитите силово да бъде наложена тази формула определено имаха своята негативна импликация. Когато една структура се развива децентрализирано и добива резултат, тя не е „орда варвари“ (думи на Р.К.). Когато трябва да централизираш собствената си партия, за да не ѝ изпуснеш юздите, проблемът трябва да бъде потърсен в теб, а не в „ордата“.
  7. За първи път в политическата история на страната се роди понятието „управляваща опозиция“ – след шумно акламираното излизане в опозиция през месец декември 2015 г. почти никой от представителите на ДСБ в изпълнителната или законодателната власт не напусна своята позиция, партията остана част от Реформаторския блок, част от управлението и продължи да подкрепа мнозинството и правителството в редица гласувания, заемайки все по-разкрачени и трудно обясними позиции. Непосредствено след гласуването на промените в Конституцията Радан Кънев обяви еднолично излизането в опозиция, а партията просто трябваше да го „последва“ след срещата в Поморие. И въпреки че бяха заети няколко на пръв поглед опозиционни позиции, те се оказаха ярко контрастни с повечето действия от политическото поведение на ДСБ и от насочваната от нейното ръководство политика. Ако една политическа сила иска да заяви принадлежност към определена структура, тя го прави. Ако иска да се оттегли от нея, тя отново го прави с всички произтичащи от това последици. Независимо от това каква позиция бъде заета, тя трябва да бъде ясно определена и индикирана, а не да ражда необясними понятия като „управляваща опозиция“.
  8. Явлението „управляваща опозиция“ даде и една друга индикация – невъзможността на ДСБ да определи своя ясна посока при сегашното председателство. Дали партията ще бъде опозиционна или управляваща, дали ще се защитава една или друга теза, или това ще зависи само и единствено от порива на вятъра е проблем, който се оказа нерешен и нерешим. Какви ще бъдат нейните съюзници в рамките на един „нов десен проект“ или как тя ще търси начини да възстанови диалога в Реформаторския блок? Какви мерки и идеи ще прокламира като свои и какъв профил ще изгради, на какви ценности? Нейното политическо партньорство в рамките на ЕНП ли ще се осъществява или ще сме свидетели на системни „залитания“ в посока „Залените“, партията на Татяна Дончева, да не кажа и Слави Трифонов? Лидерството се проявява тогава, когато то може да предложи посока и да докаже посоката за правилна, а не да залъгва инертни мнозинства с временно популистко говорене и действия, които евентуално могат да направят някакъв половинпроцентов отскок от 1,5-2,5 процента самостоятелен електорален потенциал. Допреди месец и нещо Радан Кънев говореше, че трябва да се готвим за предсрочни избори през пролетта – сега сме средата на лятото. През лятото на 2015 г. в Стара Загора той определи Патриотичния фронт като тези с най-близък профил до вижданията на ДСБ и с най-добра възможност за партньорство. По-малко от година по-късно на Изпълнителен съвет в Русе те бяха определени като „популистка формация“, към която ДСБ няма пътища. И в крайна сметка – къде е последователността дори в най-елементарните неща, да не говорим за цялостна посока изобщо.
  9. Основателна и заплашителна е тенденцията от идейното олевяване на партията и силната подкрепа за политики, които излизат не само от дясноцентристкия спектър, но имат зелен и левичарски уклон. По начало ДСБ винаги е била партия, която е сплотявала електорат на една по-широка идеологическа база по една или друга причина. Но основният профил винаги е бил този на дясното политическо пространство. Невъзможността обаче този профил да добие гласност и системната му замяна с предложения от рода на Софийска община да си „върне“ собствеността върху лифта на Витоша (дали ще се отчуждава, национализира или някаква друга силова процедура не е особено ясно, но че смърди на етатизъм е повече от ясно) дават ясна индикация, че нещо не е наред. И това би могло да доведе единствено до загуба на трайни десни привърженици на ДСБ и замяната им с неизвестното – количеството подкрепящи тези идеи, които са готови да се откажат от подкрепата за своите традиционни партии като „Зелените“ не е ясно, както и дали изобщо ще се случи подобно нещо. Но друг е по-важният въпрос – по този начин партията губи досег със своите автентични ценности, които дори не стават обект на замяна или смяна. Те просто се подменят.
  10. Прекалено показателно е също това, че след толкова време се оказа, че ДСБ е успяло да настрои всички срещу себе си. Не само в полето на политическите партии, но и в това на гражданските организации. В своя конкретен генезис би могло да се открият различни причинни нюанси, но определено е тревожно това, че от обединителна фигура във времето, когато се създаваше Реформаторския блок, ДСБ все повече и повече наподобява на партия, която затваря себе си в изолация, независимо опитът да се „разкрие“ чрез новия устав, което не е особено ясно как ще стане предвид вертикализираната структура, която досега е довела единствено до размествания на определени пластове в партията, а не до някакво разширение. Ако целта е да се постигне някаква политическа робинзонщина, то тя със сигурност се постига, но и същата тази робинзонщина предполага неминуемо спускане надолу по пързалката, толкова устремено, че би задминало дори и курса на британската лира, а доскоро и на рублата.